Откъс от четвъртата книга с изследвания на професор Градев, издание на Фондация „Комунитас“. 

Книгата „Приближавания“, четвъртата от поредицата изследвания на проф. Владимир Градев, публикувани от Фондация „Комунитас“ („Това не е религия“,„Излизания“, „Разпознавания“), е посветена на развитието и различните употреби на понятието „мистика“. Авторът пише:

„Много неща знае лисицата, едно – таралежът, ала велико“, гласи един от фрагментите на гръцкия поет Архилох. Смисълът му е загадъчен за нас, тълкуванията са най-разнообразни, сферите, към които е отнасян и прилаган – всевъзможни. Така Айзая Бърлин разделя прочуто авторите на „лисици“, които, сновейки между идеите и нещата, покриват огромни области, и „таралежи“, които съсредоточават мисълта и живота си върху една-единствена идея и я разгръщат докрай. Олдъс Хъксли пък подчертава, че каквито и методи да използва лисицата, с каквито и хитрини да си служи, тя не може да сломи съпротивата на таралежа, щом той се свие на топка. Следващите страници са посветени на някои от най-превъзходните и удивителни „таралежи“ в историята на Духа.“

„Приближавания“, Владимир Градев, Фондация „Комунитас“, 2019 г., Николай Киров – художествено оформление, Илияна Иванова – редактор.

Отваряне I

Ouvrez-nous donc la porte et nous verrons les vergers!
Симон Вейл

Времето на мистиката е време на жената. Но не бива да се лъжем: мистичката не е красивата интелигентна и чувствителна благородна жена, възпявана от рицари и трубадури. Мъжкият дух, когато е рицарски, има нужда от Нея – съвършената и недостъпна Възлюбена, – за да разгъне своята сила. La Belle Dame sans mercy събира, пречиства, насочва неговите страсти: възвишен обект на любов и обожание, тя възвисява самия него. В европейската култура мъжът е склонен да затваря жената в образа на Donna Gentile, да изгражда и запазва своята връзка с любимата като отдалечава и идеализира различното в нея.

Ала тъкмо другото, загадъчното, несводимото определя мястото на жената в християнската мистика. В нея се наблюдава изобщо обръщане на ценностите и ролите: силата и знанието нямат висок авторитет и стойност. Слабостта, простотата, незнанието, смирението позволяват на бедните, неуките, юродивите, жените да имат непосредствено лично отношение с божественото. За тях, за малките, е запазено опитното познание на Бог. А жените имат своята избраност да бъдат съдове на благодатта, тъй както Дева Мария става съсъд на Божия живот. Те са способните да приемат Словото в себе си. Достатъчна е само една тяхна дума.

Същевременно жените в la longue durée на патриархата са ограничени във възможностите за изява както в света, така и в Църквата, където не само нямат място в йерархията, но съобразно нареждането на апостол Павел не им се позволява и „да говорят“ и да проповядват. Защо, след като се знае, че техните молитви са много по-силни и ефикасни от тези на мъжете? Несъмнено, защото се схващат като слаби твари, предразположени към изкушение и грях, нуждаещи се от постоянен надзор и назидание. Жената като телесност и душевност е непрозрачна, тъмна, смущаваща. „Естествено“ – в смисъла на общо разпространено и обуславящо саморазбирането на всички схващане – е свързването на мъжете с волята и разума, а на жените с чувствата и плътта. Представата, че жената „по природа“ е твърде чувствена и чувствителна, т.е. неспособна за рефлексия и самоконтрол, господства чак до ХХ век. Смята се, че докато в мъжете покварата е само под пъпа, то в жените има „нещо гнило“ от главата до петите и те са много по-податливи на действията на Сатаната, поради бушуващия в тях безреден и неутолим нагон. Затова на техните контакти със свръхестественото се гледа винаги с особено подозрение.

Накратко, покорството и мълчанието дълго, твърде дълго се смятат като единствено достойния начин за жената да служи на Бог, инак веднага я сравняват с Ева, чиято женска дързост и безрасъдност е причина за провала на човешкия род. Духовенството, съставено само от мъже, разбираемо, е нервно, когато някои жени осмелят да изразят себе си, да намерят сами своя глас и начин на живот. Тогава то лесно ги определя като глупави и луди или, по-лошо, като вещици и еретички.

