Всеки, преодолял нежеланието си да гледа филм от окопите на Първата световна война, ще бъде възнаграден от майсторството на киноразказвача Сам Мендес. Който го може, си го може. И „1917“ е много повече от военен опус, защото главните герои се опитват да надбягат времето не водени от патриотични подбуди, а в името на приятелството, братската привързаност и стремежа да спасят колкото се може повече човешки животи. Две напълно заслужени награди Златен глобус (за филм и режисура) и предстоящи Оскари (10 номинации).
Ако оставим настрана военния контекст и опустошения пейзаж, „1917“ до голяма степен напомня на онези сюжети за оцеляване в „дивото“, където човекът е изправен срещу суровата природа, а на изпитание са подложени издръжливостта и уменията му за справяне в кризисна ситуация. През април 1917, някъде в северна Франция ефрейторите Том Блейк и Уил Скофийлд имат десетина часа да изминат 14 километра през фронтовата линия навътре в тила на германците, за да предадат важно писмо на командващия друга британска военна част. Германците са се оттеглили към нова огнева линия, оставяйки след себе унищожена земя, разрушени сгради и смърт. Том и Уил се промъкват напред, изпълнени с безпокойство, сред тишината и отсъствието на врага, натъквайки се на неочаквани ситуации и драматични обрати…
Петнайсет години след американската история за морски пехотинци, които печелят Войната в залива, без да влязат в бой („Снайперисти“, 2005), осмият пълнометражен филм на Сам Мендес ни връща сто години назад с друга военна драма. Британският режисьор беше известен с умелото психологическо портретуване и детайлно взиране в човешките взаимоотношения в брилянтния „Американски прелести“ (1999), обезпокоителния „Пътят на промените“ (2008) и дори в гангстерския „Път към отмъщение“ (2002), преди да демонстрира, че може да се справи и с драматизирането на екшън с Джеймс Бонд.
В „1917“ той променя фона на събитията, но отново се интересува преди всичко от персонажите, реакциите им и мотивите за тяхното поведение. И като изключим едностранчивото представяне на бегло присъстващите германски войници – сякаш тъмната страна на човешката природа е концентрирана в отделен етнос, Сам Мендес отново създава простички, достоверни и неизменно въздействащи образи на хора и случки, които изпълват филма му с емоции и нито за миг не свалят градуса на напрежението какъв ще бъде изходът от тази крайно рискована мисия.
Ужасите на войната – на всяка война, не се нуждаят от коментар и британският режисьор е достатъчно интелигентен да не се занимава с назидателното им преповтаряне. Той се концентрира върху протагонистите си и оставя визията на филма да ни въведе в отчайващото и безсмислено разрушение, причинено от човешкото тщеславие и жажда за власт – подобно лепкава мъгла, апокалиптичният пейзаж на изоставените бойни позиции обгръща зрителя и го потапя в настроение на пустота и безнадеждност. На този фон изпъква животоспасяващата мисия на двамата приятели, която прилича на последен зов за човечност и отрезвяване. Огромната заслуга за зрителната ефикасност на всеки кадър в привидно хаотичната и оставена на случайността организация на сюжета (подход, който максимално сближава формата на наратива със съдържанието му) принадлежи на британския оператор Роджър Дийкинс (13 номинации за Оскар и една статуетка – за „Блейд Рънър 2049“), под чиято камера изтерзаният пейзаж оживява като действащо лице в тази драма за оцеляването.
Ако визуалното решение на „1917“ неусетно ти „влиза под кожата“ и подклажда емоционалния градус на действието, то фабулата е тази, която поднася изненади и кара зрителя да затаява дъх от неясно предчувствие. Две момчета се движат през вражеска територия и трябва да стигнат навреме до крайната си цел – въпрос на живот и смърт. Съспенсът е заложен в самата мисия, въпросът е как ще се поддържа и как ще се направлява ритъмът (с почти музикален алгоритъм) от лежерност, през безпокойство, до рязко задъхване, взрив, оглушителна тишина и пак отначало. И при цялата предвидимост на подобна военна операция (в крайна сметка изходите са само два – ще стигнат целта си или няма), ситуациите, в които Сам Мендес решава да постави персонажите, и хората, с които ги среща, са избор, определящ стила и посланието на неговата история. Изпипването на детайлите засяга и изграждането на противоположните характери на Том и Уил – добродушния оптимист и уморения циник, събрани в безусловно фронтово другарство. А актьорските умения на Дийн-Чарлз Чапман (порасналия Томен Баратеон от „Игра на тронове“) и Джордж МакКей (започнал кариерата си в киното на 11 години в „Питър Пан“) са финалният щрих, който придава достоверност на изпитанието и предизвиква съпричастност у публиката.
Антивоенното послание на „1917“ не подлежи на съмнение, но в жанровото определение „военна драма“ акцентът на Сам Мендес е по-скоро върху драмата и именно това позволява на филма да проникне отвъд зрителските предубеждения, да докосне душата (при това без натрапчив сантимент) и да се превърне в забележителна кинотворба.
