0
2561

Призракът на Романтизма, разпитът на модерността

Галин Тиханов за Херман Брох

Graham Bartram, Sarah McGaughey, Galin Tihanov (Eds.) A Companion to the Works of Hermann Broch, Rochester, New York: Camden House, 2019.

Съдбата на Херман Брох в България е добре онагледена в анекдот, свързан с номинацията му за Нобелова награда за литература. Номиниран през 1950-а, една година преди смъртта му, според анекдота Нобеловият комитет се обръща за информация към Австрийската академия на науките. Отговорът на Академията се побира на пощенска картичка и гласи: никой във Виена не познава писател на име Херман Брох. За разлика от съвременниците му и австроунгарски земляци Кафка и Канети, които виждат бял свят по тези земи още по време на стария режим ту като критици на буржоазното отчуждение, ту като квазибългарски нобелисти, Брох трябва да чака до второто – Смъртта на Вергилий (2010) – и дори до началото на третото – Сомнамбулите (2013) – десетилетие на прехода. Интересът към Брох в България през всички тези години без преводи на големите му романи се поддържа жив или от специалисти по австрийска литература и културни медиатори в лицето на проф. Пенка Ангелова, или от писатели със сродна на Броховата стилистика и същевременно негови научни изследователи, какъвто е случаят с Борис Минков. Сред немскоезичните влъхви на авангардния роман Брох споделя тази уникално бележеща го на български съдба единствено с Роберт Музил, но дори Музиловият magnum opus Мъжът без свойства (2009) го изпреварва тук. Без да има съдбата на безвъзвратно закъснелите български преводи, почти синхронната англоезична рецепция на Брох, започнала още с дебютната му трилогия Сомнамбулите, също съдържа показателни примери за бавната ротация на мелничните камъни поне в случая с Брох-„наръчника“ A Companion to the Works of Hermann Broch (2019). Съставителите на „наръчника“, сред които е Галин Тиханов, споделят, че идеята за него е възникнала преди десет години, което за стандартите на глобализираното правене на наука си е малка вечност. Резултатът от това все по-рядко в академията дълготрайно време е прекрасен във всяко едно отношение, започвайки от съвестното систематично привеждане на немския оригинал на ключови понятия и цитати, което ще е от полза дори за германофонните познавачи на Брох, и завършвайки с полиграфията на книгата, от чиято корица ни гледа някъде от 20-те години на ХХ век един леко усмихнат виенски Бъстър Кийтън.

Макар че жанрът на книгата предполага обзорен поглед, аз ще се фокусирам върху приноса на Галин Тиханов, който е едновременно невидим в ролята на съставител – под пространното и много добре разказано биографично „Въведение“ към помагалото липсва неговото име – и впечатляващ в ролята на автор на една от уводните глави. В „Разпитвайки модерността: постромантизмът на Херман Брох“ Тиханов подхваща систематично занимаващата го от Наративи на изгнанието (2013) и добила завършен вид в последната му книга Раждането и смъртта на литературната теория: режими на значимост в Русия и отвъд (2019) тема за надживяването. Далеч не мъртвото минало в неговите нео- и постсъстояния е концептуализирано в Брох-наръчника в понятието „постромантически синдром“, което търси да улови формите на надживяване на Романтизма в качеството му на ключов контрагент на модерността. Изхождайки от консенсусното положение, разглеждащо Романтизма като начало на „естетическата и културната модерност“, Тиханов настоява върху „парадигматичната природа на романтическото отношение спрямо модерността и революцията“, извеждайки по този начин Романтизма от рамката на конкретна историческа епоха по посока на една завръщаща се диалектика, аналогична на констатираната от Хоркхаймер и Адорно по отношение на Просвещението. Именно в тази диалектика на Романтизма се полага неговата дълготрайна темпоралност. „Извличането на следствията от този учредяващ парадигма процес е належаща стъпка за адекватната преценка на дълголетието на постромантизма в множеството от форми и маски, които той приема дълго след като самото романтическо движение престава да съществува.“ Ако се съгласим с Хабермас, че модерността е „незавършен проект“ – позитивната версия на мрачно негативната „диалектика на Просвещението“ на ранните франкфуртци – Романтизмът се явява като исторически първия (и постоянно завръщащ) се критичен мониторингов доклад на модерните времена. „Този непрестанен последващ живот (afterlife) на романтическото интелектуално наследство във време, когато романтическите отговори на всеки следващ нов социален и културен дневен ред вече не вършат работа, съставя същността на постромантическия синдром.“ Постромантическият синдром е феномен на надживяването във времена на ускорено стареене и непрестанно отместване в нео- и постсъстояния на проекта на модерността.

