Публикуваме разказа „Син“ от сборника „Приятел на Кафка“ на Исак Башевис Сингер (ИК „Жанет 45“) и думи от големия познавач на Сингер Илан Ставанс.

Приятел на Кафка (1970) е най-представителният сборник на Исак Башевис Сингер (1904–1991), автор на романи, разкази, детски книги, пиеси, мемоари и публицистика, класик на три литератури: еврейската, американската и тази на идиш. Книгата съдържа 21 истории, ситуирани по различно време на различно място (САЩ, Полша, Израел, Аржентина), а страниците й са населени с вълнуващи герои – писатели, чудаци, скитници, мечтатели, шарлатани, чудотворци, донжуани, ясновидци и дори едно опечалено ято гълъби. Темите му са страстта, алчността, гордостта, маниите, несполуките, безразсъдството, изненадите на подсъзнанието… Българското издание (ИК „Жанет 45“) включва увод от големия познавач на Сингер Илан Ставанс и Нобеловата реч на писателя.

Исак Башевис Сингер (1904–1991) е един от жалоните на световната литература, най-прочутият и вероятно последният голям писател на идиш, преведен на над шейсет езика. Роден е в Леончин, Полша (тогава – в пределите на Русия), в семейството на равин; умира в Сърфсайд, щата Флорида, САЩ. Между тези две събития се побират израстването му край и във Варшава, стажът като коректор и журналист, писателският дебют през 1925 г. с разказа На стари години във в. Literarishe bleter, емигрирането в Щатите, трагичната смърт на майка му и по-малкия му брат Мойше, депортирани в СССР, два брака, много преводи (в това число романи на Ерих Мария Ремарк, Томас Ман, Кнут Хамсун), петдесетина художeствени и документални книги, хиляди публикации в пресата и Нобелова награда за литература (1978) – „за неговото прочувствено разказваческо изкуство, което се корени в полско-еврейската културна традиция, но възсъздава всеобщата човешка орис”.

За свой учител Сингер смята любимия си по-голям брат, писателя Израел Йошуа Сингер (1893–1944) – „Едно от правилата, които усвоих от него, беше, че фактите никога не се превръщат в баналност и отживелица, за разлика от коментарите…”. За свое вдъхновение сочи Едгар Алан По; четивата му са Талмудът, кабалата, Спиноза, Гогол, Достоевски. През 1935 г. публикува в подлистник към варшавското списание Глобус първата си книга, Сатаната в Горай, и се преселва в САЩ и в последвалите години творчеството му се превръща в „резерват” не само за идиш, но и за някои изчезващи типажи от живота и литературата. Мистика и чувственост са двете посоки, в които старото и новото теглят Сингеровия стил. „Смятам се за еврейски писател, за писател на идиш и за американски писател. Но по някакъв начин все пиша за Полша…”, казва. В Ню Йорк Сингер с десетилетия работи за еврейския всекидневник Forverts (Напред). От средата на 40-те години на миналия век започва трескаво да публикува белетристика. Прочува се с разказите си (по тях са направени и дузина филмови адаптации): най-известните му сборници са преведения от Сол Белоу Гимпел Глупака (1957), както и Спиноза от улица Търговска (1961), Сеансът (1968), Приятел на Кафка (1970), Корона от пера (1973), Смъртта на Матусал (1988). Сред романите му са Семейство Москат (1950), Чифликът (1967) и Имението (1969) – троица, сравнявана с Буденброкови на Томас Ман, – както и Магьосникът от Люблин (1960), Врагове: любовна история (1972), Шоша (1978), Сенки над Хъдсън (1998).