Ето някои „цветчета“ от мистичния опит на жените, всяко от които свидетелства за приближаването към тайната на срещнатия, изгубен и намерен отново Бог. Прави впечатление най-напред, че повечето от тези мистички са католички. Как да разбираме мястото на тази Minnenmystik, на любовната и афективна мистика в католицизма? В сърцето на християнството е тайната на въплъщението. Словото става плът, Божият син живее и страда, умира и възкръсва в тяло и кръв, за да запълни бездната между Бог и човек. Плът означава човешката природа, tale quale: немощна, преходна, тленна. Плътта е това, което ни обрича на необходимостта да умрем, но ето че в Исус Христос сам Бог приема и изстрадва „до смърт, и то смърт кръстна“ човешката участ. В това е големият скандал на християнството, в това е неговият гений. Да, християнството е религия на въплъщението и Католическата църква прави тази истина видима, отстоява я против всички спиритуалистки изкушения, за които божественото е напълно вън света.

Нещо повече, с възкресението християнството отваря тялото към бъдещето, към свободата и пълнотата на вечния живот. Оттук и оценностяването на тялото, което е особено силно в католическата чувствителност, за която Бог не е абстрактен и далечен, както за исляма, протестантизма и деизма през модерността. Християнството не е само догми и предписания, то е преди всичко отговор на явяването на Бог в човешка плът и кръв, явяване, което осмисля и преобразява живота. Въплъщението позволява на католицизма да не се бои от аналогиите и метафорите: да представя човешките страсти и любови като Божиите страсти и любов. Католицизмът цени достойнството на тялото, защото то е станало обител на Бога. Затова мистичката копнее и нейното тяло да бъде съсъд, достоен да приеме Бог.

Накратко, за католицизма е от значение не само отдалечеността и трансцендентността на Всевишния, но и Неговата близост и иманентност, не само Неговото отсъствие, но и присъствие, за което мистичката най-ярко свидетелства с разказа за своето влизане в непосредствено отношение с Бог.

Вода и огън

Четиридесет години тя от свян не вдигна очи към небето.
Атар

И в ислямския свят жените носят в себе си лабиринта на вътрешния опит, но в това общество на мъжкото господство малко са имали дързостта да изкажат на висок глас случващото се в душите им. Раби‘а е голямото изключение: при това тя не само говори свободно, но всички я слушат и уважават, възхитени и запленени от нея.

Раби‘а ал-Адауаийя (714–801) се ражда в Басра, Южен Ирак, век след като пророкът Мухаммад е получил откровението на Корана. Тя е четвъртата дъщеря, откъдето и нейното име (араб. раби‘а – четвърта), в много бедно семейство. Остава от малка пълно сираче. Продават я, както тогава често се случва с такива деца, в робство. Според някои предания най-напред е флейтистка, т.е. лека жена. Целият ѝ живот ще бъде път на покаяние и обръщане. Напълно е възможно да е познала зловонието и отчаянието на клоаката на проституцията, една от най-страшните и злочести криволици, през които Бог оставя да минат някои от избраните от Него, преди да ги срещне на изхода на лабиринта. По някое време я купува само за 6 драхми лош и богат човек, който товари Раби‘а с най-тежката работа. Тя, въпреки изтощението и умората, пости и прекарва нощите си в молитва. Една нощ господарят ѝ е събуден от силна светлина, която облива дома му. Става да види откъде идва тя. Открива нейния източник в малкото кандилце до простряната в молитва на земята Раби‘а, която се моли: „О, Боже, ти знаеш, че едничкото желание на сърцето ми е да Ти служа и ако зависи от мен, няма да спра и за час да ти се моля, ала Ти, Боже, ме постави под ярема на това създание“. Богаташът, слисан и засрамен, онази нощ повече не мигва. На сутринта казва на Раби‘а, че от днес тя е господарката на дома и всички, включително и той самият, ще я слушат и ще ѝ се подчиняват. Тя дава само една заповед: да бъде освободена. После веднага си тръгва и отива като отшелница в пустинята – място на радикално изоставяне на света, на тежки физически изпитания и духовни борби с демони и изкушения, – за да намери вън от всяко религиозно и социално опосредстване, изпълнена с чиста любов и вяра, единението с Бог.

