1
968

Призраци от миналото

„В смутните часове по здрач”, Юхан Теорин, ИК „Колибри”, 2014 г., превод Ева Кънева

echoes_dead
Кадър от филма по романа „В смутните часове по здрач”

Романът „В смутните часове по здрач” на шведския журналист и писател разказва за справянето с миналото, за истината и прошката. Юхан Теорин ще участва в Софийския литературен фестивал на 13 декември в НДК. Прочетете и откъс от книгата.

vsmchpozdrach3С първия си роман си „В смутните часове по здрач” (2007) шведският журналист и писател Юхан Теорин веднага печели популярност сред читателите и критиката, романът е преведен на 25 езика, филмиран е по-късно през 2013 г. Със следващите си книги авторът продължава да печели шведски и международни отличия.

Всъщност важно е да се запитаме как един жанр като криминалният, който не винаги се смята за престижен, освен в най-класическите си образци, може да печели както многобройни читатели, така и високата оценка на литературната критика. В случая на Юхан Теорин това е, защото освен заплетения сюжет, изпълнен с множество неочаквани обрати и липсата на каквато и да е предвидимост по отношение на развръзката, романът „В смутните часове по здрач” притежава специфичната атмосфера на скандинавската приказност, демонстрира литературна култура и способност за плътно психологическо изграждане на образите. В него няколко паралелни линии умело се преплитат, създават богатството на романовото повествование. Освен разкриването на една тайна, в него става дума и за справянето с миналото, за сложността на човешката природа, за истината и прошката.

Изчезването на едно петгодишно момче през 70-те години събира двайсет години по-късно баща и дъщеря, за да разберат най-сетне какво се е случило с него, да разплетат възела на няколко преплетени една в друга човешки истории – на маниакалност и алчност, на самота и недоверчивост, на отмъщение, премълчаване и страх. Една „счупена” от живота майка, не можеща да преживее смъртта на детето си, и един обвиняващ се за неговото изчезване болен стар човек, нейният баща, бавно поемат в общо пътуване – към това най-после да разберат и да се разберат помежду си.

Действието в романа се „връща” назад още към годините на войната, за да намери там корените на случилото се по-късно, да разкрие последствията. Остров Йоланд, мястото на което се разгръща по-голямата част от сюжета на романа, носи особен мистичен ореол, той е сякаш обиталище на призраци и мрачни тайни, които винаги ще го обгръщат. Самият Юхан Теорин е привързан към него. Там неговите предци по майчина линия са живели в продължение на векове. Вероятно затова е толкова завладяваща атмосферата на острова в романа. Но освен това Теорин притежава просто таланта на разказвач. На небързащ, внимателен и увличащ читателя си разказвач. И това е още едно достойнство на „В смутните часове по здрач”.
Може би трябва да кажем и това, че той е обявен за достоен наследник на именития автор на „Милениум” Стиг Ларшон. Но това не е толкова важно. Същественото е, че българският читател ще се срещне с един от представителите на добрата скандинавска литература. Освен с тази книга – и на живо. Юхан Теорин ще бъде гост на второто издание на Софийския международен литературен фестивал с фокус върху скандинавската литература. Срещата с него е на 13 декември от 17 часа в Мраморното фоайе на НДК.

 

В смутните часове по здрач

 

Юлия приготви силно кафе за двамата старци, покрусени от кончината на приятеля си. Тя извади бял порцела нов сервиз с жълти йоландски слънца от бюфета на Ернст и сервира ободрителната напитка в него. Старанието, което положи, я накара да се почувства полезна като никога.

Йон и Йерлоф, седнали на дивана, разговаряха полугласно за Ернст. Припомняха си стари истории и случки, повечето съвсем дребни: за грешки, които Ернст допускал като неопитен работник в каменоломната, когато се преместил на острова; за красивите скулптури, излезли изпод длетото му на преклонна възраст. От разговора на двамата мъже Юлия разбра, че почти през целия си живот, с изключение на няколкото години на борда на кораб в Балтийско море по време на войната, Ернст е работил с камък. Дори след затварянето на каменоломната през шейсетте той останал верен на страстта си. Събирал непотребни, изхвърлени от работниците камъни и ги извайвал в желаната форма.