Иглика Василева (1947) завършва английска филология в Софийския университет Св. Климент Охридски. Превежда проза от английски: Одисей на Джеймс Джойс и повечето романи и есеистични книги на Вирджиния Улф, голяма част от прозата на Уолт Уитман, както и творби на Хенри Джеймс, Владимир Набоков, Лорънс Дърел, Айрис Мърдок, Иън Макюън, Е.Л. Доктороу, Пол Остър и други. Иглика Василева е многократно отличавана за работата си: два пъти с националната награда за литературен превод Христо Г. Данов, неколкократно с отличието за най-добър англоезичен превод на Съюза на преводачите в България, два пъти с наградата Кръстан Дянков за художествен превод, както и с почетна грамота на Министерство на културата за принос в развитието на българската култура. Неин е преводът на първата книга на И.Б. Сингер на български: романът Робът (Шалом, 2000).

Исак Башевис Сингер, Приятел на Кафка, ИК „Жанет 45“, превод от английски Иглика Василева, сборник №23 от поредицата Кратки разкази завинаги с редактор Нева Мичева

Предговор за българските читатели от Илан Ставанс[1]

НОСТАЛГИЯТА КАТО ЛИТЕРАТУРА[2]

Исак Башевис Сингер е най-големият майстор на разказа в литературата на идиш. И най-противоречивият. Обстоятелствата, стекли се така, че да получи Нобеловата награда през 1978 г., включват не само личния му, удивителен талант, но и историческите сили, чиято пресечна точка става той.

Сингер е син на полски равин. У тях се говори идиш, общият език на евреите от Източна Европа. Но се използват и иврит, и полски, и немски, и други езици. Средата му е безспорно високо духовна. Баща му има мистичен уклон, който интелектуалният скепсис на майка му (когато става професионален писател, Сингер взема за творчески псевдоним именно нейното име, Батшева[3]) удържа като котва…

Повратният момент в живота на писателя настъпва през 1935 г., когато той напуска родината си. Промяната е радикална. Отначало Сингер поддържа връзка с Европа, но Втората световна война преобръща всичко. Културата, от която идва, за броени години престава да съществува. Единственото, което му остава от нея, са спомените и езикът. Ето как в Америка носталгията се превръща в литература.

Отношенията на Сингер с идиш са особени. Дотогава той е гледал на него като на „мръсен” език. Да, но Холокостът изведнъж го превръща в спасение – ако продължи да пише на него, миналото няма съвсем да изчезне. В този смисъл творбите на Сингер са опит да се съхрани жива една замираща култура с все населявалите я гласове. Когато получава Нобеловата награда, разказвачът заявява, че триумфът не е негов, а на идиш, който упорито отказва да изтлее в пепелищата на Аушвиц.

Когато умира на 87 години през 1991-а, Сингер оставя зад гърба си повече от дузина романи и огромен брой разкази, текстове за театъра и киното, есета и статии в печата. По мое мнение именно в разказите си той се доближава до съвършенството (Гимпел Глупака, Сватба в Браунсвил, Спиноза от улица Търговска, Ръкописът и Закусвалнята!) и е съвсем закономерно те да се сравняват с най-доброто от Мопасан, Чехов, Борхес, Рулфо и Карвър.

Приятел на Кафка излиза през 1970 г., като съществена част от съдържанието му вече е излизала на страниците на сп. Ню Йоркър. Подборката е като меню от маниите на Сингер: неговото донжуанство, вечното му скиталчество (един от разказите е ситуиран в Аржентина – важна точка за еврейската миграция от Европа), страстта му по фолклора, прехласването пред магията и желанието да използва литературата като инструмент, чрез който да разбере напрежението между вярата и разума.

Настоящият превод е по английския оригинал на издателство Farrar, Straus and Giroux… Сингер първо пише разказите си на идиш, сетне работи с преводачите по английските им версии, за които с право говори като за „втори оригинали” и ги адаптира лично, докато не се почувства напълно удовлетворен от резултата.

Илан Ставанс, Амхърст, 29 април 2013 г.

