I.
При демокрацията, за разлика от диктатурата, нищо не е дадено предварително. И няма как да ни е нито „зададено”, нито „отнето”, защото всичко търпи промени до последния момент, то е резултат от свободната воля на гражданите. Щом сме свидетели на подобен политически произвол, с риск това да ни носи и известен дискомфорт, потапяйки ни в хаоса на следизборната комбинаторика, значи продължаваме да живеем в демокрация, а не в идеокрация. Независимо от неизбежните ядове и разочарования, въпреки пропагандните мехури, които бълват национал-комунисти и национал-популисти, както и контролираните от тях информационни мрежи.
II.
При диктатурата резултатите са изцяло предизвестени. А изборите само дооформят онова, което Партията (единствена и неделима), този челен отряд от сплотени фанатици, кръвно сродени с Идеята, иска да наложи на останалите и то с цената на всички позволени или непозволени средства, приобщавайки ги към волята на Вожда. Единствено Вождът може да казва „какво да се прави”, защото само той знае „какво искат хората”. Нещо, с което инак тая аморфна и безволева маса няма как да е наясно, доколкото е само „материал” за оформяне на Историята. Затова Вождът, който мисли стратегически и така провижда в бъдещето, е в правото си да говори изключително в бъдеще време. „Ще построим светлото бъдеще”. „Ще изградим всестранно развити личности”. „Земята ще бъде рай”. „Децата ви ще заживеят при комунизма, както не сте и помисляли, че ще живеете”. Всеки опит за конкретизация на комунистическия проект закономерно търпи провал, ето защо той постепенно се размива в бъдещето, заменен с още по-неясната и постъпателна спирала на „развитото социалистическо общество”.
III.
Кризите в демокрацията също не изключват изникването на подобни вождове, още повече в бивши комунистически страни, благодатни за вождизъм, там, където тоталитарният рефлекс е само приспан и на практика не е престанал да съществува. Най-вече в сегменти на обществото, отгледани в „светлото бъдеще”, които, къде по-активно, къде по-пасивно са съ-участвали в наливането на основите на Утопията. Те и техните семейства, поради една или друга причина възприемащи себе си като „жертви на Прехода”, са онази хранителната среда, откъдето неокомунистическата реторика плъзва из обществото, създавайки предпоставки за появата на днешния национал-комунизъм и национал-популизъм. Не друг, а Андрей Райчев наскоро фиксира „комунистическия таван” в България на 900 000 души. Ако приемем, че е прав с оглед гласуването на последните избори, излиза, че на практика всеки шести или седми от избирателите продължава да жадува Утопията и иска да живее така, все едно, че нищо не се променило. Все едно, че Георги Димитров все още лежи в мавзолея, а пък с нас „Москва е в мир и в бой”, както се пееше някога в националния химн, докато пак „Партия велика води нашия победен строй”. Само дето вече няма опашки за тоалетна хартия или банани, милинката, уви, също не е шест стотинки, а пък българските буркани с кисели краставички така и не достигат необятната руска земя.
IV.
Проблемът на повечето от тези хора е не само битов, но и светогледен: колкото и да им се иска, те не могат да спрат процесите на развитие в един глобализиран свят, за да заживеят в „миналото на една илюзия”, както френският историк Франсоа Фюре нарече носталгията по Утопията. Затова днес вярата им в сияйното бъдеще е пределно обвита в черни краски. Бъдещето е пак знайно за Партията и нейните мъдри водачи, но то е и кобно, катастрофично, предвещаващо толкова беди и страхове, че тук отново бива изведена на преден план фигурата на враговете – вътрешни и външни – дето пречат на „светлото бъдеще” да се осъществи. Добре, че има вещи катастрофици, познавачи на „световния заговор”, умело разплитащи мрежите му. Тъй де, „няма да позволим на чужди господари и началници да определят съдбата ни”, както гръмовно тръбеше в кампанията си Корнелия Нинова. Ясно е, че ще се издирят и намерят „вредителите”, ако трябва от дън земя ще се изровят и пак ще бъдат наказани до пето и шесто коляно. На никому няма да се прости. Както някога.
По тази причина и днес може да се изрече на глас онова, което Крум Зарков, френски възпитаник, но и внук на ген. Кацамунски, прокурор и следовател от времето на комунизма, заяви в едно телевизионно студио: „Извинявайте, че закъснях, но с друга група ченгета от ДС крояхме планове как да мъчим нечий дядо”. Шегичка под одобрителния смях на Корнелия Нинова. Представим ли е обаче френски предизборен дебат, в който някой мотивира закъснението си с думите, че с група от Виши пробвал фурната си, кроейки планове за някой евреин? Мислим ли е публичен дебат в Германия, на който примерно син на коменданта на Дахау да заяви, че баща му е бил изключително почтен човек и си е имал работа само с криминални престъпници? В България журналистът Тома Томов, „новото лице на БСП”, си позволи да оневини с тези думи баща си, полковник Никола Томов, „осчетоводявал” като началник на затвора в Белене труповете на затворници, докарвани в чували от лагера в Ловеч и други лагери. Примери, придаващи доста гробовно звучене на неокомунистическата реторика.
