0
1770

Примери за проблематични коалиции

Първият коментар на следизборната ситуация е рисков, защото резултатите все още не са достатъчно ясни. Това звучи като обичайно клише от езика на политиците, които крият намеренията си за евентуални коалиционни партньорства, но спецификата на случая му придава друга тежест. Ето няколко примера: междинните данни на ЦИК рано сутринта на 5 април дават 4 % преднина на ИТН пред БСП, докато разликата при 100 % от паралелното преброяване на социологическите агенции е в рамките на десети от процента, а гласовете от чужбина могат да наклонят везните в една от двете посоки. На пръв поглед изглежда напълно незначително дали ИТН ще има двама-трима депутати повече или по-малко от БСП. От политическа гледна точка то е много важно за формирането на новото правителство. Трябва да се имат предвид настроенията на отделните партии. Нека формално да приемем, че съществува пълно съответствие между техните официални заявки и действителните им политически намерения. В такъв случай, ако БСП остане втора, което започва да изглежда все по-малко вероятно, тогава влизаме в хипотезата на предишната ми статия в Портал „Култура”: първият мандат на ГЕРБ се проваля с мнозинството от гласовете на БСП, ИТН, ДБ и „Изправи се! Мутри вън!”, а вторият – с тези на ГЕРБ, ИТН, ДБ и „Изправи се! Мутри вън!”. Тогава идва часът на президента и той сглобява стабилна коалиция под формата на експертен непартиен кабинет с мнозинството на БСП, ИТН, ДБ и „Изправи се! Мутри вън!” и си осигурява широка подкрепа за втори мандат, разбира се, без в нея да участва ДБ. Ако ИТН е втора сила, ситуацията изглежда подобна, но на практика е много различна. Тогава е логично споменатата вече конфигурация отново да отхвърли първия мандат. Тогава топката отива при Трифонов, който е набрал голяма политическа енергия, но се нуждае от подкрепа. Откъде може да дойде тя? Трудно е да се каже. Първо, той не е обявил достатъчно ясно какво смята да прави. Казва, че няма да се коалира с ГЕРБ, БСП и ДПС. Формалното получаване на мандат го освобождава от тежестта да подкрепя такъв на БСП и улеснява вече споменатата аритметическа комбинация при хипотезата, в която ИТН е трета сила. Но ако все пак ИТН са втори, тогава колкото и парадоксално да звучи, топката отново се връща при президента, както при първоначално очертания сценарий, но и в ръцете на БСП. Втората голяма неизвестна е какво точно ще направи БСП, която отказа официален коментар до излизането на окончателните резултати. Споменатият сценарий изглеждаше изчистен, доколкото партиите на промяната щяха да отхвърлят партиите на статуквото. БСП още в предизборната кампания направи стратегическата грешка да призове да се гласува масово срещу Борисов независимо за кого. След като вече статуквото на доминиращите до вчера политически сили е отхвърлено по институционален път, е логично тези на промяната да проявят легитимната претенция да се установят на тяхно място. Фактът, че БСП изглежда заема третата позиция за първи път от 1990 г., означава, че настъпва структурна промяна в партийната система, в която вече няма две доминиращи големи партии и една по-малка, по модела от първото десетилетие на прехода, и на две големи и няколко по-малки в началото на века. БСП в момента не е в позицията, в която да има правото да иска властта като основен противник на ГЕРБ, защото тя вече не е. Още по-тежка за нея е другата голяма стратегическа грешка, че не е обявила официалната си подкрепа за втори мандат на Румен Радев, който, както е видно, ще играе важна роля при формирането на следващото правителство. Неотдавна имах възможност да изтъкна, че в условията на фрагментиран парламент пропуските в конституционната процедура и главно липсата на регламентирани срокове дават възможност на президента да бави връчването на мандатите и по ръба на правомощията си да се превръща в неформален участник в преговорите за съставяне на правителство. Почти единодушно е мнението, че големият победител на тези избори е ИТН. Слави Трифонов вече намекна, че би подкрепил преизбирането на Радев и от тук е логично везните да наклонят по посока към определена реципрочност. Така най-печелившата позиция на БСП е да застане твърдо зад президента и зад кабинет, доминиран от ИТН. Това не означава влизане в пряка коалиция и изключва подобен вариант.