[1] Илàн Стàванс е есеист, преводач, писател и лексикограф от Мексико; преподава латиноамериканска култура в Амхърст Колидж в Щатите. Сред авторите, които е превеждал, са Борхес, Рулфо и Неруда (на английски) и Исак Башевис Сингер (на испански). Ставанс е редактор на тритомника със събраните разкази на Сингер от 2004 г. за издателство Library of America. Б.р.
[2] Превод от испански Нева Мичева. Б.р.
[3] Вариант на библейското Вирсавия (съпругата на цар Давид и майка на цар Соломон). Б.р.

СИНЪТ

Корабът от Израел трябваше да пристигне в дванайсет, но закъсня. Пусна котва в Ню Йорк чак по здрач, след което трябваше да почакам още доста, преди пътниците му да се източат. Времето беше горещо и дъждовно. Имаше голяма тълпа посрещачи. Струваше ми се, че тук са се събрали всички евреи: претопилите се в местната култура, равините с дълги бради и пейси, момичетата с номера по ръцете от лагерите на Хитлер, представители на ционистки организации с дебели папки в ръце, момчета от йешивите с кадифени кипи и избуяли бради, светски дами с руж по лицето и червено лакирани нокти на краката. Дадох си сметка, че съм свидетел на нова епоха в историята на евреите. Та кога евреите са имали кораби? И да са имали, те са плавали към Тир и Сидон, не към Ню Йорк. Дори налудничавата теория на Ницше за вечното завръщане да беше вярна, квадрилиони и квинтилиони години трябваше да минат, преди да се повтори дори частица от случващото се в момента. Но чакането беше отегчително. Оглеждах хората и всеки път си задавах един и същ въпрос: какво превръща онзи там в мой събрат? Или онази – в моя посестрима? Нюйоркчанките се разхлаждаха с ветрила, говореха една през друга с дрезгави гласове, подкрепяха се с шоколад и кока-кола. Очите им излъчваха нееврейска твърдост. Не беше за вярване, че само преди няколко години техните братя и сестри в Европа отиваха на заколение като стадо овце. Съвременни ортодоксални младежи с малки кипи на главата, потънали в гъстите им коси, говореха английски на висок глас и се занасяха с момичетата, чието поведение, както и облекло, не издаваха и помен от религия. Дори равините тук бяха различни, не приличаха на моите дядо и баща. Всички тези хора ми се струваха умни и обиграни. Почти всички, без мен, си бяха осигурили разрешителни да се качат на палубата. Запознаваха се помежду си необикновено бързо, разменяха си информация, поклащаха глави с разбиране. Корабните офицери тръгнаха да излизат, някак сковани в униформите си с еполети и златисти копчета. Говореха на иврит, но с акцента на гои.

Стоях в очакване на моя син, когото не бях виждал от двайсет години. Беше петгодишен, когато се разделих с майка му. Аз заминах за Америка, тя – за Съветска Русия. Но една революция й се видя малко: копнееше за „неспирна революция”. Щяха да я ликвидират в Москва – добре че си имаше кой да подшушне каквото трябва на някакъв важен функционер. Старите й болшевишки лели, които бяха лежали в полските затвори за комунистическа дейност, се застъпиха за нея, та тя заедно с детето бе депортирана в Турция. Оттам успя да се прехвърли в Палестина, където нашият син израсна в кибуц. И сега ми идваше на гости.

Беше ми изпратил снимка, направена докато е служил в армията и се сражавал срещу арабите. Но снимката беше размазана, а и той беше в униформа. Чак сега, когато първите пасажери започнаха да слизат, ми хрумна, че нямам ясна представа как изглежда синът ми. Висок ли беше? Нисък ли? Дали русата му коса беше потъмняла с годините? Това пристигане на сина ми в Америка ме върна назад във време, което смятах, че вече принадлежи на вечността. Той изплуваше от миналото като призрак и нямаше място в настоящия ми дом, нито можеше да се впише в моите връзки с външния свят. Не разполагах със стая за него, нито с легло, нито с пари, нито с време. Подобно на този кораб, който развяваше бяло-синия флаг с Давидовата звезда, той представляваше странна комбинация от минало и настояще. Беше ми писал, че от всички езици, които е говорел като дете – идиш, полски, руски, турски, – сега владеел само иврит. Бях сигурен, че с малкото иврит, който бях научил покрай Петокнижието и Талмуда, няма да мога да общувам с него. Вместо да разговарям със сина си, щях да пелтеча и да търся думи в речниците.