Раби‘а е родена в нищета и когато за първи път може свободно да решава и да избира своя път, тя съзнателно и доброволно прегръща бедността, аскезата, самотата като форма на своя живот, който посвещава единствено и изцяло на неспокойното очакване на Възлюбения в съсредоточеното и пламенно постоянно молитвено съзерцание. Не остава съвсем сама. Славата на светостта ѝ се разнася из ислямския свят. В колибката ѝ край Басра се стичат, за да търсят застъпничеството на молитвата ѝ, ясновидството на проницателността ѝ, напътствието на мъдростта ѝ както най-обикновени жени и мъже, така и великите на деня: велможи, богаташи. Идват да се учат от нея и духовните светила на времето: влиянието ѝ върху суфизма е трайно и значимо. Славата не променя нейния начина на живот: тъй като не се нуждае от нищо земно, тя не приема дарения, не променя жилището си, не сваля дрипите си, почти не се храни.

Въпреки изпитанията, бденията и лишенията и строгия пост Раби‘а явно е била не само свята и духовна, но и хубава жена, защото дълго време мнозина я искат за съпруга. Сред тях е и самият емир на Басра, който се обръща към нея с думите „Господарке моя“ и ѝ предлага 100,000 златни динара, ако се омъжи за него, и отделно 10,000 динара месечна издръжка. Тя му отказва с думите: „Не ще ме зарадва нито да бъдеш мой слуга, нито да получа цялото ти богатство, нито да те оставя дори само за миг да ме отклониш от Бог“. Нейният отказ от семейния живот изумява и шокира мюсюлманите, та Аллах е създал жената, за да бъде съпруга и майка, а Коранът изрично забранява и строго порицава монашеското целомъдрие. Питат пак Раби‘а: „Бракът е изискване на Всемогъщия и Всеславен Бог. Защо не се омъжваш? “. Тя отговаря: „За да изпълня останалите Божии изисквания“. Защо не се омъжваш? На този постоянно задаван в продължение на години въпрос Раби‘а неизменно отговаря:

„Защото нямам време да се занимавам с друго освен с Бог, защото трябва да се грижа за чистотата на вярата и за делата ми, защото трябва да съм готова за смъртта“.

Готви се дълго, живее повече от осемдесет години. Липсва ѝ само едно: да умре, за да Го срещне. Смъртта ѝ е скрита, обвита в мълчание. Заръчва да не казват на никого за нея. Тялото ѝ е положено в изкопан от самата нея гроб в колибката ѝ, който пясъците на пустинята бързо поглъщат.

Раби‘а оставя малко на брой пламенни слова, много легенди и ухание на святост, което никога не се изпарява от исляма.

Нейното търсене на Бог е неуморимо, копнението ѝ да го намери, е неутолимо. Бди и се моли по цяла нощ. Кога ѝ се случи да затвори, макар и за миг очи на разсъмване, после дълго и горчиво се кае: „О, душо моя, колко много спиш и колко малко будуваш“. Вниманието ѝ е изострено докрай, ушите ѝ – винаги наострени, винаги към вратата – дебнат стъпките на Възлюбения, когото очаква, без да бяга от болката и страданието, с онова безгранично търпение, на което само ранената от любов жена е способна. Желанието ѝ е едно и е неудържимо: „дните и нощите са толкова дълги, защото копнея за срещата с Бог“. Нищо, че страданието е единствено, затова и молитвата ѝ е обляна от реки от сълзи.

Да, фигурата на тази бедна жена е своеобразна и уникална в исляма – тази тъй твърдо мъжка традиция. Ала тъкмо тя живее изцяло и докрай присъщата радикалност на Корана: „Боже мой, намирам убежище у Тебе от всичко, което ме разсейва и отклонява, от всичко, което се изправя между Теб и мен“. За нея не само пороците и греховете, но и най-чистите човешки желания са препятствия между душата и Бог. Един ден Раби‘а вижда Раба да прегръща и целува дете от своето семейство. „Обичаш ли го“, пита тя. „Да“, отвръща той. „Не мислех, че в сърцето ти има свободно място да обичаш друг освен Бог“, възкликва тя. Свързването на всяка друга любов с любовта към Него, Единствения, за Раби‘а е само съдружаване.