– Ернст обожаваше каменоломната. – Йерлоф плъзна поглед през прозореца. – Ако имаше пари, щеше да я купи от Гунар Юнгер от Лонгвик. Ернст не можеше да си представи да живее другаде, освен до каменоломната. Беше изучил начините за добиване, разцепване и обработване на всички видове камъни.

– Нямаше по‑умел майстор на надгробни плочи от него – допълни Йон. – Ако се поразходи човек из гробището в Марнес или в Боргхолм, сам ще се убеди.

Юлия седеше мълчаливо и разглеждаше стари книги за Йоланд, които намери върху масичката до дивана. Опитваше се да следи разговора между баща си и Йон, но споменът за трупа на Ернст още я глождеше.

Полицаят, пристигнал пръв на местопрестъплението, Ленарт Хенриксон, веднага извади одеяло от колата си и го метна върху тялото. После я въведе в къщата. Постоя при нея, без да говори. Това я изпълни с признателност. В тежки ситуации Юлия предпочиташе мълчаливото присъствие.

След изчезването на Йенс се бе наслушала на празнословни опити да я утешат. Изобщо не й помагаха.

– Ще можеш ли да ме закараш до Марнес, Юлия? – попита Йерлоф, след като изпиха кафето и изчерпиха спомените за Ернст.

– Да, разбира се.

Раздразнена от въпроса, тя стана да отнесе чашите в кухнята и да ги измие.

„Намерих човек, смазан под огромен каменен къс, с окървавена уста и изцъклени очи. Но не за пръв път виждам кръв и мъртвец. Преживяла съм много по‑страшни неща.“

Докато мислите й се щураха, изведнъж се сети за нещо важно, спря насред стаята и се обърна към баща си.

– Пропуснах да ти предам поздрави.

Йерлоф я погледна въпросително.

– От Ернст – поясни Юлия. – Срещнах го до вилата, когато пристигнах в Стенвик, и той ми поръча да ти предам нещо… точно преди да си тръгне. – Тя млъкна и напрегна ума си. – Нещо в смисъл, че палецът бил по‑важен от дланта.

– Палецът е по‑важен, така ли каза?

Юлия кимна.

– Досещаш ли се какво е имал предвид?

Йерлоф поклати глава.

– Не. А ти? – обърна се той към Йон.

– Нищо не ми хрумва. Да не е цитирал някаква поговорка?

– Не знам защо, но ми поръча да ти го предам. – Юлия продължи към кухнята.

Юлия и Йерлоф потеглиха с форда към къмпинга, а Йон ги следваше с автомобила си. Над Калмарския пролив се спусна сива облачна пелена и закри слънцето. Онзи Стенвик, оживял в разказите на двамата мъже, в който целогодишно живеят и работят хора, а всяка къща и всяка пътека си има име, пак потъна в сън. Къщите пустееха, крилата на мелницата стояха неподвижни, а по дървените колове в пролива нямаше опънати мрежи за змиорки.

Юлия зави и спря до мини игрището за голф. Йон паркира, слезе от колата си и се приближи до Йерлоф и дъщеря му.

Йерлоф свали страничния прозорец.

– Грижи се за баща си – заръча Йон на Юлия. За пръв път се обръщаше директно към нея.

– Ще се постарая – обеща тя.

– До скоро, Йон. Веднага ми звънни, ако забележиш някой… непознат в района.

Непознат… Юлия си спомни случай от детските си години. Едно лято в Стенвик се появи тъмнокож мъж с широка усмивка. Говореше завален английски и нито дума шведски и обикаляше от къща на къща с чанта в ръка. Хората от селото залостваха здраво вратите си и го отпращаха, без да отварят. Накрая един човек се осмелил да провери какво иска непознатият.

Оказало, че тъмнокожият не е крадец, а християнин от Кения, който продава Библии и книги с псалми. Просто жителите на Стенвик изпитваха подчертана неприязън към пришълци.

– Ще се чуем – кимна Йон Хагман.

Юлия проследи с поглед как старецът отива към къщата, взема метлата, все едно е най‑скъпата му вещ, запътва се към голф игрището и започва отново да жестикулира бурно срещу сина си Андерш.

