Начало Идеи Гледна точка Приказка за камбаната
Гледна точка

Приказка за камбаната

4820

 

Анджи, знаеш, спомените са интересно нещо. Те не се разгъват постепенно в паметта ни като руло, а блясват за миг, носейки цялата информация за събитието и хората – цвят, мирис, драматургия. Самите ние присъстваме в спомените си по странен начин, сякаш някой ни е снимал отгоре – ъгъл на зрението, който нашата памет не би трябвало да може да осигури. Както и да е. Кой е най-яркият такъв спомен за баща ти?

Много ми харесва как си описал механизма на паметта! Иди разбери кое е спомен, кое е допълнено и доизмислено, кое е филтрирано – като този невъзможен ъгъл на зрението.

С татко имах изключително силна връзка, и спомените ми за него са ярки всичките. Беше рядък тип характер – комбинация от необикновена сила и извънредна чувствителност. Особено впечатлителен още от малък (по думи на баба ми). Беше външно непоклатим и пред най-големите житейски сътресения, създаваше атмосфера на сигурност около себе си, усещане за тотална опора и закрила. Но се разплакваше от музика. От красива сцена във филм. От думи.

Помня как зелените му очи кръгло светеха от рязко избила влага, когато ми повтори нещо, чуто от майка му. „Доне, на човек насила не можеш да дадеш – може само да му вземеш.“ „Права е“, каза. „Не се бях замислял за това. Като си дадох сметка, че това е така, ме изби мъка за всички ни. За човечеството“.

Помня среднощните ни разговори (неизброими са!), в които разгорещеният спор се редуваше с бесен смях, академичният дебат с внезапни просълзявания от някоя дума или дочута мелодия, най-сериозните теми с най-лекомислените майтапи. Често откарвахме така до сутринта.

Помня една приказка за камбаната, бях дванадесетгодишна. От баща му, строителя. Каза ми, че когато се излива камбана, след като калъпа изстине достатъчно, леярите го свалят внимателно, без да я пипат. Тогава майсторът я удря веднъж. Звукът, който се чуе (уникален за всяка, няма две камбани с един и същ звън), е този, който камбаната ще има до края на съществуването си. Без значение после как се украсява, къде се окачва, и кой я бие. Та татко ми каза: „При човека, на 12 години калъпът изстива достатъчно. Каквото носиш в себе си, в главата си, в душата си, това ще ти е характерът до края“. Мисля, че тогава вътрешно прекрачих в света на възрастните. Усетих смазваща отговорност за това какво и как мисля, къде и защо правя грешки, и хем се възгордях, хем се стреснах. Не ми се харесваше винаги, понякога му се сърдех, че зорлем ме кара да остарея. Сега съм му безкрайно благодарна за това.

Коя от неговите книги или произведения харесваш най-много?

Бая труден въпрос. Почти всичките харесвам много. Присъствах на създаването на повечето от тях – общо взето, от прословутата дванадесетгодишна възраст, и тогава това, което той пишеше, стана за мен най-интересното нещо, което се случваше у нас. Остана така и до края. На някои участвах в създаването на идеята или фабулата.

Но това, разбира се, не отговаря на въпроса ти, та все пак ще опитам. Няколко са.

„Малкият водолаз“. За мен е една от най-хубавите книги за деца на всички времена. Може би най-хубавата. Естествено, пристрастна съм, още повече, че е посветена на мен. Чета я периодично, последния път със сина ми, когато беше малък. И все повече ми харесва.

„Прогнозата“. Единственият му фантастичен роман. И добре е остарял! Наскоро го препрочетох – нищо не звучи абсурдно 35 години по-късно. Ако трябваше да му определя стила, ще е нещо като „цинично-шовинистичен оптимизъм“. Този роман е доста по-неизвестен от култовите му заглавия, дали поради жанра, който читателите не „връзваха“ с баща ми, или заради това, че времето, в което излезе, беше епохата на най-дълбоките брожения в България – смяната на турските имена, голямото преселение, перестройката и навечерието на 1989 г. Не им беше много до четене на хората тогава. А тези, които продължаваха да четат, посягаха повече към актуални сюжети, не към фантастика. Много е важно и кога излиза една книга – не само какво разказва.

„Жрецът и неговият пленник, или как Бог създаде Америка“. Тази повест ми е особено любима – последното му писание, по-дълго от разказ. За мен тази книга е нещо като упътване за функционирането на света въобще – и преди, и сега. Случи се така, че прекарахме повече време заедно, докато я пишеше – първо аз за по-дълго в България, после нашите за по-дълго при мен. И естествено, нашите среднощни „конференции“ с татко бяха повече в тоя период. Разказа ми какво е намислил да пише, тръгнахме да обсъждаме кое, защо и как – и се получи тъй, че през нощта развивахме темата за следващата глава, „боксирахме се“ с идеи – а на другия ден привечер татко вече я беше написал. Чувствах, че все едно заедно я пишем – невероятно удоволствие беше, дивашки смях на моменти, незабравими часове.