Всичко, което не е Бог, е от света – следователно празно, следователно идол. Дори най-светите реалности са суета. Със страховита сила, без колебание и двусмислие, без да зачита никого и нищо, Раби‘а разобличава като суета, всичко, което Той – Единствения – не е. Суета е цялото богословско знание, суета е, значи, ученето, четенето, писането на книги. Суета е, изобщо, всеки интерес и към земните неща, и към хората. Самият пророк Мухаммад, застъпникът за правоверните, е само човек, не бива да се забравя това, и той е от плът и кръв, и благоговеенето пред него е само разсейване. Суета е дори Кааба: просто камък. Раби‘а е правоверна и за нея големият черен камък в Мека е, разбира се, знакът за Божието присъствие на тази земя, но онова, което на нея единствено ѝ е потребно, е да види Божия лик. Аллах, изглежда, е приел благосклонно молитвата ѝ, защото, разказва преданието, когато тя отива на поклонение в Мека, Кааба почтително се отмества пред нея.

Казва, че не служи на Бог от страх от адския огън, нито от копнеж по райските наслади. Раят за нея е нищо в сравнение с Онзи, Който го обитава. Върви по улицата с пълно ведро с вода в едната ръка и със запалена факла в другата. Питат я какво ще прави с тях, тя отвръща, че ведрото (представям си го пълно с нейните сълзи) ѝ е нужно, за да потуши с водата адския огън, а факлата, за да подпали райската градина. С упражняването на религия като исляма хората, разбираемо, се стремят преди всичко да избегнат адските мъки и да заслужат райските блаженства, като така лесно забравят за Бог. Раби‘а обаче иска да ги няма нито ада, нито рая между нея и Възлюбения. Обърнала гръб на света и всичко външно, дори на страха от вечното наказание и желанието за вечното възнаграждение, тя се освобождава от всичко себично и лично, за да остане единствено чистата любов, за която няма нищо извън Бог, нищо друго освен Бог:

„Обичам Те според две любови: любовта на щастието мое и любовта, за която само ти си достоен. Любовта на щастието мое е само за Тебе да мисля и за никой друг. Другата любов, за която само Ти си достоен, е падането на булата, които ми позволяват да Те видя. И едната, и другата любов не мене, а Тебе само прославят“.

Това е Раби‘а, рабинята Господня, която, отдавайки се на Всевишния, напълно се откъсва от всичко земно и небесно, която превъзхожда със светостта си най-превъзходните мъже, която, обвита в мокрото от нейните сълзи було на искреността, гори с огъня на чистата любов.

Жива светлина

Columba aspexit per cancellos fenestrae…
Хилдегард

Хилдегард от Бинген (1098–1179) от дете е крехко здраве, но живее 80 години. На 8 годишна възраст родителите ѝ я изпращат в манастир. Остава в него за цял живот. В патриархалния строй мястото на жената е в семейството, под властта на мъжа: първо бащата, после съпруга. В традиционното християнско общество жената може да избяга от тази логика единствено като стане монахиня. Влизайки в манастир, тя избира всъщност свободата, защото сама упражнява, макар и чрез отказ, контрол върху своята сексуалност (не е принудена постоянно да зачева, износва, ражда, кърми). Цената е, че монахинята е в клаузура, затворена: всички връзки с външния свят са прекъснати, за да води тя живот в мълчание и молитва, в чистота и святост. Църквата легитимира и дори насърчава този трансгресивен за патриархалния ред начин на живот, защото напусналата жена влиза в монашески орден, т.е. в институция, управлявана все тъй от мъже, на които тя дава обет за послушание и не рядко отиването в манастир се оказва просто „бягство от свободата. Ала на 38 години Хилдегард оглавява женска общност, чиято независимост извоюва с много енергия и увереност, както добре показва и филмът на Маргарете фон Трота Видение с Барбара Сукова в ролята на Хилдегард.