– Йон се грижи за къмпинга в продължение на двайсет и пет години – обясни Йерлоф. – Сега е време отговорността да поеме синът му, но Андерш е много отнесен и Йон продължава да мете и да боядисва, та мястото да не западне… Все му повтарям да я кара по‑леко, ала не ме слуша.

Йерлоф въздъхна.

– Какво ще кажеш да се отбием във вилата?

– Не – поклати глава Юлия. – Ще те закарам в Марнес.

– Искам да видя какво става с вилата – настоя баща й. – Пък и се сдобих с много добър шофьор.

– Стана късно. Мислех днес да се прибирам.

– Защо бързаш? Гьотеборг няма да избяга.

После Юлия не се сещаше кой предложи да пренощуват във вилата: тя или Йерлоф. Вероятно везните натежаха в полза на това решение, когато Йерлоф влезе с връхните дрехи в дневната и се отпусна върху единствения фотьойл с тежка въздишка. Или навярно когато Юлия излезе да завърти клапана за водата под шахтата на улицата и щракна прекъсвача за тока на таблото в кухнята. Или когато запали лампите, пусна радиаторите и свари по чаша чай от черен бъз върху печката. По един или друг начин баща и дъщеря безмълвно се разбраха да пренощуват в Стенвик. Юлия си включи мобилния телефон, за да може Йерлоф да се обади в старческия дом и да съобщи на персонала, че тази вечер няма да се прибира.

После Йерлоф се поразходи около къщата.

– Нито следа от плъхове – обяви доволно той, след като се върна.

Юлия огледа мълчаливо и внимателно тъмните малки стаи във вилата, все едно се намираше в музей. Тук се съхраняваше част от нейната житейска история, от детството й, но тази част сякаш бе затворена зад стъклени витрини.

Какво имаше за гледане в къщата? Не много. Пет малки стаи с мебели, увити в бели чаршафи, шест тесни легла без чаршафи, малка кухня с прозорец, покрит с мъртви мухи, които приличаха на разкривени черни букви. На една стена висеше избеляла от слънцето стара моряшка карта на Северен Йоланд, а от писалището, от черно-бяла фотография, направена през шейсетте години, Юлия, тогава девойка, смутено се усмихваше до сестра си Лена. В една от стаите имаше библиотека. Лични вещи почти липсваха и обстановката напомняше къща, която се дава само под наем. Върху паркета нямаше килим и краката й измръзнаха. Тук не бе останало почти нищо от детските й спомени за тази къща.

Обаче се оказа, че Юлия грешеше за сантименталните предмети, защото в най‑долното чекмедже на писалището откри снимка на момче със слънчев загар, облечено в памучен пуловер. Малкият се усмихваше стеснително към фотографа. Години наред тази снимка бе стояла върху писалището, но явно наскоро някой я беше прибрал.

Юлия върна снимката на мястото й. Лицето на изчезналия й син събуди жаждата й за червено вино. Няколко чашки ще я стоплят, ще прогонят болезнените спомени и ще направят обстановката по‑поносима. Но я възпря присъствието на баща й.

Йерлоф обаче сякаш не забелязваше настроението й. Той обикаляше бавно стаите, все едно се бе прибрал в истинския си дом. Всъщност в известен смисъл тази къща беше повече от негов дом. Откакто Юлия имаше спомени, Йерлоф бе прекарвал тук всяко лято, а след пенсионирането си – всеки уикенд, първо заедно с Ела, после сам. Когато дойдеше време децата, дошли да прекарат лятната си ваканция на острова, да си заминават за континента, Йерлоф ги изпращаше от портата.

„Лятото вече си отиде и скоро трябва да си вървя“ – помисли си Юлия до вратата, с ключовете за колата в ръка. На глас обаче каза:

– С Лена тук спяхме в двуетажно легло… Аз заемах горния етаж.

Йерлоф кимна.

– През лятото тук се събирахме много народ и ставаше доста тясно, но не си спомням някой да се е оплаквал.

– Прав си. Аз си спомням колко се забавлявах, защото братовчедите ни гостуваха по цяло лято… Слънцето грееше непрекъснато, така е останал Стенвик в съзнанието ми. – Юлия си погледна часовника. – Май стана време да си лягаме…

– Вече? – Йерлоф оправи моряшката карта на стената. – Нямаш ли други въпроси?

