0
2488

Призракът на Хомо Пост-Съветикус

И ето го днес Хомо Пост-Съветикус, трайно настанил се в посткомунистическия пейзаж. Той е негодуващ, разочарован, ядосан и винаги проницателен, но със задна дата.

Хомо Пост-Съветикус има своето трайно присъствие в посткомунистическия пейзаж на стария континент – той е негодуващ, разочарован, ядосан и винаги проницателен, но със задна дата. Докато ХПС съществува и комунизмът ще е жив. Именно старият режим задава рамката, която много граждани на посткомунистическите държави ползват и днес, за да интерпретират света около тях.

Венелин Й. Ганев

Посткомунизмът е територия с многообразна политическа популация, сред която виреят различни интересни видове. Терминът Хомо Пост-Съветикус (ХПС) се отнася до един ограничен кръг от тях – онези носталгици, които са вманиачено привързани към комунистическото минало. Те продължават да интерпретират всички аспекти на своето съществуване през призмата на противопоставянето между „тогава“ и „сега“, като неизменно стигат до заключението, че животът, на който са се радвали в миналото, е качествено по-добър от съдбата, с която трябва да се примиряват днес.

Внезапният разпад на марксистките диктатури подкопава необратимо устоите, върху които ХПС гради в миналото своите стратегии за оцеляване – някога ценните му умения изведнъж се оказват безполезни, а усещането, че се вписва в системата, е заменено от задълбочаваща се тревога, че губи социалния си статус. Това е съпроводено с нарастващо убеждение, че светът днес е доминиран от враждебни сили, от които партията-държава някога го е пазела.

Днес типичният навъсен ХПС много бързо се разпознава сред гражданите на всяка посткомунистическа страна, но последиците от неговото присъствие не винаги могат така лесно да бъдат прогнозирани. Докато той продължава да гледа на личната си травма през обектива на фиксациите си към миналото, то бъдещите му политически пристрастия и възторзи ще се променят по все така неочаквани начини. Непоследователният му ентусиазъм и интервенции ще правят една така или иначе нестабилна обществена среда още по-непредсказуема.    

Трудният преход

Ключовият биографичен факт в CV-то на ХПС е, че той е бивш Хомо Съветикус, чиито не-граждански компетенции днес се оказват абсолютно безполезни.

Както Александър Зиновиев обяснява в своята едноименна книга, Хомо Съветикус е една компетентна личност. Той вярва, че е „психологически и интелектуално пластичен, гъвкав и адаптивен“. Развил е таланти, които му позволяват да се сдобива с дефицитни стоки. Знае какво е нужно да се направи, за да се намери по-голям хладилник, банани за Коледа или цветен телевизор. Този човек не е особено въодушевен от калните води на комунистическото ежедневие, но умее добре да се ориентира и плува в тях и тази му способност подхранва чувството му за самоуважение.

Трябва да се отбележи обаче, че този вид компетентност е не-гражданска. За да придобие това, което иска, Хомо Съветикус не следва официалните правила – напротив, той системно ги нарушава. Всеки път, когато му се налага да уреди някакъв личен въпрос, той не следва общите норми и стандартни процедури, валидни за всички граждани, а активизира връзките си с могъщи покровители. Поради тази причина никога не полага усилия да координира действията си с тези на други граждани в името на някаква значима кауза. Вместо това предпочита да оперира в режим „услуга за услуга“, като ангажира стратегически важните си познанства.

След краха на организираните по съветски модел популации и превръщането на Хомо Съветикус в Хомо Пост-Съветикус, неговите не-граждански умения рязко губят своята стойност. Стоките, които е знаел как да уреди и подсигури, вече се продават свободно, а сега не намира начин да се справи с непознатите до този момент дефицити – тези на пари и работни места. Някои от покровителите му са загубили предишните си лостове на влияние, а други са придобили нова власт – те вече са прекалено заети с разграбване на държавната собственост чрез различни корупционни приватизационни сделки и не намират за нужно да отговарят на обажданията на изпаднал в беда бивш клиент. ХПС вече не е човек, който може да разчита на личните си контакти, за да реши обичайните си проблеми. Сега той е една миниатюрна съставна част от демоса, чиято съдба се решава или от безличните правила на пазарната конкуренция, или от умението му да се мобилизира успешно за колективни действия и да изисква определени политически решения от избраните с популярен вот политици. Проблемът е, че ХПС не знае нищо за свободния пазар, а колективните усилия в защита на някакъв общ интерес са нещо, което никога не е практикувал.

