0
360

Призраците на любовта и войната

„Франц“

Франсоа Озон демонстрира неутолимо желание за кино: 16 пълнометражни филма за 18 години, плюс 19 късометражни и един документален. А най-хубавото е, че с Озон човек никога не знае какво може да очаква. Фин манипулатор, дяволски провокатор, той няма равен в умението си да заблуждава зрителя. И ако можем да говорим за две константи в тематичните интереси на неговото кино, то това са лъжата и жестокостта, с които френският режисьор свободно борави в сценариите си. Най-новата му творба „Франц“ е римейк на Broken Lullaby (1932, реж. Ернст Любич), който от своя страна е адаптация по пиеса на Морис Ростан. Любопитно е желанието на Озон да обърне „оптиката“ от филма на Любич, разказвайки тази история през гледната точка на семейството на германския войник Франц. Така в контекста изпъква една Германия, твърде малко представена в киното – победена държава, преживяваща Версайския мирен договор като унижение, в която реваншистките и антифренските настроения са се просмукали във всички слоеве на обществото.

След края на Първата световна война, в малко немско градче, Ана всеки ден ходи на гроба на годеника си, загинал на фронта във Франция. Един ден там открива млад французин, който се представя за приятел на покойния Франц. След германското поражение присъствието на Адриен в градчето предизвиква вълнения и различни реакции…

„Франц“

Филм за човешките взаимоотношения в различните им аспекти, „Франц“ ситуира личната история на фона на омразата и уязвимостта на германския народ, където всяко семейство е изгубило по някой близък. Ясно виждаме кризата, която води до предпоставките за Втората световна война. Същевременно, сменяйки регистъра, сюжетът предоставя  „двустранна“ гледна точка за френско-германските отношения от епохата, превръщайки се в своеобразна ода за приятелството и мира в света.

Отвъд контекста получаваме романтична история и пътуване за инициация, ситуирани между въображаемото и реалността, любовта и враждата. Адриен и Ана са две страдащи души, свързани от личността на Франц. Смъртта на младия войник обединява болката им. След реалната война започва войната на чувствата. Пристигането на Адриен в Кведлинбург е възприето като завръщането на роден син – нещо като заместник на Франц, както за родителите, така и за Ана. Усещането е двусмислено, защото разказът оставя отворена вратичка за възможен хомосексуален романс между двамата млади мъже, до степен да не сме сигурни на каква точно развръзка ще присъстваме, въпреки че връзката на Ана и Адриен приема все по-ясни очертания… Драматичното напрежение тъче своето платно дискретно, без предупреждение и „Франц“ прелива в привидности между спомените и изповедта. Сценарият предлага по-голяма сложност от простото противопоставяне между един циничен лъжец и наивните му жертви. Дошъл с намерението да разкрие тайната си, Адриен не лъже, за да се оневини, а за да защити това семейство, което несъзнателно е избрало да му вярва, защото има нужда от него, за да преживее траура си (въпросът за лъжата явно вълнува режисьора повече от този за вината). Акцентирайки върху съпричастността, която можем да изпитаме към французина, Озон ни манипулира със собственото си „недоверие“ към персонажа и дава на зрителя достатъчно следи, за да разкрие тази тайна, която двамата с Адриен се опитват да (не) споделят.

Франсоа Озон владее сюжета и успява да поддържа емоцията, обезоръжавайки мелодрамата, без нито за миг да ни досади. Рамкиран като размисъл върху войната и нейните последици, „Франц“ е истинско упражнение по стил. Красотата на филма е ясно доловима в смяната на черно-бяло и цвят, реконструирането на следвоенния период предизвиква възхищение. Неприветливата атмосфера на черно-бялото настояще е насечена от цветни сцени, които ни потапят в света на фантазията или в момент на чисто щастие. Цветните решения символизират миналото или мечтаното бъдеще, което трагично се изпарява след изчезването на Франц, както цветът прелива в дълбоката тъга на сивата реалност. И неусетно се налага въпросът дали любовта би била възможна, ако (и когато) картите бъдат свалени…

„Франц“

„Франц“ е особено произведение, което контрастира с останалата част от филмографията на френския творец и изненадва със зрелостта и уравновесеността на режисурата. Отвъд изящната „обвивка“ от класически тип, Озон се забавлява да замъгли сюжетните ходове и предлага един по-заплетен и подвеждащ разказ, отколкото изглежда на пръв поглед. Любовта и лъжата отново са в центъра на криволичещата интрига, сред опустошението на пейзажа, географски или емоционален. Чудесно написан и режисиран, филмът разполага и с много добър актьорски дует – французина Пиер Нини като крехкия, измъчен, трогателен Адриен и германката Паула Беер – невинната, упорита романтичка Ана. Двамата формират съвършения тандем за тази естетски разказана история, между травматизма, романтиката, двусмислието и лъжата.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКазуо Ишигуро с Нобелова награда за литература
Следваща статияСвети Тома