0
1966

Приказница

Инна Пелева, тъкачката на литературни български истории

 „През това време“ („Жанет 45“, 2020), новата книга на Инна Пелева, – не зная дали нарочно, или не, но навява асоциации с едно друго начало, където е налице времето – „Имало едно време“, както започва всяка вълшебна приказка. В книгата тя не разказва за приказно време, изобщо не, но пък начинът, по който разказва, е именно приказен, именно вълшебен. Увлича те, надаваш ухо, не спираш да слушаш/четеш; приказката те е омаяла. И няма значение, че историите, около които тъче своето говорене тази съвременна приказница, са не за юнаци, що бозали 25 години, нито за братя, силещи се да опазят златната ябълка, а са съвременни сюжети от българската литература; начинът на излагане, преплитането на случки и събития, препратките и интертекстът изграждат тъкмо усещането, че слушаш/четеш приказка. И ако не същото, то поне подобното може да се начертае и за стила на Инна Пелева, заимствайки от нея самата обрисовката ѝ за стила на Керана Ангелова:

Сладкодумието на приказника бележи голяма част от страниците на Ангелова: удивителното, необикновеното, прекомерното, знаменията (като долитането на ангел, може би ранен, от когото хората намират перо), проглежданията в бъдещето и вещателните наративи, „прихващането“ откъм силата, която тика към танца в огъня – всичко това играе съществена роля при сглобяването на случки, лица, съдби и подробности в този авторски свят.

Разбира се, „През това време“ не е чак такава „магическо-реалистична“ приказка, в която разни герои извършват разни необясними чудатости, то тя е „критическо-белетристична“ приказка, в която разни герои извършват разни български книги и в разказа на Инна Пелева, приказницата Инна Пелева, на/за това извършване те (ни) стават близки и познати. Свои – някои повече, други по-малко, но все пак свои…

Осем са сюжетите, разгърнати в „През това време“: „Българско възраждане и българска съвременност (Димитър Шумналиев, Деян Енев)“; „Родина и чужбина. Отново (Мария Станкова, Георги Тенев, Илия Троянов)“; „Случаят „Яна Язова“, или възходът на биографията“; „От 1990-те до днес: Емилия Дворянова, Теодора Димова, Мария Станкова, Керана Ангелова, Албена Стамболова, Елена Алексиева“; „За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матриците на популярното и женската ни проза след 2000 г.)“; „Умората от паметта – български сюжети и фигури“; „XIX век – тук и сега (Стоян Ненов, Стефан Цанев, Милен Русков)“; „Три съвременни романа – търсения и открития (Елена Алексиева, Емилия Дворянова, Недялко Славов)“. Както се вижда, филологическото почти не присъства за сметка на отминалото, родното, женското. По повод на една друга своя книга – „Георги Марков. Снимки с познати“, начина си на писане Инна Пелева определя като: „своеобразни „успоредни животописи“ (за който не се сеща, препраща към Плутарх). Което, разбира се, като саморефлексия е вярно, но някак непълно: наративът ѝ, както вече казах, е повече приказен, отколкото мито-исторически, макар че и митовете, и историята имат почетно място в споделените от нея литературни анализи (но и синтези, това е важно: събира в едно понякога трудно синхронизируеми почерци). Ако се вгледаме внимателно в заглавията на отделните есета, бихме могли да отделим три линии, по които се движи нейното приказно слово: исторически (с осезаемо присъствие на мита), естетически (с внимателно щудиране на високото и ниското), национални (с проникновено вглеждане в особеностите на българското). Естествено, тези линии се определят и от книгите, които избира да коментира, но не само – може би точно защото избира да коментира през тези ключове, избира и вратите/книгите, които те отключват. Тоест, съобразно наличните ключове се набелязват и вратите. Е, има още врати, женското писане например или биографията като жанр, но това са само странични отбивки, разклоняващи се пътеки, които дообогатяват без да изместват магистралните посоки на дешифровките ѝ на днешното българско писмо. (Макар че любовната история в писма на Яна Язова с Александър Балабанов е разказана по типично приказен маниер за патилата и усилията на едно момиче в „магарешка кожа“ да привлече и и да си послужи за личното си щастие със своя любим: „Другояче речено, най-голямото притежание на Яна Язова е биографията ѝ. Тя е пределна, сглобена от крайности, зрелищно особена и заедно с това всъщност е позната, вече любима (дори преди да се е случила чисто физически) – доколкото е проигравана от класическите романи“.) Класическите романи = класическите приказки…  