Лишен от възможността да използва не-гражданските си умения, ХПС е измъчван от чувството, че живее във вселена на политически хаос и мечтае за възстановяване на някакъв порядък. Неговият план за действие обаче е много далеч от обичайните разбирания за правов ред. ХПС не се интересува от ефективното прилагане на закона. Той много добре знае, че успехите му в миналото са резултат изцяло на умението му да заобикаля, а не да следва правилата. Това, което иска всъщност, е възстановяване на режима, основан на неформални връзки – режим, при който сделките под масата със силните на деня правят живота на молителите по-лесен. ХПС не е непременно защитник на идеята за управление на силната ръка. Неговата представа за приемлива политическа система е тази, при която ръцете на различни държавни служители му подават това, което иска като лична услуга.

Бихме могли да обобщим, че тази не-гражданственост, присъща на ХПС в миналото, е засенчена от нови форми на незаконни и корупционни практики. В същото време той е изправен пред факта, че успехът му в една социална среда, доминирана във все по-голяма степен от пазара и закона, изисква компетентност, която той много трудно ще придобие.

Загубеният статус

Освен че изживява мъчително обезсмислянето на някога ценните си социални умения, ХПС се терзае от усещането за загуба на социален статус.

Преди краха на комунизма ХПС има своята ясна идентификация – той е „пролетарий“. По това време тази характеристика вече отдавна е загубила своето първоначално значение и се използва не за да обозначи определена социална класа, а за да маркира онази обществена група, която относително добре се е интегрирала в съществуващата политическа система. Без съмнение в тази система има привилигеровани прослойки, които стоят високо над пролетариата. Кадрите на номенклатурата се радват на положение, до което той не би могъл на практика никога да се добере. Независимо от това ХПС има много причини да счита себе си за вътрешен човек. Най-важната сред тях е, че вижда как режимът е набелязал други граждани като аутсайдери – представителите на т.нар. „стара класа“, дисидентите с бради, младежите, които говорят свободно английски език и слушат пънк и рок, както и почитателите на „Запада“. В сравнение с тях пролетарият несъмнено е човек, на когото е отредено „специално място“. Той е удобно закътан сред устойчивите структури на обществената йерархия при комунизма.

След неуспеха на марксисткия проект и неговия хомогенизиращ ефект замръзналите културни пространства, поддържани някога от партийната диктатура, започват бързо да се разтапят и ХПС внезапно се оказва сред един какофоничен плурализъм. Критериите, по които до този момент е подреждана социалната стълбица, губят своята категоричност. Утвърдените изисквания към достойното за награда поведение изведнъж се оказват остро оспорвани и предмет на интерпретация.

В посткомунистическата реалност ХПС е изправен пред очакваните възможни опции, но никоя от тях не му носи осезаема полза. Готовността му да „стои настрана“ не му осигурява спокойствие в ежедневието. Конформизмът не му гарантира статуса на „наш човек“. Всъщност критиките към марксизма, които по-рано са били ограничени до нелегални издания и кръгове, към които ХПС не е имал никакъв интерес, сега вече циркулират свободно. Подобни критики според него уронват престижа му на пролетарий и на привлекателно важен протагонист в марксистката политическа мисъл. „Специалното“ му място вече не е подсигурено от пропагандната машина. Oнази идеология, чиито прости успокояващи послания той е свикнал да чува, внезапно губи хегемонната си позиция.

Така ХПС се оказва човек, смъкнал се на по-ниско обществено стъпало. В неговия случай социалната мобилност е била с посока надолу. Това обаче обяснява само отчасти мъчителното му безпокойство относно позицията му в обществото. Другата важна причина е, че му се налага да наблюдава изкачването нагоре на някогашните маргинализирани граждани. Успехът видимо е в ръцете на бившите парии – тези, в чиято малоценност той никога не се е съмнявал и чието политическо омаловажаване е доказвало собствената му значимост. Представителите на „старата класа“ възстановяват предишния си статут (а понякога и собствеността си). Брадатите интелектуалци започват да се появяват в телевизията. Говорещите чужди езици младежи получават баснословни заплати от чужди компании, а почитателите на „Западните“ ценности се възприемат като стожери на демокрацията.

Поради това ХПС вижда собствения си житейски път оцветен изцяло в мрачни тонове – преживяване, познато на всички ни, когато ставаме свидетели на успехите на тези, които са били много по-зле от нас, но които са постигнали много повече.

С разпада на стария режим и загубата на статута, който той му е гарантирал, ХПС се чувства все по-изолиран и „извън играта“. Новата политическа система идва с обещанието, че всеки е свободен да преосмисли и преоткрие себе си – перспектива, която той изобщо не намира за привлекателна. Ако имаше избор, ХПС с радост би се върнал към стария обществен ред и идеологическата среда, в която е ценен такъв, какъвто е – представител на пролетариата.