– Въпроси ли?

– Да…

Йерлоф издърпа бавно покривалото от единия фотьойл и го нави на руло.

– Питай ме каквото ти хрумне.

Той седна. В този миг мобилният телефон на Юлия иззвъня от якето й в тъмното антре.

Дигиталният сигнал наруши уютната тишина и тя побърза да вдигне.

– Да, моля.

– Здрасти. Как си? – Обаждаше се Лена – вероятно единственият човек, който знаеше телефонния номер на Юлия. – Пристигна ли?

– Да… да, пристигнах.

Какво да й каже? Юлия гледаше отражението си в тъмния прозорец. В очите й се четеше безпокойство. Нямаше желание да споделя със сестра си за сандала на Йенс и за злополуката в каменоломната.

– Всичко е напред – съобщи накрая тя.

– Видя ли се с Йерлоф?

– Да… в момента сме във вилата.

– В Стенвик ли? Там ли ще спите?

– Да. Пуснахме тока и водата.

– Внимавай татко да не настине – предупреди Лена.

– Няма страшно. – Юлия изпитваше срам и се срамуваше от срама. – Говорим си… Ти защо се обаждаш?

– Ами… заради колата. Марика звънна да предупреди, че следващия уикенд ще ходи на театрален курс в Далсланд и колата ще й трябва. Обещах да й услужа… Нали няма да оставаш дълго на острова?

– Смятам да постоя.

Досега Юлия беше останала с впечатлението, че Марика, дъщерята на Ричард от първия му брак, и Лена не се разбират, но явно отношенията им се бяха позатоплили, щом Лена й поверяваше колата на сестра си.

– Колко?

– Отсега не мога да кажа… Няколко дни.

– Колко дни? Три? Да разбирам ли, че в неделя ще върнеш колата?

– В понеделник.

Който и ден да бе споменала Лена, Юлия щеше да назове следващия.

– Поне гледай да се прибереш сутринта.

– Ще се опитам. Лена…

– Добре. Поздрави татко. Чао.

– Лена… ти ли си забутала снимката на Йенс в писалището? – попита Юлия.

Сестра й обаче вече беше затворила.

Юлия остави телефона с въздишка.

– Кой беше? – попита Йерлоф от фотьойла.

– Другата ти дъщеря. Изпраща ти поздрави.

– Аха. И тя ли иска да се прибереш по‑рано?

– Да, проверява как съм.

Юлия седна в противоположния ъгъл на дневната. Чаят й с мед бе изстинал, но тя го изпи.

– Лена тревожи ли се за теб?

– Малко.

„По‑скоро за колата си.“

– Тук си на по‑безопасно място, отколкото в Гьотеборг – усмихна се Йерлоф.

Изведнъж обаче той явно се сети за злополуката в каменоломната и усмивката му изчезна. Заби поглед в пода и се умълча. На Юлия също не й се говореше.

Въздухът в стаята постепенно се стопли. Навън се спускаше нощен мрак. Наближаваше девет. Юлия се питаше дали в къщата има чаршафи. Сигурно имаше.

– Не се страхувам от смъртта – призна най‑неочаквано Йерлоф. – Като млад моряк се боях от подводни рифове, мини и бури, но сега остарях… А и след като приеха Ела в болница, престанах да се страхувам за собствения си живот. След онази есен, когато тя ослепя и малко по малко започна да си отива…

Юлия кимна мълчаливо. Не й се мислеше за смъртта на майка й. През онзи мъглив септемврийски ден Йенс бе успял да се измъкне незабелязано от вилата по две причини. Първо, Йерлоф не си е бил у дома. Второ, баба му Ела е легнала да поспи следобед. През онова лято я налегна хронична умора и изцеди обичайната й енергичност. Промяната изглеждаше необяснима. Чак на следващата година лекарите откриха, че страда от диабет.

След изчезването на Йенс баба му Ела живя само още няколко години. Стопи се, измъчвана от скръб и угризения, задето е заспала и не е чула Йенс да излиза.

– Когато остарееш, смъртта става нещо като твой приятел – сподели Йерлоф. – Или поне познат. Казвам ти го, за д за да не се притесняваш как ще преодолея кончината на Ернст.