Шумът и блъсканицата се усилиха. На пристана цареше суматоха. Посрещачите викаха и се бутаха напред с пресилената радост на хора, изгубили всякаква цивилизована мярка. Жените плачеха истерично; мъжете хлипаха дрезгаво. Фотографи снимаха, репортери прескачаха от човек на човек, правеха прибързани интервюта. Тогава стана точно това, което винаги ми се случва, когато съм част от тълпа. Всички се превърнаха в едно семейство, а аз останах отвън. Никой не говореше с мен и аз не говорех с никого. Загадъчната сила, която ги сближаваше, държеше мен настрана. Хора ми хвърляха разсеяни погледи, сякаш питаха: какво прави тоя тук? След известно колебание се престраших да попитам нещо, но попитаният сякаш не ме чу – просто се отдалечи, преди да си довърша изречението. Все едно бях призрак. След малко реших, както правех винаги в подобни ситуации, да се примиря със съдбата си. Оттеглих се в едно ъгълче и загледах хората, които излизаха от кораба, като мислено ги отсявах. Синът ми не можеше да бъде сред старите, нито сред онези на средна възраст. Не би могъл да има катраненочерна коса, нито широки плещи, нито пламтящи очи – такъв нямаше как да се е пръкнал от моите слабини. Тогава, не щеш ли, се появи млад мъж, който много ми заприлича на войника от снимката – висок, слаб, леко приведен, с по-скоро дълъг нос и тясна брадичка. Това е той, изкрещя нещо в мен. Откъснах се от прикритието си и се затичах към него. Той търсеше някого с поглед. У мен се събуди бащинска любов. Страните му бяха хлътнали и нездрава бледност покриваше лицето му. Болен е, помислих си с тревога, има туберкулоза. Тъкмо отворих уста да извикам „Гиги” (както двамата с майка му го наричахме като малък), когато отнякъде се доклатушка едра жена и го притисна в обятията си. Викът й прозвуча като кучешки лай; много скоро се появи и цяла тумба роднини. Отмъкнаха ми сина, който не беше мой! Нещо като духовно похищение. Бащинските ми чувства се засрамиха и побързаха да се отдръпнат в онова скривалище, където емоциите могат с години да се спотайват безмълвно. Усетих как пламвам от унижението, сякаш някой ми беше зашлевил плесница. Реших от този момент нататък да чакам търпеливо и да не позволявам на чувствата си да се надигат преждевременно. Мина известно време, без да се появят нови пасажери. Взех да си мисля: какво, в края на краищата, е един син? Защо моето семе ми е по-важно от това на някой друг? Каква стойност има тази връзка от плът и кръв? Всички сме пяна от един и същи казан. Върнете се няколко поколения назад и ще установите, че тая тълпа от непознати най-вероятно има общ прародител. От друга страна, след три или четири поколения потомците на онези, които сега са роднини, ще бъдат напълно непознати един за друг. Всичко е временно и преходно – ние сме мехурчета в един и същ океан, мъх в едно и също блато. Ако не можеш да обичаш всички, не бива да обичаш никого.

Заслизаха нови пасажери. Трима младежи се появиха заедно и аз ги огледах. Нито един от тях не беше Гиги, а и да беше, сега нямаше как да ми го отнемат. Изпитах облекчение, когато и тримата си тръгнаха с други посрещачи. Никой от тях не ми допадаше. Бяха простолюдие. Последният дори се извърна и ми хвърли враждебен поглед, сякаш по някакъв загадъчен начин бе доловил неодобрителните ми мисли за него и подобните му.

