0
1860

Принципът на разумното упорство

Никола Петков

За книгата на Никола Петков „Чудото на режисурата“, която ще бъде представена на 13 май, понеделник, от 16.30 часа в Литературен клуб „Перото“.

Това е книга-свидетелство преди всичко за една епоха в историята на българския театър, на българската култура и българския обществен живот. Епохата на социализма от съветски тип с балкански привкус. Епоха току-що отминала, но вече почти непозната на новите поколения.

Наложено ни е било да живеем кажи-речи цял един живот в условията на диктатура. Официално казано: диктатурата на пролетариата, а на практика – диктатурата на номенклатурата. И рима има, и всичко е просто и ясно. При такова социално устройство властта е основно мерило за личностна значимост. Който се е домогнал да бъде във властта или поне близо до властта е по-ценен от онзи, който няма достъп до нея. Самоосъществяването на социалистическия човек става най-вече чрез властта. Този принцип важи за цялата действителност, но е особено видим в сферата на театъра, защото театърът се смята от властта за трансмисия между нея и подвластното население, за инструмент на официалната пропаганда. Книгата на Никола Петков разкрива чрез множество случки и преживявания в неговата полувековна работа на режисьор как е била задвижвана тази трасмисия, на какво съдействие в театралната общност е могла да разчита в своето функциониране и с какви форми на съпротива е трябвало да се справя.

Виждаме как овластените централни и местни величия – особено последните като по-близки до „масите“ поради самото си положение – се намесват безцеремонно и в репертоарната политика, и в творческата работа на драмурзи, режисьори, актъори; пипат грубо, за да покажат, че са над всички останали, че дори и без специална подготовка са способни да ръководят културата, да избират какво и как да се покаже на народа. Те знаят всичко и имат най-ясен поглед, най-точна преценка, защото са във властта. Около тях се върти куртизанският елит на обсипани с титли и признание актьори, избрани и свикнали да играят само казионните роли на високопоставени ръководни кадри. Актьори, които не могат да си представят, че може да им бъде възложено да се вживяват в несъвършени, негероични характери. Това е привилегированата класа на театралното съсловие и с нея човек трябва да се отнася внимателно. Следват едни други, не тъй горди и често готови да се скрият в анонимността труженици, които пишат доноси срещу колегите си и ги изпращат до всякакви нива на властта, за да се освободят от отровата на завист, ревност, обида, злоба и всякакви други негативни емоции, които ги измъчват. Някои от тях разчитат, че по такъв начин не само ще разчистят от досадни съперници пътя си нагоре, а и ще спечелят благоволението на властимащите, за да уредят и кариерата, и бита си.

Има обаче в театъра, както и в живота въобще, и хора, които нито се облъщават от благините на властта, нито са склонни да превиват врат пред нея. Това са артисти и режисьори, които отказват да служат на властта при нейните брутални намеси в дейността на театъра, дръзват да кажат не и да отстояват мнението си дори и с риск да бъдат изхвърлени от щатното си място. А има и такива, които не се побояват да се солидаризират с черните овце и заедно с тях доброволно напускат отстранилия ги театър в знак на протест срещу репресиите. Те ще търсят друго, по-благоприятно място за изява на нуждаещия се от свобода дух и чрез тях българският театър ще се бори за правото на своя истински глас, за автономността си. За тези достойни хора авторът говори с уважение, признателност и обич. Той впрочем не се поколебава да извади на бял свят делата и на добрите, и на лошите колеги, без да скрива имената им. Предпочита не да обобщава, а да представя конкретни факти и конкретни имена. Театърът не обича абстракциите.

Самият Никола Петков – верен на режисьорския си етос – не излиза прекалено често на сцената, изтиква напред, под прожекторите, други действащи лица и когато потрябва, се появява по-скоро в поддържаща, отколкото в главна роля. Основната част на книгата е всъщност една галерия от пестеливо скицирани портрети на творци строители на българския театър от втората половина на ХХ век, с които авторът е имал късмета да се срещне, да разговаря и да си сътрудничи. В спомените му най-често се явяват двама особено скъпи за него персонажи: актьорът Велко Кънев и сценографът Добромир Петров. С тях Петков е общувал в продължение на години и в неколкократни общи начинания е разчитал на изключителните им дарби.  От останалите театрални дейци, принадлежащи към няколко поколения, специално внимание е отделено на легендарния Иван Димов, когото той е гледал на сцена още през 1953 г., на Георги Стаматов, Петко Атанасов, Константин Кисимов, Олга Кирчева, Иван Кондов, Георги Георгиев-Гец, Апостол Карамитев, Мила Павлова, Славка Славова, Емилия Радева, Георги Парцалев, Наум Шопов, Ицко Финци, Руси Чанев. Всеки от тях е обрисуван с по няколко щрихи, но със запомнящи се индивидуални черти. Навсякъде блика възхищението на автора пред яркия талант на тези творци, но никъде не се изпада в празна реторика. Оценките са премислени и точни. След актьорите идват и незабравимите преподаватели от театралната академия (някогашния ВИТИЗ). Петков разказва с дълбоко уважение за въздействието, което са оказвали върху формиращите се млади актьори и режисьори авторитети като Д.Б. Митов, Владимир Трендафилов, Любомир Тенев, Сашо Стоянов, Стефан Сърчаджиев, Методи Андонов, Гриша Островски. Паметни са за него и по-късните му докосвания до режисьорите Хрисан Цанков, Боян Дановски, Любен Гройс, Асен Шопов, Станчо Станчев, Моис Бениеш, Слави Шкаров, Юлия Огнянова – и отново Гриша Островски (този път не като педагог, а като творец). Примерът на тези знаменити, отдадени на изкуството театрални дейци остава завинаги в съзнанието му. Нарочна част на книгата откроява и писателите – драматурзи, белетристи, поети, преводачи, есеисти, с които е общувал в процеса на режисьорската си работа и за театъра, и за телевизията. Между тях няма нито едно случайно име: Атанас Далчев, Радой Ралин, Валери Петров, Георги Марков, Борис Априлов, Георги Мишев, Първан Стефанов, Мирон Иванов, Владимир Свинтила. Инцидентно на сцената излизат и Чудомир, Александър Геров, Йордан Радичков.