Хилдегард е любознателна,упорита,даровита.Има остър и ясен ум. През годините се самообразова и натрупва удивителни със широтата и дълбочината си знания в най-различни сфери. Пише забележителни трудове по природознание и медицина.

Приживе най-голяма слава ѝ носят виденията, откровенията, предсказанията, пророчествата, които получава, предава, разяснява. Заради тях към нея се обръщат най-могъщите и видни личности на нейното време: папите Евгений III, Анастасий IV, Адриан IV, Александър III, императорите Конрад III и Фридрих I Барбароса, английския крал Хенри II и кралицата Алиенор Аквитанска, свети Бернар от Клерво, Елизабет от Шьонау, абати, монаси, монахини и много други, които търсят не само нейните ясновидства, но и практически и духовни съвети.

Накратко Хилдегард е духовният и морален авторитет на своя век. Наричат я „рейнската сибила“, вслушват се и се съобразяват с нейните слова, защото тя знае, тя е Пророчицата: всички са убедени, че силата и истината на словото ѝ идват право от Бог, че Той се обръща именно чрез нея към хората. Самата Хилдегард, без да се въздига и без да се снизява, заявява, че Бог е избрал нея, „неуката жена“ (indocta mulier), за да открие своите тайни поради липсата на достойни мъже. Изобщо тя говори за християнската епоха като за tempus muliebre, „женско време“: силният пол тъй силно е затънал във високомерието и греха, че Бог, Който преобръща всички ценности и представи, е решил да изправи света чрез слабия пол.

Силна и праведна, ексцентрична и чудесна, тя още приживе е прочута със светостта си и след смъртта ѝ се развива култ в Германия към нея, но едва на 10 май 2012 г., осемстотин години след началото на процеса за нейното канонизиране, папа Бенедикт XVI я провъзгласи за светица, а през октомври същата година и за Учителка на Църквата.

Хилдегард е автор на забележителни оригинални творби не само за различните страни и черти на широкия свят, но за своя богат вътрешен живот и мистичен опит, събран в три книги.

Виденията започват още от най-ранната детска възраст: белязани са с усещане за ярка светлина, но и с ясно съзнание, че тя е различна от външната природна светлина. През целия си живот се чувства озарена и водена от lux vivens, „живата светлина“, но дълго не казва на никого за това, което тя ѝ открива. Едва когато е на 43 години, влязла вече според тогавашните разбирания във възрастта на „половата неутралност“, Хилдегард получава Божията повеля „да запише и съобщи“ всички небесни откровения, които чуе и види така, както ги чува и вижда. Тя е пророчица, на която Бог дава дара на виденията, за да ги съобщи на света. Не твърди, че те носят разбиране на Божията същност. Преживява в тях Божието присъствие и любов, излага и разяснява своя мистичен опит на хората.

През годините Хилдегард пише три визионерски книги: Scivias, или Познай пътищата (Господни); Книга за възнагражденията на живота и Книга за Божиите дела. Нейният изповедник Волмар запознава със Scivias църковните власти. Виденията на Хилдегард са четени на синод в Трир пред папа Евгений III и свети Бернар от Клерво, които са удивени и възхитени от тази symmista, съпричастна с Божиите тайни жена.

„Бляскава светлина, започва Scivias, дойде от небето и нахлу в ума ми, запали сърцето и гърдите ми“, но не изпепелява душата на Хилдегард, а я озарява и сгрява с Божиите лъчи. Всичко се открива за нея, вече вижда скритата същност на всяко нещо, получава, без някога да го е изучавала, пълно разбиране на Писанието: цялото ѝ знание идва направо от Бог. Нейните Изложения върху Евангелието са единственият систематичен екзегетичен труд на жена през Средновековието. Става magistra theologorum, „учителка на теолозите“, които я питат по най-сложните теологически въпроси и тя им дава Решения (Solutiones), защото, за разлика от схоластичните анализи и аргументации, има пряк и по-висш достъп до висшата истина.