Вторият пример засяга неяснотата около хипотезата за евентуално сформиране на коалиция с мандата на ГЕРБ. Спецификата на изборната технология все още не позволява да се даде отговор на интригата дали ВМРО ще бъде негов съюзник, или ще остане извън парламента. Бойко Борисов предложи да сформира експертно правителство, без да изясни конкретиката на идеята, вероятно с ограничен срок на действие до декември. По замисъла си това напомня на трика в предишното НС с проекта за нова конституция, който го задържа на власт. Мълчанието на ДПС добавя още едно неизвестно към политическото уравнение. Ако ВМРО отпадне, хипотетично се отваря пътят за скрита колаборация между ГЕРБ и ДПС. Регламентираният в Конституцията свободен мандат за народните представители в условията на новосформирани парламентарни групи с неизвестни лица очертава траекторията на потенциална непредвидимост. Разбира се, само бихме могли да гадаем каква ще бъде посоката, в която биха се отправили евентуалните политически номади. С други думи, това може да бъде както подкрепа за конфигурация около ГЕРБ, така и около БСП. Начертаната дотук прогноза може да рухне изцяло, ако само няколко депутати се отцепят от групата на ИТН. Тогава БСП се превръща във втора политическа сила, преориентацията им към ГЕРБ дава нужната подкрепа за експертен кабинет в синхрон с желанията на ДПС. Но доколкото Карадайъ перманентно апелира за промяна, не е изключено неочаквано Борисов да получи директен депесарски шут. Трябва да подчертаем, че това са само догадки и ако изобщо има някаква принципност в позицията на ДПС, за нея трябва да се съди по делата, а не по думите. Ако вярваме на делата, ДПС би трябвало да си партнира с ГЕРБ. Ако вярваме на думите, би трябвало да застане на отсрещния бряг.

Третият пример за противоречивостта, закодирана в изборните резултати, засяга ситуацията, в която е поставена Демократична България. Формацията постигна безспорен успех, резултатът ѝ надмина всички социологически прогнози, доверието към нея се доближи до регистрираните стойности през лятото, десницата отново получи парламентарно представителство, като броят на депутатите надхвърли този от по-предишния парламент. ДБ е известна с категоричната си позиция срещу ГЕРБ и ДПС, която е толкова добре артикулирана в публичното пространство, че не се нуждае от някакъв специфичен коментар. Известна е също така и нейната позиция за невъзможното партньорство с БСП поради фундаментални идеологически различия. За да не се стигне до предсрочни избори, ДБ ще трябва да направи „исторически компромис” (по терминологията на Радан Кънев) и да влезе в политическо взаимодействие с БСП, осъзнавайки, че това би бил неизбежен „трик” (по терминологията на Божидар Лукарски), носещ риска по аналогия да предизвика нов електорален трус в средите на дясното. Така очертаните предизвикателства пред партиите като цяло и пред ДБ в частност, водят до следния извод: от гледна точка на политическата технология формулата за експертно правителство изглежда работеща, тъй като единствено тя дава възможност да се търси път да се преодолеят политическите различия и да се постигне промяна, която да доведе до стабилност. Да разгледаме резултатите от изборите единствено през дихотомията статукво-промяна, означава да си заровим главата в пясъка. Въпросът за технологията стои само на повърхността. Под него има по-дълбочинни пластове. На първо място трябва да се обърне внимание на кризата на легитимността на политическата система. Данните за избирателната активност показаха, че тя е по-ниска като процент спрямо предходния парламентарен вот, но измерена в числата на реално регистрирани избиратели и подадени гласове, картината изглежда по-различно. Имайки предвид и фактора коронавирус, анализаторите единодушно направиха извода, че високата активност е най-голямата изненада на изборите. Към този извод би могло да се погледне и с известна доза скептицизъм. Досега активността с годините редовно е спадала и на 4 април беше регистрирано ново ниво на спад. Това е съществен белег за недоверието на гражданите към политиците, който е симптом за кризата на легитимността на политическата система. Друг такъв симптом е партийната фрагментация. Тук отново някои анализатори направиха извод, който изглежда до известна степен условен, а именно, че пъстрият парламент дава максимално широко политическо представителство на гражданите и така спомага за преодоляване на кризата на легитимността. През призмата на затвореността в собствените си логически рамки това твърдение е вярно. Но ако го положим в контекста на лансираната по-горе теза за срива на доверието към партиите на статуквото и за активизацията на новите сили на промяната, то изводът се променя в коренно противоположна посока. Недоверието към управляващата партия и към нейната основна опозиционна алтернатива се покачва рязко, избирателната активност остава на критично ниско ниво, когато гледаме на нея не като сравнителна математическа величина, а като стандартен измерител на легитимността на политическата система. Обобщено казано, след изборите промяната ще бъде катализирана в две насоки. Едната изглежда позитивна. Нейната най-проста дефиниция е вероятната смяна на управлението в съответствие с волята на суверена. Другата е негативна. Тя е следствие на продължителен процес на трансформации в партийната система и съпровождащите ги институционални промени. Политолозите в множество научни публикации изследват прехода от една партийна система към друга, който страната изживява след демократичните промени и който сякаш не може да спре. Този преход е обусловен от недоверието и към партиите, и към институциите. Но говорейки за кризата на легитимността, трябва да имаме предвид, че новите политически субекти, когато се позиционират на сцената, стъпват върху това недоверие едновременно и в двете негови измерения. По-безопасна изглежда класическата атака на институциите отвън от партии, които се намират извън парламента. Нейните способи са известни и са стандартен механизъм за постигане на политическа мобилизация. Но когато тя се пренесе на парламентарна територия, настъпва деструкция в традиционния конституционен модел на функциониране на институциите. Разминаването между волята на определени политически субекти и волята на закона води до разпада на ценности, принципи и правила.