Инна Пелева е подредила текстовете по годините на тяхното публикуване, което е абсолютно случаен принцип, но понякога случайният принцип се явява най-вярната подредба, че и най-смислената. Така се е получило и сега: започва с есе, което по блестящ начин демонстрира колко много българският писател е свързан с историческото ни минало, с митовете на историческото ни минало; как без да иска и без да съзнава ги повтаря и преповтаря. Рециклира ги. Или, казано с думите на самата приказница: „Миналото никога не свършва. // По различни начини в различни версии на траенето и превъплътяването то просто не свършва“. Произведенията, в които се превъплътява това минало, което никога не свършва, са две – сборниците с разкази на Деян Енев и Димитър Шумналиев „Господи, помилуй“ (2004) и „Влюбени разкази“ (2002). Анализирайки творбите „Св. Мария от Старо село“ и „Синът на Мария“ от „Господи, помилуй“ и „Конец“ и „Пчелинката“ от „Влюбени разкази“, Инна Пелева прави следната прозорлива констатация:

[] „тя“ и „нейната“ история, вместена или изпадаща от Историята, апострофираща малко или повече класическия мъжки (и монашески) разказ за билòто, застават в центъра на късните опити за „живеене с традицията“. Опити, демонстриращи както привързаност към наследените мълвежи за мъка и срам, така и потребност от подмяната им, както памет, така и незнание, както зависимост от голямото страшно преди, така и неудържимо желание за спасително бягство от него.

Всъщност, ако тръгнем оттук, може би ще схванем най-сетне правилно онзи прочут спор между Цветан Стоянов и Тончо Жечев за котловинността: тя, котловинността, е не чак толкова занимаване с тукашното българско място, колкото с предишното българско време и точно този възел не са успели да разплетат двамата видни български критици, точно в този пункт е не-срещата между тях; просто са (си) говорили (за) различни неща: Тончо Жечев за тукашното като нявгашно, Цветан Стоянов за тукашното като нисък хоризонт. Единият е мислел историята (ни), другият е мислел светов(н)ото (ни). А пък от „През това време“ научаваме, че художественото мислене за котловината като фундамент, но не като топологичен, а като хронологичен стереотип, още го има, още е: ние сме изтъкани от история, целите сме прогизнали от история и поради това историческите митове, илюзии, представи и въображения се позиционират и впиват дори и в най-съвременния, най-модерния, най-запознатия с всякакви писмовни техники на ХХ и ХХI в. български белетристичен талант. Историята избликва от нас като гейзер и този гейзер е абсолютно невъзможен за удържане. А огласен със словото на Инна Пелева, гейзерът шуми: „У нас“ ХIХ век не може да приключи, той продължава да приказва на всички местни през думите и дарбите на някои от нас“.

Като дойде дума за дарбите, необходимо е да се отбележи, че Инна Пелева е един от малкото български критици, които сериозно, задълбочено и внимателно четат и коментират една литература, която и при най-добро желание ѝ е трудно да се изкачи до високите етажи на художествения текст. Литература, на чиито представител(к)и: „Паулу Коелю им е направо господ“. Прави го с разбирането, че след като подобни четива си имат своята (никак не малобройна) публика, то е редно да се откроят онези им характеристики, които, от една страна, печелят привърженици, но – от друга, ги отдалечават от същински доброто и отговорно писане:

Романът става част от, придатък към търговско-проповедническото мероприятие; търговско-проповедническото мероприятие ражда роман, претворява се в литература. В една твърде обсебена от прагматиката на изхранването, твърде втренчена в материалните си ползи литература.

Странното е може би, че сякаш по-успешните, „големите“ имена в тази българска масова литература са имена на жени: Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова, Ивинела Самуилова… Това е любопитен феномен, на който Инна Пелева не обръща специално внимание, макар че посочва топлата връзка (особено на Людмила Филипова) с някогашните саги за „Нерон Вълка“ и „Калигула Бесния“ на Христо Калчев. Дали защото жената е някак по-бдителна за материалното, за дома, за вечерята, така да се каже; или пък защото е по-чувствителна и съответно по-грижеща се за онова, от което широкият кръг сънародници имат нужда и изповядват като верую, но е наистина факт: женски са водещите фигури на лесно достъпното, харесваното писане. Текстът „За тези, които не се страхуват от Виржиния Улф (матриците на популярното и женската ни проза след 2000 г.“) излиза през 2013 г. и вероятно нарочно пропуска имена като Венета Райкова, Ваня Щерева и Мона Чобан, но пък няма как да знае за предстоящия зашеметяващ успех на Мария Лалева с „Живот в скалите“. Но знае друго: това писане се опира на матрици, на клишета, които то обявява за нови, едва ли не истински открития, докато в действителност са добре познати, чак изтъркани от употреба писателски хватки. Литературата като баналност, естетическото като масовост. И като ширпотреба на митове, евтини български митове:

Следата „Орфей и траките“ се вижда (повече от категорично, повече от настойчиво сочена) и в „13 рози“ на Никол Данева, и в „Мастиленият лабиринт“ и „Автохтонът на Данте“ на Людмила Филипова. За хората от моето поколение (Данева и Зафирова не са по-млади от мен, Филипова е, но по семейни причини, по произход е здраво внедрена в соцерата) „тракийската линия“, патосно-величалното ѝ раздипляне, формирането на послания и колективни себехаресвания точно през нея някак преговарят проект за идентиностни преживявания преди 1989 г. В романа на Красимира Зафирова (визирам „разказ в разказа“ от книгата ѝ) прословутият Баян се оказва син на Симеон и мистериозната, вълшебно-тайнствена тракийска жрица Бесика – нима подобна алегория-митология на етногенезиса не буди у връстниците ми специални спомени.

Извежда от тази експлоатация на митовете от времето на соца един важен момент в днешното българско писане, върху който си струва да се замислим: „[…] лявото търси търговски успешните формати на наративите си, а дясното не иска да прави масова литература. // За което ще си плати по най-различни начини“. Един от тези начини: ако дясното прибира наградите, лявото празнува с финикийците…

Финикийците, които сякаш никога не са говорили на български, нито пък писали на този език. Оттук две стратегии за справяне с липсата им: или като Емилия Дворянова и Теодора Димова да не им се обръща внимание, да се твори „в тягата на „високото“, или като Мария Станкова, която: „Като повествовател с ядна упоритост приказва откъм идентификации с „плебейското“. Плебейското, разбирано като българско: „ Никъде – открива Инна Пелева – няма място… // …ако си български разказвач, здраво вкопан в плътта на татковината“. Съвременната национална литература, днешното писане по български се оказва прецаканост от самото начало; в играта на тук и там тук е винаги в по-слаба позиция, винаги е някак по-комплексирано и пò за ожалване: „При нас страданието винаги е било повече смислено и значещо от радостта…“ Плачем и се вайкаме, ридаем и се окайваме… Открива същата нагласа Инна Пелева и в романа на Елена Алексиева „Свети Вълк“:

[] без местни предходници сатирици с профила на Зошченко или на Михаил Булгаков, както и без заемки от Глуховски, Алексиева е постигнала мощен наратив за несъстоятелността и обречеността на отечественото, за всички възможни видове мизерност и нямане, които са белязали тялото и душата му.

Националното се оказва недостиг, недоимък на радост, на щастие. Андрей Райчев обяснява тази черта с това, че ние сме единствените на Балканите, които са хтоничен, а не соларен народ, а Инна Пелева констатира в тази връзка:

Едно от нещата, които българската литература по принцип не може да прави, е щастливият финал – афинитетът към мрачината, дълбинното неверие във възможността на един приемлив, относително благонамерен към човека свят/ред съвсем не са наследство единствено откъм труса, сполетял ни в края на 1980-те.

Но мигом следва контрапункт: Елена Алексиева със „Свети Вълк“, Емилия Дворянова с „Мир вам“ и Недялко Славов с „Камбаната“ са го сторили, напук сякаш на традицията. В което Инна Пелева вижда надежда за българското: „[…] тези текстове са знак – струва ми се – за пробив. За някаква промяна в базисни нагласи на тукашната повествователност“. Да, както всяка приказка и своята тя завършва с хепиенд: „И заживели щастливо до края на дните си“. Но завършва книгата/приказката си щастливо и поради друго, изповядва го в интервю за „Литературен вестник“:

Не мисля, че бих могла задълго да живея и да работя извън България, извън българския език. Знам много за тази страна (и продължавам да уча – както през нейни стари и нови книги, така и през Тойнби, Аренд, Фуко, Уолзър и други прекрасни умове). Знам за илюзиите и верите ѝ, за текстовете, от които е направена; ако мога да кажа нещо истинно за нея и на нея самата – страхотно. Изпитвам искрен респект към тези, които имат да казват думи на Света; тази трибуна ще мине без мене. Малките места в дълбочина („навътре в камъка”) са също толкова безкрайни, колкото е Космосът; сценарият „Вежинов” е по-близък на психичността ми, отколкото сценарият „Георги Марков”.    

Да бъдеш приказница, да тъчеш истории, литературни български истории – за това не е достатъчно само да знаеш, за това е необходимо и да обичаш…        

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСтайко Мурджев за „дълбокото дишане“ в театъра
Следваща статияПо посока на тълпата и със скоростта на тълпата