В наше време виденията ѝ освен на теолозите привличат вниманието и на невролозите. Така Оливър Сакс е впечатлен от „фотизма“, ярката светлина, която изпълва виденията на Хилдегард. Той няма съмнение, че при виденията се касае за халюцинации с патологичен произход и като единствено трудно е да се установи точно дали става дума за „психотичен или истеричен екстаз, за следствия от опиянение или за епилептични или мигренни явления“. В случая на magistra обаче д-р Сакс няма никакви колебания: нейните видения несъмнено се дължат на силна хронична мигрена, нищо, че самата тя никъде не говори, че страда от жестоко главоболие, нито че има припадъци, нито че изпада в екстази или някакви особени физиологични състояния, няма и свидетелства да е имала епилептични припадъци.

За самата Хилдегард виденията не са патологично състояние, а Божи дар на „второто виждане“ с вътрешното око на душата. „Виденията ми идват, пише тя в предговора на Scivias, не по време на сън, нито в състояние на екстаз, нито чрез очите и ушите на тялото… те идват по Божията воля, докато съм будна и съм в ясно съзнание, чрез очите и ушите на вътрешния човек…“. В писмо в края на живота си отново потвърждава онова, което казала 40 години преди това: „Не виждам с външните очи, не чувам с външните уши, нито ги възприемам с кое да е от сетивата, но единствено в моята душа, като телесните ми очи са винаги отворени и съзнанието – будно“. Виденията не прекъсват и не променят нормалното ѝ виждане, в случая не следва, значи, да се говори за транс или за халюцинация, още повече че magistra винаги ясно различава това, което вижда с физическото си зрение от видяното с вътрешното око.

Както и да е, същественото и изключителното трябва да се търси, такова впрочем е убеждението и на Сакс, не във физиологията на виденията, в която няма нищо необикновено, а в дарованието на Хилдегард да се отвори към тях, да ги приеме и да осмисли дълбокото им значение. Процес, който я отвежда „по пътя на мистиката и светостта“, а не на болестта.

Небесният глас казва на Хилдегард, че ще общува с нея на латински, ще ѝ диктува как да запише видението, после ще ѝ го разтълкува. Такава е и структурата на Scivias, т.е. Познай пътищата (Господни), нейния мистичен magnum opus. Заглавието се отнася както до пътищата, по които върви Господ в този свят, така и до пътищата, които трябва да следва човек, за да се приближи към Него. Пътят е всъщност един, защото Бог е станал човек, и Неговият път към нас е нашият път към Него.

Всички видения са с еднаква структура: мистичката най-напред описва какво вижда, после следва подробно – алегорично, морално, анагогично – изясняване на значението на всеки образ, детайл, цвят, звук и пр. Думите са на Господ, не на Хилдегард, която само записва tale quale, каквото ѝ каже да съобщи Гласът от видяното и чутото. Тълкуванията също идват от Духа, който изпозлва разпространената през Средновековието символика.
Ето първото видение, така както го описва Хилдегард.

„Запиши и възвести това: „Видях голяма планина с цвят на стомана, престол на Единия, чиято слава заслепи моя взор. Около него се разстилаха от всяка страна меки сенки като удивително широки и дълги крила. Отпред, в подножието на планината, стоеше осеян с толкова очи образ, че не можах да го разпозная като човешки. Пред този образ видях друг на дете в прозирно одеяние и с бели чизми, а върху него такава слава слизаше от планината, че не можех да съзерцавам лика му“.

Виденията на Хилдегар са сложни преплитания на образи, картини, сцени, които съдържат определена теологическа истина. Ето още едно видение: „Видях голяма, подобна на спокоен огън светлина с много очи в нея и друга, бляскава светлина с червена заря в нея. Видях също земята с хора на нея, които носеха съдове с мляко и от гъстата част правеха сирене, а от по-рядката – извара“. После Хилдегард разяснява, че очите са Божието всезнание, заревото – Божият син, светлината – божественото семе, а млякото – човешкото семе и колкото по-гъсто, толкова по-добър и силен е народът. Оригиналността и очарованието на Scivias е в разкриването на моралните и мистични значения на всекидневния свят в светлината на получените небесни видения: не само искрящата на слънцето вода е образ на чистите намерения, но и камъкът се преобразява под вътрешното око на Хилдегард и заблестява, защото пали като кремък огъня, както Светият дух възпламенява и озарява сърцата. Книгата е също истинска теология на сетивата: зрението разделя доброто от злото; слушането ни води напред и ни позволява да се ориентираме в сумрачния лабиринт на живота, с обонянието идва копнението по божественото, вкусът ни позволява да вкусим от божествената сладост и т.н., добрата употреба на сетивата отвежда душата към Бог, а злоупотребата с тях я хвърля в греха.

