0
5127

Призванието

Жорж Роденбах

Откъс от повестта на белгийския писател символист, издадена от СОНМ в превод на Тодорка Минева.

Белгиецът Жорж Роденбах (1855–1898) е сред най-оригиналните представители на европейския символизъм. Наричат го певец на тишината, самотата и меланхолията. В поезията и прозата, които създава, неизменно присъстват каналите, затворените пространства, мъглите, мъртвите градове, бегинажите на родната му Фландрия. Познат е на българския читател с романите „Мъртвата Брюге“, „Звънарят“, „Изкуството в изгнание“ и разказите от сборника „Колелото на мъглите“.

Повестта „Призванието“ (1895) описва живота на Ханс Кадзан, наследник на богат брюжки род. След ранната кончина на бащата майката се посвещава изцяло на невръстния Ханс. Прекрасното дете постепенно се превръща в умислен младеж, благочестив и дълбоко религиозен, решен да служи на Бога. Писателят проследява отчаяните опити на майката да насърчи у сина си влечения, които да го свържат с мирския свят и да му попречат да последва призванието си. Текстът на Роденбах превръща читателя в протагонист, способен да се взре с разбиране в огледалото на повествованието и да схване истини, които главният герой не провижда.

„Призванието“, Жорж Роденбах, издн. СОНМ, 2020 г., превод от френски Тодорка Минева, художник на корицата Борис Праматаров

ПРОЛОГ

Всяка сутрин, в един и същи час, госпожа Кадзан и нейният син се връщаха от месата в осем в църквата „Нотр Дам“ по улица „Ан Авьогл“, където живееха.

Брюж, старият сив град, едва се пробуждаше. Минувачите бяха рядкост: само някои ранобудни бегинки или пък от време на време селянки с теглена от кучета каручка, които разнасяха от врата на врата мляко в медни кани, проблясващи подобно лунна светлина в мъгливото утро. Защото мъглата се вдигаше много бавно – постепенно разсейваща се северна мъгла, смъртнобледа утринна дрезгавина.

Брюж приличаше на призрачен град. Дърветата по крайбрежните улици, високите кули чезнеха, обгърнати от един и същ муселин. Непрогледна мъгла, без светъл прорив! Самият камбанен звън като че ли трябваше да си проправя път, да преминава през покритие от плътен памук, за да зазвучи волно във въздуха, да достигне островърхите покриви, над които на всеки четвърт час камбаните стелеха сякаш лист по лист тъжна музикална есен.

Ханс Кадзан и майка му вървяха покрай каналите безмълвни, притихнали. Тя носеше винаги тъмни материи; той беше облечен в черно, имаше нещо демоде, нещо остаряло в строгата кройка на дрехите му, нещо загадъчно и някак църковническо. Изглеждаше все още млад, по-скоро под тридесетте, благородството на лицето му бе смайващо – хората се учудваха, че беше толкова тъжен при тази негова красота. Матов тен, горящи, трескави очи, буйни руси коси с оттенък на пчелен мед, янтар и есенни листа.

Застарялата му майка крачеше редом с него – но колкото и близо един до друг да бяха, всъщност изглеждаха толкова далечни! Нима крайбрежните улици не са успоредни? Но все пак цялата тази студена и застояла вода на каналите ги разделя. И те изглеждаха така, сякаш всеки следваше своята мечта, без да ги смесват. Дълбока, мрачна тайна се бе настанила между тях, хладна и непроницаема като самата вода. Каква ли бе? Тя терзаеше хорското любопитство. Често ги наблюдаваха скришом по пътя, иззад тюлените завеси в притихналите жилища – и благодарение на недискретността на тези малки огледалца, наречени шпионки, закрепени на външната страна на прозорците, продължаваха да се опитват, докато двамата се отдалечаваха, да уловят някой жест, някоя размяна на погледи, някой знак, някое изражение на лицето, което да помогне за разбулването на тяхната тайна.

