0
2115

Притеснение от фашизъм

Едно от притесненията, които винаги изпитвам, когато започвам текст за публицистична статия, е да не би темата да излезе твърде частна. Частна, не защото ще засяга ограничени количествено сегменти на социалното, а защото може да се окаже израз на мои си, твърде частни наблюдения и вълнения.
Не притворнича, като се уговарям около досадността на такава една частност. Продължавам да си оставам на мнението, че нейното допускане е лукс, който аз лично си разрешавам само след направата в себе си и пред другите на нужните уговорки.

Все повече хората на велосипеди успяват да утвърдят себе си като особена група, връзките в която са трайни и сякаш структуроопределящи. Моите частни наблюдения върху велосипедистите в София все повече ми позволяват някои обобщения. Появи се клас от хора, за които велосипедът е средоточие на всекидневието, основно средство на самоизразяване, спътник в живота, инструмент на съзнанието за класова принадлежност, което динамизира класите. И генератор на радост.

Радостта от карането на колело ми се вижда сега като нещо, което може да се споделя от най-широк кръг хора. И в България вече съществува обществото на велосипедистите, за които язденето на колело е много повече от удобство и дори много повече от manière de vivre, от начин на живот. За тези хора придвижването с велосипед е радост и политическа идеология. Разбирам го.

Но от частните ми наблюдения върху такива хора произтичат следните мои недоумения:

Как така убедените колоездачи разглеждат себе си като алтернатива на инертната със своята отпуснатост и конформизъм социална действителност, а се оставят да бъдат експлоатирани от нея като колоездачи?

Как така велосипедистите са хора с мисия (нещо, което би трябвало да ги ангажира изцяло), а в същото време не изглеждат отдадени напълно, погледнеш ли ги отстрани?

Как така колелата на велосипедите на велосипедистите довеждат хетерогенност, която подчертава диалогичното разнообразие, но заедно с това насърчава създаването на касти?

Проблемът ми е отвъд иронията: оформянето на субкултурата на слелия се с колелото си човек трябваше да донесе и в България същностните акциденции на природния колоездач: толерантност и разбиране към всички форми на движение и към субстанциите на движението. Второ: присъединителни идеи за съпричастност към радостта от внимателното колоездене, съпроводени от акции на внимание към обществения ред. Това трябваше да дойде. Внимание, зачитане, нова култура на движение – лица, които не са скрити зад безименните стъкла на автомобили, означени с регистрационни номера и данъчно обложен пушек.
Но не дойде такава култура. Поне според моите частни наблюдения. Защото велосипедистите, които се виждат по алеите за колоездачи при нас, днешните хора, са много често такива люде, за които встрани и отвъд слушалките за самоопределяне, съществуват само сетива за форми и форми на движение, блъснати в онази боза на битието, за която не бива да се и помисля, докато караш. Боза, за която не бива да си даваш зора да мръднеш даже встрани.

Мачкаш. Това е режимът на вслушванието в своето. Превъзходството на колоездача е зададено от времето за стигане до мястото. И от друго – което е в ушите на стигащия. Редом с музиката му, искам да кажа, се случват неща, селяни бягат към „Пирогов“.

Наблюдаваш в слушалките затвореното и идентифициращо само теб като човек предложение. Създаденото само за теб отсъствие на другите, имам предвид, което те кара да се обособяваш, да ставаш особен, да се случваш. Докато не стигнеш до самотата на обособилото се несъзнавано. В нещо, което си бил ти… По сведения на други. Велосипедисти. А на други велосипедисти би ли повярвал?

Проблемът ми е в това, че все повече хора на велосипеди се държат в града като капери. Но кой им издаде писмата? Кой разпореди разграбването на уважението към другите да бъде плячка, за която се дават почести и дял? Кой направи от тези хора, без знанието на тяхната съвест, роботи? Гледам ги в частните си наблюдения, възхитен съм, че са завоеватели и роботи, че блъскат подред, че минават през хората, за да утвърдят своята нова идеология на толерантност и ред.
Така е започвал и започва всеки фашизъм… Боже, нима свързвам убедените в себе си колоездачи с фашизма?
А защо не? Фашизмът може да покълне от колела, от велоалеи, от лайфстайл, от маникюр, от лов. Нали сега мнозина са ловджии в България, а други си правят маникюра. Където си поискат. На пиргосите. На кулите на историята.
А убедените велосипедисти не бива да са ловджии, разбира се. Но защо тогава ловуват хора дори по добре уредените заради велосипедисти улици?
Фашизмът може да тръгне и от хора на колела, които минават през простите като през неосъзнатата маса на купуващите стари коли със стари газови уредби. Фашизмът е колело, което не е направило последното си завъртане през 1975 г. Ще се връща, ще дебне, ще се вози на колела.

Той спи в колелата ни. Или в колелетата ни.
Това, което не разбирам, е защо не се спазват правилата за движение, защо някои хората на велосипеди се държат като хора, които искат да ни мачкат.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияВлиянието на Баухаус в България
Следваща статияРадичков на 90