Scivias представя така в поредица от богати сцени, с плътни и динамични образи и проникновени тълкувания, скритата „огнена енергия“, с която Божията любов животвори света и която Хилдегард нарича viriditas, „раззелененост“. Виденията разкриват света като единен и жив организъм, всяка частица от който е израз на преливащата Божия доброта. Тя, „светлата и зелена сила на Духа“, кара всичко живо да расте и да се развива. Opus verbi viriditas est. „Делото на Словото е раззелененост.“ Така „Светлината на живия Бог“ създава, подрежда и раззеленява света. Тя е разум и познание, надхвърля и помирява противоречията, обединява различните световни сили и процеси в хармонично цяло, тя свързва и единява душата с Бог. Образите са заплетени, многоцветни, разнолики, динамични, но винаги ясни и хармонични: единството, равновесието, съгласието определят вселената на Хилдегард, защото характеризират Божието творение.

Втората книга излага дългия и драматичен път на изкуплението: козните на дявола и борбата срещу тях, има ужасяващо видение на Антихриста и славно на идването на Христос, на Страшния съд … Образите са страховити и апокалиптични. Третата книга е на спасението: централно е видението на здание, изградено с много грижа и търпение от добродетелите: вяра, надежда, любов. Scivias завършва Книгата с музикален апотеоз, който в 14 песни изразява копнението по небесната хармония, към която Хилдегард от видение през видение води читателя.

Богословското послание, което носят виденията, е оптимистично: Светът е сътворен добър и крайната Божия победа е несъмнена, а с нея и завръщането на цялото творение в божествената сфера. Ходът на историята е възстановяване на райското единство и съвършенство. Хидлегард уверено възвестява, „че познаваме, че Бог е живот, чрез тварите, които Го славят и които произлизат от Него, и които ще се завърнат в Него“.

Книгата на възнагражденията на живота е дълъг диалог между Добродетелите и Пороците, излага различните грехове и покаянията за тях, дава едно от първите описания на чистилището. Съдържа шест видения на Космическия Христос, който управлява цялата вселена.

Книгата на Божиите дела с десет големи видения разкрива духовното значение на цялото творение, съответствията между човешкия микрокосмос и макрокосмоса на вселената. Веднъж съзерцава света като голямо яйце: отвън цялата му повърхност е буен огън, вътре пък вижда глобус от блестящ огън, покрит от страховит и тъмен огън. Друг път всемирът ѝ се открива като гигантско колело, което отвън е силен блестящ огън, вътре в него кръг от черен огън, след което следват кръговете на чистия етер, на влажния, белия, светлия въздух. В центъра на колелото вижда огромна човешка фигура, която достига краищата на кръга, около която вижда глави на леопард, вълк, лъв, мечка, чийто дихания образуват други животински фигури: на рак, елен, змия, агне. Над главата на човека вижда звездите.

Виденията на Хилдегард са изтъкани от алегорични и символични образи: яйцето в своята съсредоточеност и подвижност представя света в неговия генезис; колелото с човешката фигура в него посочва съответствието между макро- и микрокосмоса и т.н. Ала те са преди всичко интензивно поетични: искрящи огньове, разноцветни лъчи, блестящи танцуващи кълба, шеметни вихри… Все образи на божествената синестезия и синергия на тялото, сетивата, душата, духа: тялото чрез сетивата привлича душата, сетивата афектират душата и привличат тялото, а пък духът – чийто образ е оживяващата витражите светлина – пали и озарява сърцата и отвежда към Бог.