„Човекът“, „Петелът“, „Кощерица“, „Подаръкът“, „Лов на диви петли“, „Аз съм тук“, „Надалеч и завинаги“ – от разказите. Не са всичките, има още, които харесвам най-много, и въобще – твърдо смятам, че „най“ каквото и да е, не е непременно в единствено число.

И разбира се, „Жълтата къща“. Безкрайно любима ми е. Не е за всеки. Само за тези, които харесват стила на Уилям Фокнър, „Полет над кукувичето гнездо“ или „Боен клуб“. Ако „Жрецът“ е упътване за света, „Жълтата къща“ е упътване за човека – как работи, кое го поврежда, как се поправя. Дълго време не можеше да излезе (не по литературни причини, естествено, а по идеологически), а после стана една от малкото български книги, издадени в пет европейски страни под рубрика „Световни бестселъри“.

Миниатюрите му също харесвам най-много (вече се разбрахме, че „най“ не е единствено). Повечето са в „Дневникът на един геолог“.

Как пишеше Дончо Цончев? Как се раждаха книгите му? Би ли ни съобщила от първа ръка някои от тайните на творчеството му?

Строго погледнато, само той е знаел как пише – но ще ти разкажа как изглеждаше отстрани процесът. Той (процесът) беше непредвидим и импулсивен, като самия него. Имаше обичай да „закове“ първо старта и финала (не непременно в този ред). Другото му тръгваше само тогава. А когато почнеше къс разказ или глава на нещо по-голямо, не ставаше от стола, докато не приключи. Колкото време – толкова. Тежко оногова, който понечеше да го обезпокои в такъв момент (не че съм опитвала) . Още чувам в главата си триумфалното „Ззззззззт – дрънннн!“ на финала, при рязкото дръпване на последната страница от пишещата машина. Май всички в къщи си отдъхвахме облекчено по някакъв начин в този момент.

С машината беше второто писане. Първото беше винаги ръкописно, с любимите му кръгли моливи, абсолютно нечетливо за друг човек. После си го преписваше на чисто на машината.

Книгите му се раждаха по подобен начин, но никога баш еднакво – както се раждат животните и хората. Миниатюрите – светкавично. Разказите – на един дъх. Повестите на спринт, а романите, пиесите и сценариите – маратонската.

Не беше от писателите, които сядат всяка сутрин пред белия лист или празния екран, и се отнасят към писането като към работа. Пишеше, когато – и само когато, го хване бесът за писане.

Ако татко е имал тайни на майсторлъка си, те са останали тайни. Отстрани изглеждаше съвсем флуидно всичко, нямаше многобройни редакции. Лично аз мисля, че той самият е споделил една от най-важните тайни на занаята си в един разказ, „Трън“. Много ми е любим. С едно изречение – майката му е в рязането. Маха се безпощадно всичко, което претрупва, утежнява или разрежда текста. Тогава, каквото остане (ако нещо остане) – ще го бъде, и ще е добро. Неизбежно е.

Дончо Цончев беше великолепен стилист, беше разпознаваем в текстовете си по начин, по който са разпознаваеми, да речем, Колдуел и Стайнбек, двама от учителите му. Как се роди, как се изкова стилът му, споделял ли е нещо през годините?

Лично аз мисля, че стилът се ражда, развива и оформя паралелно с човека. При сериозните пишещи той не е елемент, който се изгражда нарочно и целенасочено – той просто се доразкрива с всяко следващо писание. Подобно на гласа, походката и малките гримаси, определящи физиономията, стилът може да се школува, облагородява, изчиства – но същността му, тембърът и регистърът, ако щеш, е непроменима и уникална, като пръстов отпечатък.

Баща ми има един сборник от 1989, „За майсторството на разказвача“, там има доста по темата за стила.

Някои от стиловите му белези са познати на повечето му читатели. Прочутите поредици от кратки изречения, тук-там примесени с по някое дълго. Ама нарочно дълго, да забави темпото на четене, да те накара да спреш и помислиш. Или неизменната поанта в края на разказите, внезапна и тежка като кроше. Други стилови елементи създаваше несъзнателно, и ги забелязваха обикновено критици и структуралисти, понякога преди самия него. Например алитерацията, „сухите тесни листа на тръстиката тихо съскаха“. Също контрастът, закачката, като „монаси, тлъсти и благочестиви“. Много държеше на последното. Казваше: „Представи си само как ще звучи, монасите да са изпити и благочестиви – стереотип, скука! Не става!“.

С течение на времето, когато премина от воинския в чисто философския период от живота си, стана по-съзерцателен. И стилът му също. Не беше нарочна смяната, а някак естествено, полека и незабележимо стана.

Какво ти помогна в живота това, че израсна в дома на писател?

Мога да отговоря „с всичко“. За всичко ми помогна. За това да стана маниакален читател, от дете. За това, да чета между редовете. Да забелязвам думите повече, отколкото … май повече от всичко останало у човека. Научи ме най-вече, че „горната земя“, където са идеите, душата и духът, е по-важна от „долната“, битовата, в която привидно протича животът ни. Там е интересното. И все по-интересно става с възрастта. Най-много ми помогна с това, че ме научи, че съзнанието определя битието. Противно на Марксовото учение.

