Начало Сцена Принципът на разумното упорство
Сцена

Принципът на разумното упорство

Александър Шурбанов
13.05.2019
3651
Никола Петков

За книгата на Никола Петков „Чудото на режисурата“, която ще бъде представена на 13 май, понеделник, от 16.30 часа в Литературен клуб „Перото“.

Това е книга-свидетелство преди всичко за една епоха в историята на българския театър, на българската култура и българския обществен живот. Епохата на социализма от съветски тип с балкански привкус. Епоха току-що отминала, но вече почти непозната на новите поколения.

Наложено ни е било да живеем кажи-речи цял един живот в условията на диктатура. Официално казано: диктатурата на пролетариата, а на практика – диктатурата на номенклатурата. И рима има, и всичко е просто и ясно. При такова социално устройство властта е основно мерило за личностна значимост. Който се е домогнал да бъде във властта или поне близо до властта е по-ценен от онзи, който няма достъп до нея. Самоосъществяването на социалистическия човек става най-вече чрез властта. Този принцип важи за цялата действителност, но е особено видим в сферата на театъра, защото театърът се смята от властта за трансмисия между нея и подвластното население, за инструмент на официалната пропаганда. Книгата на Никола Петков разкрива чрез множество случки и преживявания в неговата полувековна работа на режисьор как е била задвижвана тази трасмисия, на какво съдействие в театралната общност е могла да разчита в своето функциониране и с какви форми на съпротива е трябвало да се справя.

Виждаме как овластените централни и местни величия – особено последните като по-близки до „масите“ поради самото си положение – се намесват безцеремонно и в репертоарната политика, и в творческата работа на драмурзи, режисьори, актъори; пипат грубо, за да покажат, че са над всички останали, че дори и без специална подготовка са способни да ръководят културата, да избират какво и как да се покаже на народа. Те знаят всичко и имат най-ясен поглед, най-точна преценка, защото са във властта. Около тях се върти куртизанският елит на обсипани с титли и признание актьори, избрани и свикнали да играят само казионните роли на високопоставени ръководни кадри. Актьори, които не могат да си представят, че може да им бъде възложено да се вживяват в несъвършени, негероични характери. Това е привилегированата класа на театралното съсловие и с нея човек трябва да се отнася внимателно. Следват едни други, не тъй горди и често готови да се скрият в анонимността труженици, които пишат доноси срещу колегите си и ги изпращат до всякакви нива на властта, за да се освободят от отровата на завист, ревност, обида, злоба и всякакви други негативни емоции, които ги измъчват. Някои от тях разчитат, че по такъв начин не само ще разчистят от досадни съперници пътя си нагоре, а и ще спечелят благоволението на властимащите, за да уредят и кариерата, и бита си.

Има обаче в театъра, както и в живота въобще, и хора, които нито се облъщават от благините на властта, нито са склонни да превиват врат пред нея. Това са артисти и режисьори, които отказват да служат на властта при нейните брутални намеси в дейността на театъра, дръзват да кажат не и да отстояват мнението си дори и с риск да бъдат изхвърлени от щатното си място. А има и такива, които не се побояват да се солидаризират с черните овце и заедно с тях доброволно напускат отстранилия ги театър в знак на протест срещу репресиите. Те ще търсят друго, по-благоприятно място за изява на нуждаещия се от свобода дух и чрез тях българският театър ще се бори за правото на своя истински глас, за автономността си. За тези достойни хора авторът говори с уважение, признателност и обич. Той впрочем не се поколебава да извади на бял свят делата и на добрите, и на лошите колеги, без да скрива имената им. Предпочита не да обобщава, а да представя конкретни факти и конкретни имена. Театърът не обича абстракциите.

Самият Никола Петков – верен на режисьорския си етос – не излиза прекалено често на сцената, изтиква напред, под прожекторите, други действащи лица и когато потрябва, се появява по-скоро в поддържаща, отколкото в главна роля. Основната част на книгата е всъщност една галерия от пестеливо скицирани портрети на творци строители на българския театър от втората половина на ХХ век, с които авторът е имал късмета да се срещне, да разговаря и да си сътрудничи. В спомените му най-често се явяват двама особено скъпи за него персонажи: актьорът Велко Кънев и сценографът Добромир Петров. С тях Петков е общувал в продължение на години и в неколкократни общи начинания е разчитал на изключителните им дарби.  От останалите театрални дейци, принадлежащи към няколко поколения, специално внимание е отделено на легендарния Иван Димов, когото той е гледал на сцена още през 1953 г., на Георги Стаматов, Петко Атанасов, Константин Кисимов, Олга Кирчева, Иван Кондов, Георги Георгиев-Гец, Апостол Карамитев, Мила Павлова, Славка Славова, Емилия Радева, Георги Парцалев, Наум Шопов, Ицко Финци, Руси Чанев. Всеки от тях е обрисуван с по няколко щрихи, но със запомнящи се индивидуални черти. Навсякъде блика възхищението на автора пред яркия талант на тези творци, но никъде не се изпада в празна реторика. Оценките са премислени и точни. След актьорите идват и незабравимите преподаватели от театралната академия (някогашния ВИТИЗ). Петков разказва с дълбоко уважение за въздействието, което са оказвали върху формиращите се млади актьори и режисьори авторитети като Д.Б. Митов, Владимир Трендафилов, Любомир Тенев, Сашо Стоянов, Стефан Сърчаджиев, Методи Андонов, Гриша Островски. Паметни са за него и по-късните му докосвания до режисьорите Хрисан Цанков, Боян Дановски, Любен Гройс, Асен Шопов, Станчо Станчев, Моис Бениеш, Слави Шкаров, Юлия Огнянова – и отново Гриша Островски (този път не като педагог, а като творец). Примерът на тези знаменити, отдадени на изкуството театрални дейци остава завинаги в съзнанието му. Нарочна част на книгата откроява и писателите – драматурзи, белетристи, поети, преводачи, есеисти, с които е общувал в процеса на режисьорската си работа и за театъра, и за телевизията. Между тях няма нито едно случайно име: Атанас Далчев, Радой Ралин, Валери Петров, Георги Марков, Борис Априлов, Георги Мишев, Първан Стефанов, Мирон Иванов, Владимир Свинтила. Инцидентно на сцената излизат и Чудомир, Александър Геров, Йордан Радичков.