Актът на човешкото познание, накрая, се състои в хармоничното съгласуване на елементите, също както в любовния акт. Хилдегард получава откровението, че едва когато Адам познава Ева, а това се случва още преди грехопадението, инак защо ги е създал Бог различни по пол, проницателно отбелязва тя, тогава се изпълва целият с мъдрост и става действително imago Dei. След грехопадението обаче хармоничното единение е разкъсано и живият поток на познанието се разпръсва, както мъжът разпилява като пяна своята възпроизводителна сила. Ала природата на жената остава непокътната. Зачеването е свързано с нейното удоволствие и Хилдегард не се свени да говори за него. То позволява на жената да запази в сексуалния акт онова усещане от рая, което дава познанието на Бог и света в любовта. Жената е добрият съсъд, тя улавя потока на буйното, изригващо като вулкан мъжко желание, и го приема и съхранява в своята утроба, както „нежната и топла светлина на слънцето дава плод“. Жената, със своята зачеваща и раждаща природа, познава действително Бог, докато мъжът е обречен само да разхищава своята същност и природа в безкрайно преследване, „бягайки към жената като елен към извора“ според традиционния образ на неутолимото желание и суетното знание. Красива, възхитителна възхвала на женската природа и сексуалност, която няма равностойна в европейската мисъл и литература чак до модерността и която оказва скрито, но силно и постоянно въздействие върху женската мистика през следващите векове.

Виденията на Хилдегард не само блестят от светлина и искрят от цветове, но в тях звучат и музиките на отвъдните селения: „дивните песнопения на блажените, възхваляващи небесните радости, горестните на осъдените, жалещи за същите тези радости, насърчаващи добродетелите… И целият този концерт звучеше хармонично, като един глас на цялото множество през различните степени на небето“. Но и най-малкият земен звук, също като ангелските арфи и тръби, е елемент във всемирната симфония. Човешката песен не само помирява душата с тялото, но и дава пряк достъп до божествените тайни: „тялото е обиталището на душата, която оживява гласа. Затова тялото трябва да въздигне глас в съзвучие с душата, за да възхвали Бога… Душата идва от небесната хармония, тя е симфонична. Често, слушайки песента, човек въздиша и стене по небесната хармония, от която тя идва“. Пеенето, съгласуване на мелодия и реч, е изконният човешки език, езикът на Адам: „Думите сочат тялото, музиката явява душата, а симфоничната им хармония е плод на Духа“: тя смекчава и въздига сърцата, пречиства чувствата, променя настроенията, задълбочава вътрешния живот, усилва духовния опит, призовава Светия Дух и отнася на своите крила към просветлението.

Хилдегард е първият средновековен композитор, чието име е достигнало до нас. Автор е на музиката и стиховете на 77 богослужебни песнопения, събрани в Симфония на хармонията на небесните откровения (Symphonia harmoniae caelestium revelationum). Освен Симфонията пише и ораторията Редът на добродетелите (Ordo virtutum), музикална „морална игра“, която представя борбата на Добродетелите за спечелването на Душата (Anima). Всички роли се изпълняват от жени. Има само една мъжка роля, която, иронично, е на дявола, а той – падналият ангел – не може да пее и само говори.

Мистичният опит ѝ открива също тайнствен език, който Хилдегард записва с „незнайната азбука“ (litterae ignotae) в речник, съдържащ 900 непознати думи, чийто смисъл знае, но не ѝ е разрешено да разкрие. Този „незнаен език“ (lingua ignota) – чиста поезия и чиста музика – сочи със свещеното си „смислено безсмислие“ към божествената истина, която не може да бъде очертана и затворена в буквите, имената, метафорите, изреченията на човешката реч.

В края на лятото на 1179 г. Хилдегард получава последно видение, с което узнава нощта и часа на своята смърт. Издъхва в полунощ на 17 септември с отворени към звездното небе очи. Тогава в небето според житието ѝ се явяват две ярки многоцветни дъги, минаващи – едната от север на юг, другата от изток на запад – от единия до другия край на небесвода. В пресечната им точка блести кръг от жива светлина, който разпръсва тъмнината. От този кръг излиза огромен червен кръст, който дълго осветява нощта с играещите около него безчет пъстри малки кръгове с червени кръстове в тях. И всички те минават и се покланят в своя танц пред прозореца, зад който лежи покойната Хилдегард, свидетелствайки за обилната, разноцветна жива светлина, с която Бог е дарявал своята любима.