Загадката на това умислено двойно съществуване се струваше толкова по-необяснима на жителите на Брюж, доколкото животът бе благосклонен към госпожа Кадзан и нейния син.

И двамата принадлежаха на стар род – бяха наследили огромно състояние. Ала водеха затворено, аскетично съществуване, скромно и строго. Харчеха доходите си за добри дела, за милостиня.

Какво се бе случило, та да се откъснат толкова от живота?

Особено синът се държеше доста странно, не според годините си! Несъмнено майката беше преживяла преди време огромно нещастие, останала бе вдовица едва след няколкомесечен брак. Ала времето носи утеха и сила да забравяме подобна болка. То смръзва и най-горещите сълзи в суграшицата от погребални перли, покриващи гробовете.

След това госпожа Кадзан намери утеха в своя примерен син. И до ден днешен той излизаше само с нея. Нямаше приятели, никъде не ходеше. Жените гледаха със завист тази майка, която бе винаги придружавана. Мъката на всички жени е, че децата им се отделят от тях. Скутите им изглеждат тъжни като изоставен край. Но не щеш ли, тази майка беше сбъднала една мечта. Беше се отдала всецяло на сина си. Синът също ѝ се бе отдал всецяло.

А те, без да подозират, че привличат всеобщото внимание и всички погледи, незаети с нищо в този мъртъв град, са вперени в тях, всяка сутрин продължаваха да се връщат от месата по крайбрежните улици с тихи стъпки, толкова чужди на онова, което не засягаше душите им, че дори впе- чатлителните лебеди по каналите не се стряскаха, не дола- вяха сянката на двойката в черно да гравира с траур бялото им безмълвие.

ЧАСТ ПЪРВА

Глава първа

Когато Ханс Кадзан се роди, в старинното жилище на улица „Ан Авьогл“ настана празник. Вехтото, почерняло лице на фасадата се разведри от светлия смях на тюлените пердета по прозорците, госпожа Кадзан искаше те да са нови и светли за този божествен момент на раждането. Прекрасно венὸ на прозорците, успоредно с онова, което бе приготвено за детето. О! Колко ранни утрини и дълги вечери в този дом бяха шили, кроили, бродирали, украсявали с фестони тези бели тъкани! Каква радост за бъдещата майка да крои, да приготовлява от най-тънкото платно, най-ефирната батиста, да украсява с дантели онова, което би трябвало да обгръща телцето и съня на бебето. Тя бе пожелала да ушие сама пелените. Струваше ѝ се, че само тя е наясно с размера, с точните мерки, тъй като единствена вече познаваше бъдещото дете и знаеше колко голямо е то. И после ничии чужди пръсти не биваше да се докосват до детското венό, отредено за телцето. Приготвено и изработено само от нея, то би трябвало да попие нещо от нежността на ръцете ѝ, от трепета на душата ѝ. Така би било сякаш нейно собствено продължение. И детето, докато лежи сред тези тъкани и пелени, би си помислило, че се намира все още в утробата ѝ.

Бебето се роди точно година след женитбата на родителите си. Двойна годишнина! Син наследник за продължението на славното име Кадзан, почитано отдавна в този край. Бащата на новороденото продължаваше да носи името с достойнство. Беше начетен човек ‒ назначен за архивист в тази провинция, той живееше сред хрониките, хартите, старопечатните книги, ценните ръкописи, останки от славните времена на Брюж, автентични доказателства за велико минало, които с удоволствие публикуваше в анотирани издания или във вид на научни монографии.

По време на раждането на детето той се занимаваше със сравняването на нови и важни документи за Ханс Мемлинг*, яркия гений на Фландрия, за да изясни дали реликварият на света Урсула е бил поръчан от богат гражданин, както твърдят мнозина, или наистина е бил изписан по времето, което самият Мемлинг е прекарал в същата тази болница в Брюж, където реликварият се намира и до днес, за да изрази творецът в него неотдавнашните си въжделения, възстановявайки се.