Не ще и дума, нито един от тези списъци не е изчерпателен. Те не изграждат някаква йерархия, някакъв канон, а просто в съвкупността си очертават средата, в която се е движил режисьорът Никола Петков, от която е черпал творческа енергия, с която е взаимодействал. А средата, трябва да признаем, е доста впечатляваща – не само с постиженията на своите участници, но и с нещо важно, което всички те споделят – вътрешната свобода.

Самото естество на режисьорската професия предполага непрекъсната отвореност към света, към хората. За да изпълни задачата си, режисъорът – за разлика от повечето други дейци на изкуството – е принуден безспирно и интензивно да общува, да убеждава, да разговаря, да слуша и да преценява казаното от другите. И той прави това в широк кръг от професионални и други познанства, приятелства, срещи, както вътре в театъра, така и далеч извън него.

За размисъл тъкмо върху спецификата на режисьорската работа, за нейните принципи е подхваната настоящата книга. И този размисъл я пронизва от начало до край, през всички случки, преживявания и наблюдения. Никола Петков показва чрез личния си опит как зрелият режисьор постига своите творчески резултати. Той трябва да вдъхне на актьорския колектив увереност, че има водач и че този водач разполага с ясно начертан път за осъществяване на постановката. Но макар и да работи в държава с диктаторски режим, режисьорът не бива никога да изпада в положението на диктатор. Така със сигурност ще обрече общата работа на неуспех (както впрочем видяхме, че я обрече и диктатурата в държавен мащаб). По-зрелият подход е да се довери на таланта и на евристичните способности на най-добрите артисти, да им помогне сами и с негова подкрепа да открият ключа към сценичното оживотворяване на разработваната пиеса, а после да повлекат след себе си всички останали. Той трябва да превърне актьорския състав на представлението в колектив от единомишленици, запалени от потенциала на това, което създават заедно. И затова трябва да си наложи да не бъде твърдоглав, да се научи да отстъпва, когато е нужно, да направи крачка назад, да изостави отделни намерения, но никога да не изпада в паника и да продължава напред към главната цел. Защото без водач нищо няма да се получи. Както казва авторът, „Горко на спектакъл, в който не се чувства ръката на режисьора“. С две думи, основният принцип на неговата работа може да се формулира така: разумно упорство.

Но освен актьорите режисьорът трябва да убеди и много други фактори за реализирането на театралното събитие, че знае накъде върви, че могат да му имат доверие и да му съдействат. Трябва да умее да склонява живите драматурзи да преработват текстовете си, ако това е необходимо за концепцията на представлението, да се спогажда със сценографи и музикални оформители, да влиза под кожата на административното ръководство на театъра, да залъгва цензорите и местните партийни ръководители, че всичко е наред. Уморителен, денонощен, къртовски труд! Днес тези умения се ценят особено високо, изучават се в университетите и се наричат с енигматичното чуждоезиково съкращение пиар. Доскоро те някак от само себе си се култивираха в практиката. Книгата на Никола Петков дава възможност да надникнем в кухнята на режисьорското битие.

Разбира се, работата на режисьора започва в тишина и уединение – от вглъбеното вчитане в един текст и превръщането му чрез силата на собственото му въображение в сценично събитие, способно да въздейства на публиката. Постоянното общуване с драматични текстове приучва схватливия режисьор към определен начин на мислене и изразяване. Знаем, че от всички литературни родове драмата най-малко търпи словесно разточителство. Просто тя, драмата, е принудена да се съобразява с ограничеността на сценичното време и недълготрайността на слушателското внимание. Никола Петков се е научил и като пишещ човек да изгражда разказите си по модела на драматичния епизод – стегнато, ярко-събитийно и въздействащо. Научил се е най-вече да бъде немногословен. Както пише на едно място в книгата, „Изразявай се кратко и точно, а не като тези от телевизията, които бръщолевят час, без да казват нищо“. Тази максима е водеща за цялата книга, която е един пъстър калейдоскоп от миниатюри. Но тя е най-добре илюстрирана от заключителната четвърта глава, която се състои от минималистични текстове, клонящи към афоризма, и е самоиронично онасловена „Дреболийки“.

Авторът е свикнал да разчита и на едно друго, не по-малко ценно умение – хуморът, усмивката, намигването. Като режисьор той се отличава с предпочитанието си към комедията, сатирата, гротеската, театъра на абсурда, въобще с живия си интерес към парадоксалността на човешкия свят. Затова не е изненадващо, че и в писането си клони към тази стилистика. А тя предразполага читателя, спечелва го със своята непосредственост, непретенциозност и неназидателна общителност за онова, което му е приготвила тази изповедна книга – споделената мъдрост на опита.

На главната страница – фотография на Анелия Николова, Дневник

Александър Шурбанов
13.05.2019

Свързани статии