Не ще и дума, нито един от тези списъци не е изчерпателен. Те не изграждат някаква йерархия, някакъв канон, а просто в съвкупността си очертават средата, в която се е движил режисьорът Никола Петков, от която е черпал творческа енергия, с която е взаимодействал. А средата, трябва да признаем, е доста впечатляваща – не само с постиженията на своите участници, но и с нещо важно, което всички те споделят – вътрешната свобода.

Самото естество на режисьорската професия предполага непрекъсната отвореност към света, към хората. За да изпълни задачата си, режисъорът – за разлика от повечето други дейци на изкуството – е принуден безспирно и интензивно да общува, да убеждава, да разговаря, да слуша и да преценява казаното от другите. И той прави това в широк кръг от професионални и други познанства, приятелства, срещи, както вътре в театъра, така и далеч извън него.

За размисъл тъкмо върху спецификата на режисьорската работа, за нейните принципи е подхваната настоящата книга. И този размисъл я пронизва от начало до край, през всички случки, преживявания и наблюдения. Никола Петков показва чрез личния си опит как зрелият режисьор постига своите творчески резултати. Той трябва да вдъхне на актьорския колектив увереност, че има водач и че този водач разполага с ясно начертан път за осъществяване на постановката. Но макар и да работи в държава с диктаторски режим, режисьорът не бива никога да изпада в положението на диктатор. Така със сигурност ще обрече общата работа на неуспех (както впрочем видяхме, че я обрече и диктатурата в държавен мащаб). По-зрелият подход е да се довери на таланта и на евристичните способности на най-добрите артисти, да им помогне сами и с негова подкрепа да открият ключа към сценичното оживотворяване на разработваната пиеса, а после да повлекат след себе си всички останали. Той трябва да превърне актьорския състав на представлението в колектив от единомишленици, запалени от потенциала на това, което създават заедно. И затова трябва да си наложи да не бъде твърдоглав, да се научи да отстъпва, когато е нужно, да направи крачка назад, да изостави отделни намерения, но никога да не изпада в паника и да продължава напред към главната цел. Защото без водач нищо няма да се получи. Както казва авторът, „Горко на спектакъл, в който не се чувства ръката на режисьора“. С две думи, основният принцип на неговата работа може да се формулира така: разумно упорство.

Но освен актьорите режисьорът трябва да убеди и много други фактори за реализирането на театралното събитие, че знае накъде върви, че могат да му имат доверие и да му съдействат. Трябва да умее да склонява живите драматурзи да преработват текстовете си, ако това е необходимо за концепцията на представлението, да се спогажда със сценографи и музикални оформители, да влиза под кожата на административното ръководство на театъра, да залъгва цензорите и местните партийни ръководители, че всичко е наред. Уморителен, денонощен, къртовски труд! Днес тези умения се ценят особено високо, изучават се в университетите и се наричат с енигматичното чуждоезиково съкращение пиар. Доскоро те някак от само себе си се култивираха в практиката. Книгата на Никола Петков дава възможност да надникнем в кухнята на режисьорското битие.

Разбира се, работата на режисьора започва в тишина и уединение – от вглъбеното вчитане в един текст и превръщането му чрез силата на собственото му въображение в сценично събитие, способно да въздейства на публиката. Постоянното общуване с драматични текстове приучва схватливия режисьор към определен начин на мислене и изразяване. Знаем, че от всички литературни родове драмата най-малко търпи словесно разточителство. Просто тя, драмата, е принудена да се съобразява с ограничеността на сценичното време и недълготрайността на слушателското внимание. Никола Петков се е научил и като пишещ човек да изгражда разказите си по модела на драматичния епизод – стегнато, ярко-събитийно и въздействащо. Научил се е най-вече да бъде немногословен. Както пише на едно място в книгата, „Изразявай се кратко и точно, а не като тези от телевизията, които бръщолевят час, без да казват нищо“. Тази максима е водеща за цялата книга, която е един пъстър калейдоскоп от миниатюри. Но тя е най-добре илюстрирана от заключителната четвърта глава, която се състои от минималистични текстове, клонящи към афоризма, и е самоиронично онасловена „Дреболийки“.

Авторът е свикнал да разчита и на едно друго, не по-малко ценно умение – хуморът, усмивката, намигването. Като режисьор той се отличава с предпочитанието си към комедията, сатирата, гротеската, театъра на абсурда, въобще с живия си интерес към парадоксалността на човешкия свят. Затова не е изненадващо, че и в писането си клони към тази стилистика. А тя предразполага читателя, спечелва го със своята непосредственост, непретенциозност и неназидателна общителност за онова, което му е приготвила тази изповедна книга – споделената мъдрост на опита.

На главната страница – фотография на Анелия Николова, Дневник