Изведнъж ми хрумна, че щом синът е мой, ще излезе последен. И макар това да беше само предположение, някак си разбрах, че точно така ще стане. Въоръжих се с търпение и с онова примирение, което винаги е налице у мен, когато трябва да неутрализирам провалите си или да обуздая всяко евентуално желание да се освободя от ограниченията. Внимателно оглеждах пътниците, като се опитвах да отгатна характера и индивидуалността на всеки от тях по външния вид и облеклото им. Вероятно само си въобразявах, но всяко лице ми издаваше тайните си и аз сякаш знаех как работи съответният мозък. У всички пътници имаше нещо общо: умората от дългото плаване през океана, както и онези раздразнителност и неувереност, типични за хора, пристигащи в непозната страна. Всеки поглед сякаш питаше разочаровано: това ли е Америка? Момичето с номер на ръката гневно поклати глава. Целият свят е Аушвиц. Един равин от Литва със сива заоблена брада и изпъкнали очи носеше тежка книга. Чакаше го група йешивски момчета и още щом ги наближи, той взе да проповядва със сърдитата фанатичност на човек, който е узнал истината и се опитва бързо да я разпространи. Чух го да повтаря: Тората… Тората… Идеше ми да го попитам защо Тората не защити онези милиони евреи, защо не ги опази от крематориумите на Хитлер. Но защо да си правя труда, след като знаех отговора? „Моите мисли не са ваши мисли.”[1] Да станеш мъченик в името Господне е най-висша привилегия. Един от пътниците заприказва на диалект, който не беше нито немски, нито идиш, а някакъв брътвеж като от старовремски роман. Колко странно, че и онези, които го чакаха, разговаряха на същия език.

Помислих си, че в целия хаос действат строги закони. Мъртвите са си мъртви. Докато живите, те си имат своите спомени, сметки и намерения. Някъде в изкопите на Полша лежи прахът на изгорелите. В Германия бившите нацисти си спят в леглата, всеки със своя списък от убийства, изтезания, брутални или полубрутални изнасилвания. А някъде би трябвало да има и един Всезнаещ, който чете всяка човешка мисъл, който долавя болките дори на мухата, който познава всяка комета и метеор, всяка молекула и в най-отдалечената галактика. Към него се обърнах. Е, Могъщи Всезнаещ, за теб всичко е справедливо, нали? Наясно си с цялото и притежаваш пълната информация… и затова си толкова умен. Но какво да правя аз с моите трохи от факти?… Всъщност да, трябва да изчакам сина си. Потокът на пасажери отново спря и дори ми се стори, че всички вече са слезли на сушата. Притесних се. Да не би синът ми да не е на този кораб? Да не би да съм го изпуснал? Да не би да е скочил в океана? Пристанището беше вече доста опразнено и забелязах как служителите се канеха да изгасят лампите. Какво да правя сега? Имах предчувствие, че ще се случи нещо лошо с този мой син, който в продължение на двайсет години бе за мен само дума, име и угризение на съвестта.