Така, отдаден изцяло на изучаването на великия художник, комуто се възхищаваше, хрумна му мисълта да кръсти новороденото си дете на негово име. Ханс! Хубаво, макар и възкратичко име, което се издига нагоре и сетне отново се спуска надолу, като пресечен фонтан. Ханс! Името на един светец на изкуството, което следва да носи щастие.

Кръстиха детето с това име и отсега нататък то почна да се повтаря непрестанно в дома от бащата, майката, дойката, прислугата от сутрин до вечер: „Ханс!“, та дори нощем по време на сън: „Ханс! Ханс!“, непрестанно ромонеше като фонтан, скрит в някоя стая.

Радостта от появата на дете, което се явява едновременно и единият, и другият от съпрузите! Огледалото, в което двама влюбени съзират себе си в едно-единствено лице. Опиянението на едно семейство, което се съгражда! Но всяко голямо щастие е предизвикателство, ярка светлина, която привлича черните пеперуди, злите коби. Не бива да има прекалено щастливи хора. Те отнемат желанието за живот у всички други, на които са отредени само тягостни часове, мимолетни радости, рози, които трябва да бъдат поливани със сълзи.

Семейство Кадзан беше прекалено щастливо. Старото, почерняло лице на фасадата беше прекалено засмяно със светлия смях на тюлените пердета по прозорците. Пелените на Ханс бяха прекалено бели.

Голямото нещастие застигна бащата и трябваше да обгърнат с креп белите тъкани, покриха с креп и люлката, подобно на траурен флаг на ломлива лодка, готвеща се да отплува в живота.
Ханс не проумяваше нищо от внезапния траур, той тъкмо почваше да се усмихва.

Трагичното събитие се случи през нощта: люлката на Ханс стоеше неизменно до леглото, където спяха баща му и майка му. Големият кораб се намираше в съседство с малката лодка и бдеше над единствения ѝ немощен пасажер… Майката беше пожелала това ревностно наблюдение. Тя не се осмеляваше да повери детето на дойката през нощта. Селските девойки имат такъв здрав сън, така дълбоко потъват в него, че дойката можеше и да не чуе събуждането на Ханс, да го остави да плаче, да се простуди, с неговия навик да отхвърля одеялцата – жест на новородените и умиращите, които, близо до небитието, сякаш се страхуват от всичко, което тегне и затруднява движението…

Напротив, госпожа Кадзан старателно бдеше над Ханс. Тя често ставаше, завиваше го с пухената завивка – дори когато заспиваше, нещо у нея продължаваше да бодърства, онази частица съзнание, която се запазва у нас и ни пробужда в дните, когато трябва да станем по-рано, за да идем на гарата.

Когато детето надаваше лек вик, повърхностно смущение в здравия вътък на съня му, понякога бащата, за да не тревожи майката, протягаше ръка от леглото, залюляваше за секунда люлката, даваше лек тласък на крехката лодка, която скоро отново застиваше неподвижна сред тишината подир повторното заспиване на малкия пасажер.

Тази нощ детето хленчеше. Госпожа Кадзан помоли мъжа си в просъница: „Ханс плаче. Полюлей го малко…“
Бащата не отвърна. Госпожа Кадзан, полубудна, повтори: „Ханс плаче!“
И тъй като мъжът ѝ не помръдваше, тя понечи да го докосне с ръка, за да го събуди, да го помоли по-настойчиво.

О! Но какво докосна ръката ѝ? Що за хлад? Тя скочи бързо, усещайки мъжа си ням, студен и неподвижен. Приближи нощната лампа, която запечатваше сенките на тавана, петна, каквито се наблюдават по лунната повърхност. Извика го по име, взря се в лицето, ръцете, тялото. Всичко бе вледенено, вдървено, всичко бе свършено.

Сега до люлката на Ханс лежеше восъчна статуя.

* Ханс Мемлинг (1433/1435–1494) – фламандски живописец от немски произход, рисувал предимно религиозни сюжети в стила на късноготическата живописна традиция. – Б.пр.