Мога да отговоря и „с нищо“. Защото когато съдбата ни дава с едната ръка, взема с другата. Татко имаше една любима турска поговорка, „кяр, зарар, бирликте гидер“ – печалбата и загубата заедно вървят. Даде ми ранна зрелост, без време ми отне детската фриволност. Показа ми света на книгите и писането отвътре, отне ми спонтанната читателска наслада – когато чета, все гледам и анализирам как е построено написаното. А анализът, както всички сме установили, дава разбиране, отнемайки част от радостта.

И разбира се, най-точният отговор, парадоксално, е „не знам“. Не знам какво ми даде, защото как да знае човек как би било, ако е отрасъл в друго семейство? Това е в областта на непознаваемото.

Какво би ни разказала за приятелите му, за Радичков, да речем?

За приятелите му мога много да разкажа, но май не искам. Не знам и те дали биха искали. Повечето от тях не можем – вече – да попитаме. За Радичков спомените са ми бегли, от ранната детска възраст. Помня, че стояхме до късно у тях, те оставаха до късно у нас, падаше неимоверен смях. И толкова – бях наистина малка тогава, и помня само усещането от срещите, нищо конкретно. Чичо Данчо тогава го намирах за много смешен, леко смущаващ – нямах обяснение защо – и го възприемах повече като герой от приказка, отколкото като жив човек. Съжалявам горещо, че най-многото време в компанията му прекарах като малко дете. Ако бях по-голяма, имаше да го питам, питам всякакви работи. Светла му памет.

Когато реши да заминеш да работиш в чужбина, какъв съвет ти даде той?

Налага се да коригирам въпроса тук. Първо, не заминах да работя, а да си завърша дисертацията. Бях ударила на камък в България – нямаше тогава технологична база за изследванията, които беше необходимо да направя. Нито финансов ресурс, за да се купи каквото трябваше. Опитах с всичко, което имаше в Университета и в БАН по това време – не се получаваше. Задънена улица. Дълбоко отчаяние беше, не знаех какво да правя. И изведнъж се появи интерес към темата ми от френски и белгийски учени, те бяха част от буквално шепата хора, които работеха в тази област тогава. И ми предложиха моментално стипендия и финансиране на изследванията срещу съвместни публикации и защита при тях. Хем ми светна пред очите, хем се разкъсвах вътрешно – да замина значеше да оставя в България дъщеря си, нямаше три години още.

Второ, не аз, а майка ми реши да замина. Питах ги двамата с татко – какво да правя? Тя каза, тръгвай, за детето нямай грижи, свърши си работата – това ти е шансът. Тя беше също геоложка, и двамата прекрасно разбираха залога. Ако майка беше казала не, гледай си детето, аз не мога – нямаше да замина. Баща ми добави само „Знаеш, че сме зад гърба ти, каквото и да решиш“.

И последно – съвети татко не ми е давал. Не беше по съветите. Направо отказваше, когато го питах. „Ти си знаеш“ беше най-честият му отговор. Това имаше повече тежест за мен от всякакъв съвет, защото така усещах изцяло отговорността за всичко, което предприема, като само моя. Вероятно го е знаел, и затова ми го е казвал, старата лисица! Отделно, че от малка не приемам съвети, ако и винаги да ги изслушвам внимателно. Не зная дали е по рождение, или татко го възпита у мен, защото и той не следваше ничии акъли.

Той беше щастлив писател, защото хората харесваха книгите му и го обичаха. Но как мислиш, паметта за него днес, 12 години след кончината му, отговаря ли на мястото му в българската литература?

Татко обичаше да казва „нещата са такива, каквито са“. Независимо дали ни харесват. Предвид това, паметта за него няма как да не отговаря на мястото му. Продължавам да срещам нови хора, които с ентусиазъм и обич говорят за книгите му. Получавам молби за отстъпване на авторски права и преводи. Това ме радва. Тъжното е, че хората, които са го чели и го харесват, май са най-вече от моето поколение. Най-много от поколението на 70-те.

Тъжно е не заради паметта му, а защото мнозинството от родените през 80-те и след това – отраслите с интернет – в най-добрия случай почти не четат книги. А в общия случай – въобще не четат книги. Четат статии онлайн, четат евентуално поредици от трилъри – и дотам. Белетристиката остана в миналото. Днес тя се чете почти само във все по-малобройните академични среди.

Ти го знаеш прекрасно, разбира се. Читателите ти – също. Добре, че татко вече не е тук, на него щеше да му е още по-тъжно да гледа все по-растящата армия нечетящи.

По повод на изчезващата белетристика, се сещам за една паметна фраза от дядо ми – бащата на татко, произнесена по време на тост: „Любов няма. Да пием за любовта!“

Същото ще кажа днес и за литературата. 

Ангелина Цончева е по-голямото дете на Дончо Цончев, родена е през 1963. Завършва геология в Софийския университет и защитава докторат в Белгия. Работила е във Франция, Белгия и Швейцария като геолог, после в областта на информационните технологии. Има 2 деца и живее със семейството си близо до Монтрьо.

Фотография: Евелина Цончева

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора