Начало Идеи Гледна точка Притча за благодатта
Гледна точка

Притча за благодатта

Калин Янакиев
15.12.2014
1558

KYanakiev

„И пак рече [Иисус]: на какво да оприлича царството Божие? При­лича на квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисна всичкото“

 (Лук. 13:20)

Разбирането за благодатта на Бога, за Неговото действие върху нас (а също и за плода от това действие), може да се поясни по един прост начин с помощта на цитираната евангелска притча, която оприличава царство­то Божие на турената в брашното закваска (мая).

Маята (квасът, закваската) е такова нещо, което по от­ношение на брашното се явява сила, при това сила, действаща върху него по особен начин. Когато маята бъде турена в брашното, тя, от една страна го разгражда като брашно – казано направо, предизвиква в него гниене (вкисва го), и пак тя, от друга стра­на, го прави хляб – нещо ново, осмислено. Брашното се раз­гражда, „вкисва” като брашно, а разграденото брашно, то също­то – става друго: бухва, осъществява се, става хляб. От суро­вина за живота, то става насъщен източник на този живот, синоним на живота.

Тайната на хляба следователно, силата на бухването му – силата, която осъществява насъщния смисъл на брашното, е в маята. Би могло да се каже следователно, че именно енергията на отвън внасяната в брашното мая завършва целия живот на пшеницата, осъществява, в края на краищата, целта на земе-делието. Чрез маята суровата, лишена от жизнено зна­чение земна материя, престава да бъде просто „вещество” и получава жизнен смисъл – става „хляб”. Хлябът – казано в тер­минологичния език на елинската философия (който е и езикът  на класическата християнска мисъл) – е ἐντελέχεια на пшеницата и брашното – ἐντελέχεια, което на старогръцки означава „осъществяване“, „завършване“: буквално битие-в (ἐν)-целта (τέλος) си – ἐν-τελέ-χεια.

Достигналото своя τέλος (цел), с други думи, е напълно осъще­ственото, станалото цяло (имащото всичко, за да бъде онова, което е по своя замисъл). „Телосът“ извлича един про­цес, една суровина, до нейната завършена цялост, до цялост-ното й, съвършено битие. Затова ἐντελέχεια е именно из-целе-ното (извлеченото при своята цялост) битие и същевремен­но – из-целе-ното (т. е. извлеченото до целта си) битие.

И тъй, хлябът е ἐντελέχεια на пшеницата и брашното, т. е. достигналото своята завършеност и цялост дело на земята. Хлябът е из-целе-ната материя – материята, достигнала сво­ята цел. И ето: тази ἐντελέχεια на брашно се достига чрез сила­та на маята. Маята завършва брашното, маята осъществява брашното, маята извлича брашното в неговата цел – маята из-целява брашното. И доколкото брашното не може само да достигне до собствената си цел, до собствената си (хлебна) завършеност, маята е тази, която му я благодава. Маята „изцелява“ брашното в собствения смисъл на тази дума.

Това изцеление на брашното от енергията на маята се из­вършва обаче, както се вижда, като двуединно – антиномично действие на тази енергия. От една страна, маята е – нека припомним фактите – вид гъба, чиято енергия е енергия на разлагането, на вкисването. Суровината – земното, вегетативното, неосмисленото, се разлага и се умъртвява от маята. Спрямо брашното маята се явява като киселина, разяждаща и пояждаща плода на зе­мята. От друга страна – неразделено – маята е такава приро­да, чиято енергия е енергия на бухването, на услаждането. Разлагайки суровината следователно, маята ражда и осъще­ствява сладостта и хранителността. Това е изцеляването на земното, при което, то самото, разлагайки се, се преобразува; умирайкисе ражда, постига ἐντελέχεια.

В притчата за брашното и маята се развива, следователно, дълбинния аскетически драматизъм на учение­то за благодатната енергия Божия. Притчата разкрива неразделната полиефектност на Божественото присъствие по отношение на човека; показва как благо-дарената от Божията сила ἐντελέχεια на човека е неразделно с това и изтляване, разла­гане на всичко дочовешко, грубо и греховно в човека.

И наистина: по отношение на маята всичките „три мери“ брашно са суровина. За маята брашното само по себе си е негодност, нещо, което трябва да бъде разградено и разло­жено, за да бъде изцелено и осъществено. На разграждане подлежи както тръпчивата безвкусност, която маята трябва да „вкисели“, да разложи, за да я направи сладка, така и съвършената разединеност на брашното на прашинки, която трябва да се „пресече“ – за да бухне и за да се осъществи. Според светоотеческите тълкувания на притчата, „трите мери“ брашно са трите главни способности на душата: познаващата, чувстващата и желаещата (напр. според блаж. Теофилакт Охридски). С други думи, енергията на Божията същност неразделно разоб­личава суровото, грубото, неодухотвореното естество на чо­века и го пре-осъществява, „изправя“ го, обновява го, раж­да го в изцелен, „хлебен“ модус.

Това разобличаващо-разяждащо целия душевен живот действие на божествената сила (енергия) е засвидетелствано с особена мощ в житията на християнските светци. В тях ние четем как с тайн­ствена и непреодолима сила, едно ранно осенение дълбинно отчуждава тези хора от всичко суетно-житейско; действи­телно „вкиселява“ за тях земното и „светското”. Започва се дълбок и тайнствен процес на разлагане на самите „молеку­ли“ на плътското житие. Светът по един чуден начин започ­ва да губи за бъдещия светец „вкуса“ си, става блудкав и плосък; светските пре­ценки се разкриват като суетни и безсмислени, житейският път — като пустинен и изпразнен от съдържание. За осенения от Бога светът за­почва да тлее приживе, телата да гният под измамната си външност, дворците да се рушат; в скъпите одежди се загнез­дват незрими молци, битието се разкрива в цялата си нищожественост и дяволска обладаност, в цялата си лъжа и без­срамие.

Но това „възкисване“ на „трите мери брашно“ вече е при­знак за това, че в тях е хвърлена Божествената „мая“. Тайн­ствено желание „пояжда“ отвътре бъдещия светец и непрео­долима „носталгия“ го тегли от „чужбината“ на този свят към отвъдната „родина“. Помръкването и изтляването на този жи­вот вървят неразделно с разсветването на една особена, тиха и уеди­нена светлина, която сякаш поглъща, отнася светеца със себе си. Той чезне от околното, от шума, от света и се пробужда в един вътрешен хоризонт. Потъва от този свят в някаква дълбо­чина и същевременно изплува в една отвъдна ясност.

Несъмнено именно Божествената светлина е тази, която с блясването си изобличава нищожеството на светския мрак. Безспор­но, едва когато види образа на светлината в сиянието на сама­та светлина, човекът прозира, че мракът не е нищо повече от една лишеност.

И в същото време: говори се, че „процесът на възкисване е процес на разпадане на по-сложните модули на по-прости, т.е. действието на Божествената енергия, разлагайки плътската обвивка на страстния хаос на земното битие, със самото това опростява и дълбоко опрозрачнява духа. Това е както когато се будим от сън: плътските и хипнотично-достоверни до този момент видения в спящото ни съзнание внезапно за­почват да се разлагат. Образите, които виждаме в съня си, стават гротескно-ирационални: те или нереално се разкривя­ват, или губят плътността си, като че ли от тях отлита хипнотичната им правдоподобност и в един граничен момент преди пробуждането, те се разобличават такива, каквито са – при­зраци, нереални видения, безволни порождения на страстното ни безсъзнание. Душата вече не може да бъде с тях, те се разлагат в нея; разлага се сънното й бълнуване и вегетатив­ното й мечтание. Още миг и оргията на невъзпрепятстваните сенки се заменя от дълбокия, бистър покой на пробуденото съзнание. Онова, което в просънищата е гърмяло като оргиастичен оркестър, изобличава своята истина – то е простият монотонен звън на стенния часовник. Галещата, прелъстителна вълна на лазурното море се изобличава като простата за­вивка на леглото. Ослепителната хетера, след като миг преди пробуждането се е преобразила в насекомообразно чудови­ще, е изчезнала окончателно. Бушуващият вихър на видения­та и бълнуването на сънната душа сред тях, избледнявайки и разлагайки се, е изчезнал, но в настъпилата простота, бедно­та, в утаяването на страстите, в развенчаността на бляновете има нещо, което онтологически облекчава и радва душата; нещо, което тя не би заменила за нищо на света и срещу най- примамливата фантазия на съня – това е будността. Нейната сурова простота, нейният разумен покой, нейната достовер­на безстрастност, никоя душа не би сравнила с най-разкошния сън.

И тъй, същата онази сила, която на предела на съня разлага хипнотичната плът на безволните порождения на страстта, същата онази сила, която дълбинно разтревожва душата и я откъсва от хипнозата – кара я стреснато да побегне от нея, каквато и да е тя – същата тази сила об-личава простотата на стенния часовник, на завивката, на стаята. Тази сила едновре­менно разобличава сънните видения като халюцинаторни и опростява света. Плодът на тази сила е познанието на истината, виждането как е на-истина и състоянието на дълбока екзистенциална самопостигнатост – опростяването (и опрощаването) от заблудите; познание, кое­то самото е самопостижение – защото тъкмо това и е будността: про-зирането на истината и въз-връщането на самия себе си („знам“, което е и „съм“).

Но действието на тази сила предизвиква дълбоко облекче­ние, защото опростеният свят в цялата си сетивна „бедност“, лежи в нещо незаменимо – лежи в светлината на будността, в светлината на истината, в светлината на истински жизне­ната същностност.

И за да продължим още малко тази аналогия, нека си спом­ним особеното, бистро и детинско „лепетание“ на току-що пробудилото се съзнание. Има нещо ново-родено в току-що пробудилия се. На мястото на заплетения, алогичен, лабиринтен и многосценичен „сюжет” на съня, на мястото на безцелни­те, но неспирни движения на спящото съзнание от образ към образ, от цел към цел – в пробудилия се е настъпил „безсюжетен“ покой. Има нещо от онова „да, да – не, не“, за което говори Иисус Христос на учениците Си (вж. Мат. 5:37) и ко­ето е едновременно честност, удовлетворение и свято благо­говение. „Това е часовникът“, „това е стаята“, „това съм аз“; „слънцето свети“, „времето тече“ и всичко, всичко е „твърде добро“… Само това има в съзнанието на пробудения. Словото на про­будената душа е „лепет“. Но същевременно този „лепет“ е премъдър. Той има онова несравнимо онтологическо преиму­щество пред сънния сюжет, пред визионерския „роман“ на без­божното знание, че е истина.

За разлика от преизобилното и несвързано „красноречие“ на сънното съзнание, лепетът на пробуденото е истинен. Тук часовникът е просто часовник, той е просто „да“, докато в съня той е бил и часовник, и дракон, и висока кула пълна със свирещи на странни инструменти жени; в съня „да“ и „не“ са се смесвали и човешкият дух не е имал нито „да“, нито „не“, имал е само мъката на томлението. В съня красавицата е била желана и плътна, макар че ръцете са я проницавали като дим или, докосвайки я, са усещали хладината на метала. В съня красавицата е била „да, да“, макар че е била и „не, не“, т. е. била е страст – неутолимият и водещ към смърт земен ерос.

„Да, това е часовникът, това е стаята, това съм аз, слънцето свети, времето тече“… и каква необяснима радост, какво неиз­разимо облекчение има в този „лепет“ на душата, която най-сет­не се е събудила. Каква (за да си послужим с точното понятие на християнското аскетическо богословие) „исихия“, ἡσυχία, което  значи тишина, но и покой, и радост, и благодарност, мъдрост и занемялост! И при цялата си еротичност, вакханалност и хитросплетеност – каква тънка, нео­бяснима, гузна горчивина тлее в спомена за отлетелия сън.

От какво иде тази радост и на какво се дължи тази гузност?

Радостта, разбира се, не е в самия опростен, спокоен и умиротворен свят, но в истината, в която той сега лежи; в свет­лината, в която е прозрян да се къпе – в онази нетварна, тиха, или по-точно – „утешна“ светлина (φῶς ἱλαρὸν), за която Църквата пее в химна на вечернята.

Да, исихизмът на православното аскетическо богословие не е евдемонизъм, а светост. Будното ни в Бога съзнание е онзи безмълвенвъзторг, който ни кара да твърдим истин­ските имена на творението и с това да благодарим на неговия Създател, Който е изцелението и Истината му. Лъжата, халюцинацията, безсъзнанието за тази Истина, ни кара да се усещаме гузни и грешни заради съновиденията в които сме живели преди да я постигнем.

Благодатстващата спрямо нас функция на енергията на Божествената природа можем да сравним, следователно, също и със силата на пробуждането. Попадайки в нейното силово поле, в душата на светците се извършва дълбинно раз­лагане на хипнотизмите на страстите. От тях излита плътност­та, изгубва се особената им фасцинираща убедителност, изчезва особеният „вкус“, връзките им се дисоциират и в този предел духът ги прозира като призраци, прозира тяхната онтологическа и нравствена измамност. Духът му се „отлепва“ от тях, страстите му стават непонятни. Да остава с тях му става тягостно, непоносимо и невъзможно. Енергията на Божестве­ната природа е пробудила душата, разлагайки греховните й сънища. И именно тази енергия на пробуждането към истина, на извличането в будност, в „ентелехия“ – тази енергия на изправянето на духа е онази, която в житийното предание раз­лага ненаситния ерос на блудницата, раз-очарова зем­ната слава за знатния юноша, изпразва от съдържание мно­гото знания на учения, прекършва и разорява яростното бълнуване на воина. Хвърлена в „трите мери брашно“ на ду­шата, Божествената сила едновременно разлага вегетативно- сънната й вещественост и я изправя, опростява нейните „мо­лекули“. А тяхната простота вече е ново качество – вегета­тивно-страстната душа, става будно-безстрастен дух; сънното бълнуване на душата в греха се опростява в мъдро мълча­ние („исихия“) на духа и това „мълчание“ на новата екзистенция е познание – познанието на Истината, Бого-познанието.

Калин Янакиев
15.12.2014

Свързани статии

Още от автора