И изведнъж го зърнах. Излизаше бавно, колебливо, с изражение, което сякаш казваше, че не очаква някой да го посрещне. Приличаше на онзи от снимката, но по-зрял. По лицето му имаше младежки бръчки, дрехите му бяха измачкани. Занемарен и небрежен, той приличаше на млад бездомник, който години наред е бродил из чужди земи, преживял е много и е остарял преждевременно. Косата му беше несресана и сплъстена, дори ми се стори, че виждам в нея сламки и сухи треви, все едно е спал в плевник. Светлите му очи, които премигваха под светлоруси вежди, сияеха с полусляпата усмивка на албинос. Носеше дървен куфар като новобранец, както и пакет, увит в кафява амбалажна хартия. Вместо на мига да се затичам към него, аз стоях и го наблюдавах. Гърбът му беше леко превит, но не като на учениците от йешивите, а по-скоро като на човек, привикнал да носи тежък товар. Приличаше на мен, но разпознах и черти на майка му – онази половина, която нямаше как да се съчетае с моята. Дори у него – нашето следствие – несъвместимите ни особености контрастираха помежду си. Нито устните на майката пасваха на бащината брадичка, нито изпъкналите скули – на високото чело. Той се огледа внимателно в двете посоки, а лицето му като че казваше добродушно: разбира се, че не е дошъл да ме посрещне.
Приближих се и плахо попитах:
– Ти ли си Гиги?
– Да, аз съм Гиги – засмя се той.
Разцелувахме се и наболата му брада одраска бузите ми като ренде. Беше ми непознат, но в същото време усещах, че съм така привързан към него, както е всеки баща към сина си. Стояхме неподвижно с това усещане за общност, което не се нуждае от думи. След миг вече знаех как да се държа с него. Беше преживял три години в армията и една жестока война. Навярно беше имал бог знае колко момичета, но си оставаше все така стеснителен, както само един мъж може да бъде. Заговорих го на иврит, удивен от собствените си познания. Веднага си придадох бащински авторитет и всичките ми задръжки паднаха. Опитах се да взема дървения му куфар, но той не позволи. Стояхме и чакахме да дойде такси, обаче всички таксита бяха изчезнали. Дъждът спря. Пред нас се простираше авенюто покрай доковете – мокро, тъмно, с неравна настилка, асфалтът пълен с дупки и локви, които отразяваха късчета от пламналото небе, руменеещо ниско над нас като метален похлупак. Беше душно. Проблясваха светкавици, ала гръм не се чуваше. Падаха отделни капки – незнайно дали пръски от отминалия дъжд, или начало на нов. Почувствах се засегнат, задето Ню Йорк се разкрива толкова мрачен и безрадостен пред моя син. Имах суетната амбиция веднага да му покажа по-красивите квартали на града, но чакахме петнайсет минути и такси така и не се появи. Вече долавях глухия тътнеж на задавщи се гръмотевици. Нямаше друг начин, трябваше да тръгнем пеш.

Говорехме еднакво – кратко и отривисто. Като стари приятели, които отгатват мислите си, не се нуждаехме от дълги обяснения. Почти без думи той ми каза: разбирам, че не си могъл да останеш с майка ми. Не те упреквам. Нали и аз съм замесен от същото тесто…
Попитах го:
– Какво е момичето… онова, за което ми писа?
– Добро момиче. Бях неин наставник в кибуца. После постъпихме заедно в армията.
– А тя какво правеше в кибуца?
– Работеше в плевниците.
– Има ли образование?
– Завършихме една и съща гимназия.
– Кога ще се жените?
– Когато се върна. Нейните родители държат на официална сватба.
Каза го така, сякаш искаше да поясни – естествено, ние двамата нямаме нужда от тази церемония, но родителите на дъщеря имат по-различна логика.
Махнах на едно такси, а той отначало възрази:
– За какво ни е? Да продължим пеш. Мога да вървя с километри.
Казах на шофьора да мине по Четиресет и втора улица, после нагоре по осветената част на Бродуей и накрая да завие по Пето авеню. Гиги седеше и гледаше през прозореца. Никога не съм се чувствал по-горд от небостъргачите и светлините на Бродуей както тази вечер. Той разглеждаше и мълчеше. Някак си долових, че в момента мисли за войната с арабите и за всички опасности, които бе преодолял на бойното поле. Е, силите, които управляват света, му бяха предопределили да отиде в Ню Йорк и да се срещне с баща си. Направо чувах мислите зад стените на черепа му. Бях сигурен, че и той като мен, размишлява върху вечните въпроси.
Казах му, сякаш за да изпитам телепатичните си способности:
– Няма случайни неща. Ако ти е писано да живееш, оставаш жив. Такава ти е съдбата.
Обърна се изненадан към мен:
– Ей, ти да не четеш мисли?
После се усмихна учудено, любопитно и скептично, все едно му бях погодил някакъв бащински трик.

[1] „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ,” (Книга на пророк Исаия, 55:8). Б. р.