Мисловни стереотипи  

ХПС мисли за себе си като за политически грамотен човек – той не одобрява случилото се след падането на Берлинската стена, но е убеден, че може да го обясни.

Компетентните автори на комунистическа пропаганда са му обяснили ясно, че съществуват зли сили, чиято основа задача е да ни навредят – алчни капиталисти, които замислят ескплоататорските си схеми, безскрупулни империалисти, които застрашават националния ни суверенитет и чужденци-декаденти, които са ангажирани в културен саботаж, целящ да подкопае познатите ни морални устои на обществото. В миналото ХПС е бил уверяван всекидневно, че тези зловещи апетити, идват от Запада и поради това той инстинктивно е настроен антизападно. Политическото му въображение е строго структурирано и той го използва, за да обясни последиците на тъжния факт, че Студената война е спечелена не от тези, от които е трябвало.

Както вече бе споменато, той не възприема разместването на обществените пластове и движението нагоре и надолу в социалната йерархия като някаква мистериозна драма, в която участват непознати герои от нечувани досега сценарии. От негова гледна точка случилото се представлява просто преразпределение на сравнително добре познатите роли и преобръщане на познатите сюжети. След края на комунизма Западът възнаграждава своите местни лакеи и унижава бившите си опоненти.

Най-общо казано, ХПС е готов да припише всяко неблагоприятно за него обществено развитие на западното влияние. Обезсмислянето на неговите умения се случва поради посткомунистическите промени, които обслужват Западните интереси. Честните хора са избутани настрана, защото не могат да се съревновават в безумната конкуренция, наложена от Западни печалбари. Стандартът на живот рязко е спаднал, защото помпозните приказки за някакви „западни ценности“ като либерална демокрация, човешки права и върховенство на правото са изместили това, което според него е същността на политиката – ангажимента на държавата да функционира като баща-закрилник и да се грижи за задоволяването на всички основни нужди на лоялните членове на обществото. Така както го е правила при комунизма.

В този смисъл ХПС е политически индивид, който често e разочарован, но никога изненадан. Всяко развитие според него е само привидно ново и утвърждава представите, с които е свикнал да живее. Той успява почти без усилие да намести дори и най-обърканите и противоречиви събития в мисловните стереотипи, с които разполага, за да си обясни света – своеобразни пътни карти, по които той е свикнал да се ориентира и които сега отказва да обнови.

Неясното бъдеще

И ето го днес Хомо Пост-Съветикус, трайно настанил се в посткомунистическия пейзаж. Той е негодуващ, разочарован, ядосан и винаги проницателен, но със задна дата. По какъв начин поведението му влияе на съвременния политически живот? Това е труден въпрос.

ХПС често променя позициите си. Стремежът му да намери нови спасители го кара да се втурва в трудно предсказуеми политически авантюри. Понякога старите му разбирания го мотивират да се включва активно в политиката, а в други моменти го парализират напълно.

Фактът, че социалните му умения са изгубили своята някогашна стойност, трудно може да се използва като база за кавито и да било прогнози. ХПС би могъл да подкрепи с гласа си бившите комунисти, които обещават да възстановят някаква версия на добрите стари времена. Същевременно е възможно да даде рамо на местната мафия, която се опитва да възстанови старата практика на „услуга за услуга“. Тревогата му, свързана със загубата на предишния социален статут, е вероятно да го привлече към политици, които го омайват с нови грандиозни проекти (например възстановяване на националното величие) или към партии вляво от центъра, които го идентифицират като нуждаещ се от социална помощи и предимства. Твърдото му убеждение, че разбира какво наистина се случва, може да го тласне към активно участие в политическия живот или обратно – да оправдае трайното му фаталистично оттегляне от публичната сфера.

В крайна сметка истината е, че докато ХПС съществува, и комунизмът ще е жив. Имено старият режим задава рамката, която много граждани на посткомунистическите държави използват и днес, за да интерпретират света около тях. Дали тази рамка ще бъде възпроизведена и при следващите поколения – и ако това се случи, то как и защо? Това всъщност са основните въпроси, които налагат по-подробен анализ на фигурата на ХПС.

Превод от английски: Росица Михова

Венелин Й. Ганев е професор по политически науки в Университета Маями, Охайо и научен сътрудник към Havighurst Center for Russian and PostSoviet Studies. Книгата му “Preying on the State:  The Transformation of Postcommunist Bulgaria е издадена от Университета Корнел, САЩ през 2007 г. (български превод„Плячкосването на държавата”, София: Изток-Запад, 2013). Негови статии са публикувани в Oxford University PressCentral European University Press и Ashgate, както и в редица други авторитетни научни издания. Настоящият текст е превод на публикация в New Eastern Europe“ от 19 Октомври 2017.