За да сработи понятието за постромантически синдром в рамките на проблематиката на дълготрайното време на надживяването, предварително трябва да се обезвреди възможния натурализиращ, което ще рече неисторически или дори потенциално антиисторически, „есенциализиращ“ смисъл на думата „синдром“. Обезвреждането става посредством прибягване до старогръцката етимология на „съвместното тичане“, „тичането със“ или „следването по петите“, от която се извежда едно „вградено в самия произход на термина синдром диахронно измерение“, валидно и за постромантическата съставка на понятието. „Умишлено избрах да говоря за „постромантизъм“, поставяйки по този начин ударението върху идеята за дистанция, трансформация и неидентичност спрямо Романтизма, вместо, да кажем, за „неоромантизъм“, което […] акцентира върху повторението и идентичността посредством подражание и съревнование.“ След студията на Тиханов за Сомнамбулите на Брох спокойно можем да отпратим „неоромантизма“ окончателно и без възможност за обжалване в лимбото на невзетите естетически и екзистенциални решения, където му е мястото поне от Бодлер насетне. След обезвреждането на натурализиращата семантика на „синдром“ остава обаче в сила клинично-морбидната, виждаща в надживяването на Романтизма преди всичко една специфично German malaise, която фатално и безалтернативно отвежда до националсоциализма. Тиханов убедително демонстрира, че завръщащите се „възкръсвания“ на романтическото идейно наследство не са нито специфично германска, нито ексклузивно дясно-консервативна патология. „Всеки път, когато проектът на модерността се е подлагал на ревизия, критика или оценка – и не само в Германия – призракът и ресурсите на Романтизма във философията, икономическата мисъл, социологията, литературната теория, историографията и теологията на свой ред са бивали съживявани.“ Уникалното дълголетие, надживяване и последващ живот на Романтизма едновременно като бродещ из модерността призрак и квазинеизчерпаем източник на възобновяеми смислови ресурси е отговор на перманентната „критика и криза“ (Р. Козелек) на модерността – и на патогенезата на буржоазния свят.

Поставеността на Романтизма и непрестанния му последващ живот в силната позиция да „разпитва“ проекта на модерността – в буквалния и властово натоварен смисъл на подлагане на перманентен разпит и мониторинг – придава на „постромантическия синдром“ интерпретативна мощ, от която Брох ще се възползва едновременно и наравно с Георг Лукач и Карл Шмит. Предприетото от Лукач в Теория на романа (1920) преформулиране с оглед на постромантическата епоха на парадигматичното схващане на Новалис за философията като носталгия и копнеж по дома в концепцията за „трансцендентална неподслоненост“ (и „лишеност от родина“) е идентифицирано от Тиханов като валидно и за Сомнамбулите на Брох. „Във видимо съответствие с диагнозата на Лукач, в трилогията на Брох тези завръщания у дома са фрустрирани; копнежът (Sehnsucht) е просмукан от тривиалност.“ За любителите на чистите политически разграничения между ляво и дясно – и съответно между десен и ляв постромантизъм – Брох-наръчникът крие (неприятни) изненади от сферата на опасните връзки, типични за интелектуалната атмосфера на Ваймарската република. Почти едновременно Валтер Бенямин през 1930-а (книгата Произход на немския трауершпил) и Херман Брох през 1932-ра (есето „Логика на един разпадащ се свят“) адресират екземпляр на свое произведение – с писмо или собственоръчно посвещение – до „проф. Шмит“. Тиханов отбелязва едно от възможните места на реципирането на Шмит от страна на Брох – католическото списание Сума, в което и двамата публикуват (сред сътрудниците на списанието са също така Ернст Блох и Роберт Музил). Съкрушителната критика на Романтизма, предприета от страна на римокатолика Шмит в Политически Романтизъм (1919), се засреща във ваймарския интелектуален контекст с „яростното дискредитиране“ на ключови романтически идеи – „непосредственост“, „органичност“ – в Сомнамбулите (1930/32) на конвертита Брох. Тиханов настоява, че това трябва да се чете като „постромантически разпит на модерността“. Призракът на Романтизма е призован, за да бъде заличен от лицето на модерността от апокалиптиците на контрареволюцията. Но той ще се завръща, за да подлага на перманентен разпит модерността и революцията.

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.
Предишна статияCon dolore
Следваща статияВ памет на Джордж Стайнър