Последният пример за неизвестните очертания в политическия хоризонт е свързан с поведението на ИТН. В хода на предизборната кампания Слави Трифонов имаше само една диалогична политическа изява, която не е достатъчна, за да съдим за политическата му личност, идеология и намерения. Най-общата характеристика на това, което той каза, е отрицанието. Изявата му не беше интервю пред журналисти, а „свободен” разговор с граждани. Изборът на формата означава отхвърляне на посредническата роля на медиите и се вписва като една от чертите в някои от класическите типологии на популизма. Освен че загърбва медиите и търси непосредствен контакт с народа, Трифонов, избягвайки предизборните диспути, неглижира и една базова форма на политическа комуникация, която е еталон за поведение във всяка демокрация. Не на последно място преди да преминем от особеностите на формата към спецификата на съдържанието, трябва да отбележим, че Трифонов за първи път в демократичната практика толкова подчертано скъсява дистанцията в разговора с гражданите. Всъщност подобна традиция е наложена от Борисов, но в случая разрушаването на конвенцията стига до екстремност. До този момент това беше работещ механизъм, но сега, особено ако ИТН управлява страната, подходът ще трябва да бъде радикално променен. Особено тревожен сигнал е фактът, че Трифонов демонстрира тотална липса на експертиза и бяга от конкретика по всеки въпрос, изискващ някаква професионална компетентност, призовавайки да се чете неговата програма. Например, когато го попитаха какъв тип мажоритарна система предлага, той каза няколко общи фрази за ползата от мажоритарния вот, избягвайки по-нататък всякакво изясняване на позицията си. Упоритото му мълчание ни лишава и от възможността да разберем каква е неговата идеология. Той се самоопредели като десен човек в най-широк смисъл, т.е. като антикомунист. Но на този етап не дава индикации дали разполага с по-богат арсенал от теоретични познания за това що е дясно и как би ги инкорпорирал в конкретни секторни политики и в политическата реалност като цяло. Отношението теоретично-емпирично няма как да се верифицира, когато отсъства теорията, необходима като база за емпирията. Друг елемент от популизма на Трифонов, който ще играе ключова роля в неговата политическа стратегия, е антипартийността. Преди изборите беше лесно да каже, че ще се коалира с ДБ и „Изправи се! Мутри вън!” и няма да се коалира с ГЕРБ, БСП и ДПС. Сега аритметиката не излиза и алтернативите са или партньорство с поне една от тях, или предсрочни избори. Всички са единодушни, че вариантът с предсрочни избори би могъл да превърне Трифонов в първа сила. Вероятността да управлява е голяма, ако съществува синхрон между думи и дела. Но големият въпрос е дали той е очаквал да поеме управлението на страната и дали разполага с капацитета да го направи. Вероятно ако той предприеме решителен ход към предсрочни избори, останалите партии ще му се противопоставят. Обстановката е турбулентна, предсрочният вот не е изключен, но той едва ли би стабилизирал тези, от чиято воля зависи формирането на кабинета.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияМомичета с потенциал
Следваща статияПсалом 102