V.
Вождът на Партията, съхранила тоталитарния си рефлекс, е по презумпция враждебен към демокрацията, макар да няма нищо против да се възползва от нея. Феминизацията в политиката с нищо не променя тази нагласа, нито стилистиката. Вождът е вожд, защото мисловният му хоризонт е ампутиран от съмнения. С нетърпящ съмнения глас той трябва да може да боботи в кратки и отсечени фрази като Вълко Червенков, и да има сходно излъчване на трибуната, дори да не носи сталинска куртка, а рокля.
Ала историята обича да си прави шеги, при липсата на опитен режисьор. Така се стигна и до развръзката на последните избори.
Корнелия Нинова държеше да превърне тези парламентарите избори в пряко продължение на предишните, един вид трети тур на президентските избори от 2016 г. Причината е ясна: да удържи „победната вълна”, така че тя да прелее към БСП.
Ала след скарването си с ген. Решетников, Нинова някак забрави същността на печелившата формула, подсказана ѝ от руския черен пиар (за което писа и „Уолстрийт джърнъл”): във време на подбуждани страхове един генерал има огромно преимущество пред някоя самопровъзгласила се „майка на народа”. Независимо колко „народно” или „простонародно” го играе тя: с букли от 70-те, с костюмчета като на Цола Драгойчева или Елена Лагадинова, с цялата тази политическа стилистика, едновременно препращаща към квартална лелка или провинциална кака, към дружинна ръководителка или бригадна отговорничка на комсомолски отряд.
В случая липсата на водещ офицер явно си каза думата.
VI.
Агресията на неокомунистическата реторика не можеше да не постигне обратен ефект след толкова умишлено нагнетявани страхове. Човешката психика има своя предел и щом една неуловима черта бъде прекрачена, нещо щраква и в миг всичко се преобръща. Понякога само от една дума или от една реплика.
В това отношение Бойко Борисов е невероятен късметлия. През 2009 г. самозабравянето на Ахмед Доган и думите му, че той раздава „порциите в държавата” донесоха на ГЕРБ поне 400 000 гласа. И ето че сега, осем години по-късно, Корнелия Нинова му направи сходен подарък, заявявайки как „демокрацията ни отне много”. Колкото и нейните защитници и бранители да твърдят, че тези думи били извадени от контекста си. Има ги на сайта на БСП в прессъобщението „Ще защитим държавния интерес в стратегически отрасли”(предизборна среща в операта в Стара Загора): Пропускам многото „ще… ще…” до края, тъй като в средата е казано най-важното: „Демокрацията ни отне много. Отне ни здравеопазването, образованието, сигурността, но ни даде свободата да мислим, да имаме мнение и да се борим за правата си. Този човек (Бойко Борисов) ни отне и тази свобода”.
С което недвусмислено се подсказва, че в България липсва политическа свобода. И тепърва предстои освобождение. Ала немалка част от българските граждани заподозряха, че в рамките на тази демокрация, лишена от свобода, Корнелия Нинова се готви да ги освободи така, както Съветската армия освободи България на 9 септември 1944 г. Еднозначно и категорично. Без каквито и да е недомлъвки. Доколкото като истински Вожд само тя усеща полъха на бушуващите в света процеси. И доколкото пак само тя е най-наясно с класическата формула на революцията, изработена още от Ленин – „съветска власт плюс електрификация”. Тоест готви се национализация на сектори и контрол над банките, преориентация от европейските партньори към сближаване с Путин, откъдето логично произтича и електрификацията (гигантски проекти, лишени от икономическа обосновка като АЕЦ „Белене”).
VII.
Комунистическият език не е език, описващ реалността, той създава действителност, в която хората са принудени да заживеят. Нещо, валидно дори след края на комунизма, при това не само като носталгия.
Жан Виденов успя навремето с утопичната си реторика да ни върне към началата на казармения комунизъм. Кошмарен спомен, който още витае над българското общество.
За щастие неокомунистическата реторика на Корнелия Нинова не сработи на последните избори. Предстои да разберем какво ще е обяснението на Партията: неподготвеност на масите за възприемане на свободата като осъзната необходимост; платен заговор отвън; моментна недалновидност на Вожда или временно помръкване на Утопията с оглед на сложната международна обстановка.