0
205

Престъпления без наказания?

„Нацистът и фризьорът” (изд. „Колибри”, 2012, превод от немски Жанина Драгостинова) на Едгар Хилзенрат е странен роман поне по няколко причини

В този роман има серия от преображения. Арийско дете, невинно при раждането си като всяко друго дете, става ловец на плъхове. После ученик, даже със склонност към поезия. После фризьор. А фризьорът става есесовец и брутален убиец на хиляди. Той пък – черноборсаджия. Евреин. Стигнал до заветната земя. Борец за свобода.

nazifriz„Нацистът и фризьорът” (изд. „Колибри”, 2012, превод от немски Жанина Драгостинова) на Едгар Хилзенрат е странен роман поне по няколко причини. Това не е точно книга за нацизма. Макар че е и това. Това не е и книга за пострадалите от Холокоста. Въпреки че става дума за това. Разказът за времето на националсоциализма, последствията от него, времето след края на Втората световна война не са обвързани с очаквания от читателя „етичен” код, утвърдената гледна точка към тези събития, оценката им, осъждането, наказанието… Въпросът е дали след като затворим последната страница можем да кажем просто и ясно за какво е този роман. За мен е трудно. Което означава, че нещата с „Нацистът и фризьорът” не са лесни. И няма как да са. Възможността за взаимозаменяемост на ариец и евреин, на лъжа и истина, на палач и жертва няма как да ги направи прости и ясни.

Когато Едгар Хилзенрат, син на еврейски търговец от Хале, прекарал три години в гето, пленяван няколко пъти по пътя към Палестина, където се издържа с каквото може, емигрант в САЩ от 1950 г., автор на роман със заглавие „Нощ”, е поканен да напише втори за същото издателство, той разказва историята „Нацистът и фризьорът”, за експозето на която получава аванс от 5000 долара. Това се случва през 1967. Година след това вече са готови 5 „книги” (както нарича отделните глави самият Хилзенрат) от романа. Написани на немски, не другаде, а точно в Мюнхен, свързан с първите успехи на националсоциализма и Хитлер, в квартал Швабинг, на улица „Клеменсщрасе” 28.

Последната, шеста, „книга” Хилзенрат пише в Ню Йорк. Романът е преведен на английски и през 1971 г. е публикуван. Успехът е огромен. През следващите четири години е публикуван и в Италия, Франция, Англия, а и като джобно издание отново в САЩ. Тиражите надминават милион. В Германия обаче получава само откази. И това е именно поради абсолютно стряскащия, шокиращ начин, по който „Нацистът и фризьорът” говори за тези травматични събития. От гледната точка на палача. Превъплъщаващ се в жертвата. През призмата на сатиричното, с брутален, натуралистичен език и най-вече абсолютно „отказващ” да следва установения код за разказване на Холокоста. За ясно посочване на палачи и жертви, на престъпленията и изискваните от тях наказания.

Един немски издател обаче все пак се осмелява и романът се появява и в Германия през 1977 г. Рецензиите са повече от хвалебствени.

Едгар Хилзенрат
Едгар Хилзенрат

В телевизионна дискусия през 1978 г. Хилзенрат казва, че дълги години в Западна Германия се поддържа лицемерно симпатизиране към евреите, което е другото лице на антисемитизма. Затова и в книгата си той не предлага сюжет, който да обяснява какво се е случило. Не поставя морални императиви. Не дава ясни отговори. И това я прави силна, въпросителна, запомняща се, може би дори разтърсваща. Белязаният от Холокоста Едгар Хилзенрат не произнася директни присъди. Или поне не ги произнася по начина, по който сме свикнали да ги чуваме. Което не означава, че не се бори срещу насилието и безумията на жестокостта. „Повечето хора ме имат за злодей, който не знае как да подхожда към сериозните теми… Аз съм аутсайдер, както за немците, така и за евреите. Затова мога да си позволявам всякакви шеги. Аз съм аутсайдер и тази роля ми харесва.”

P.S. Извън конкретната тема книгата ме върна към неща, за които мислех наскоро. Как стои въпросът с политическата коректност, когато става дума за чувство за хумор. Докъде е позволено да се смееш над нещата и над себе си. Има ли граница? И кое казване е по-силно – абсолютно сериозното или това, в което има смях и сатира? Вицът, който си позволявам тук, е от близки мои приятели. Евреи.

Един човек вървял, вървял през пустинята – потен, жаден и уморен. На края на силите си стигнал до един оазис, където забелязал някакъв бункер. Влязъл с надежда в него и учуден видял Хитлер и д-р Менгеле залегнали върху някакви чертежи:
– Абе хора, вие живи ли сте бе? Какво правите тук?
Хитлер му отвърнал:
– Че сме живи – живи сме, не виждаш ли?
– Ами какви са тези чертежи?
Хитлер:
– С доктора се опитваме да направим бомба, която да убие един милион евреи и 10 камили.
– Но Фюрер, защо точно 10 камили!
Хитлер се обърнал към д-р Менгеле и му намигнал:
– Докторе, казах ли ти, че никой пак няма да попита за евреите!

На главната страница: Чарли Чаплин във „Великият диктатор”

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияНапусна ни Първан Стефанов
Следваща статияЯнуарската порта