„Салиери“ по Питър Шафър, превод Мария Змийчарова, режисьор Петринел Гочев, художник и сценограф Гергана Лазарова-Рънкъл, участват Димо Димов, Таня Йоргова, Петко Петков и Инес Симеонова, Габровски драматичен театър, премиера на 7 юли 2020 г., софийски гастрол на 14 декември 2020 г. в Народния театър
„Салиери“ е по „Амадеус“ (тук в нов превод), нещо повече – текстът на Питър Шафър прозвучава почти изцяло. Генерално е преформулирана обаче структурата на акцентите, носещото смислово съдържание е друго. Петринел Гочев извежда напред Антонио Салиери, и то така, че Волфганг Моцарт изобщо не се появява на сцената. Той бива коментиран, цитиран, а, когато трябва, и игрово представян от Салиери. Моцарт е само повод, и то не толкова той самият, колкото абсолютният (музикален) талант, геният, намерил обиталище в едно лекомислено, вятърничаво, дълбинно несериозно същество. На сцената е трагедията на Салиери. Каква трагедия?
Гочев радикално синтезира линията за страдалеца Салиери, разчетена от него при Шафър. Затова в постановката пушкиновият мотив зазвучава още по-мощно. Не мотивът „Салиери-отровителя“, който действително тръгва от Пушкин и неговата едноактна трагедия от 1831 г., шест години след смъртта на иновативния композитор и изключителен музикален педагог Антонио Салиери. Той се основава върху вторични и съмнителни свидетелства, еднозначно опровергавани както от Салиери и съвременниците му, познаващи отношенията между двамата, така и от най-близките на Моцарт. Не, при Гочев той не сипва отрова на Моцарт, но с премерена последователност трови живота му, воден от системно структурирана завист.
Той е поел обет пред Бога и стриктно го е спазвал пред целия си живот. Господ му е дал знак, че го приема и му е дарил дарбата да твори музика, в която да провижда Бога и да разкрива неговата слава. Целият живот на Салиери е аскеза, самоотричане в името на музикалния занаят – постъпателно, изтощително постигане на майсторските нива, мъчително отиване чак до границите на човешкото, досягане до високите степени в безграничното изкуство. Свещеният дар, убеден е Салиери, е награда за самоотвержеността, труда, молитвата, любовта към Бога. И ето, Бог, види се, оттегля своята дума. Присмива се, като позволява безсмъртният, отвъд-човешки гений да озари един безумец и празен гуляйджия. Да го озари така, че да постига неимоверна дълбочина, стройност, непостижимо съвършенство, иронично допускайки тъкмо и само Салиери да е в състояние да го разбира в пълнота. Това е пушкиновият мотив.
При Пушкин Салиери изповядва завистта си, ала тълкува спешното премахване на Моцарт като свой тежък, но свещен дълг. Остане ли Моцарт жив, ще постигне нови висоти, но ще отлети без наследници – как се отива над съвършенството. Ще прекъсне постепенния ход на традицията така, че тя ще се срине. Ще разжалва жреците, служители на музиката, ще разруши нейния храм. Затова той през сълзи прочита и на място изпълнява присъдата – като целебно отсичащ нож. Не е така при Шафър/Гочев.
Завистта на техния Салиери е обидата на посредствеността. Наистина, особена посредственост. Тя не е носителят на масово постижимата техническа сръчност, произвеждаща конфекция. За този тип посредственост онова, което е haute couture, остава отвъд хоризонта, не се вписва в сферата на компетентността ѝ, не се отчита като продукт от същия порядък като нейните. Става дума за друго. Овладелите високите нива на майсторство и затова прилагащи най-високата мяра, биха могли да установят себе си като посредствени само лице в лице със съвършенството – единствено тогава. Такава е посредствеността на Салиери.
Тя се опълчва срещу избора на самия Бог. Но тя не желае насилствена физическа смърт на гения, която го би превърнала в норма. Задачата е да бъде приживе обезличен, обезвреден. Основните средства са лишаването му от признание и вкарването му в безизходиците на битовото. Останалото е инструментариум: оспорването на заявявания от него вкус и стил, премълчаването му, социалното и морално дискредитиране, всевъзможните ограничавания на неговите изяви, пречките пред възможностите му за доход и т.н. То обаче трябва да е вкарано в работеща, системно изградена структура. Тъкмо нейното организиране изповядва в своята последна нощ Салиери, на която ни правят свидетели Гочев/Шафър. За да завърши своето богоборческо откровение с обявяването си за светец на посредствените – реалният финал на историята.
Петринел Гочев поема отговорността да преведе на театрален език тази нелесна проблематика, да прекомпозира драматургичния текст, да редуцира действащите лица, съхранявайки обема на действието и т.н. Справя се на много високо ниво. Решаващ ход е отказът от безостатъчна сериозност на изказа, отивайки по този път още по-далеч от Шафър. Гочев ползва шарж, пародия и гротеска, отстраняване, ускоряване на темпото, фоново представяне на наглед съществени линии. Този апарат влиза в действие по изграждане на здрав набор от мотивирани преходи и акцентирани моменти, за да се изведе ясно болезнената тема – като базисна антропологическа травма.
Постановката не би могла да внуши всичко това без сериозната работа на целия екип. Пряката тежест пада, разбира се, върху хората на сцената. Директно трябва да се заяви, че Салиери на Димо Димов е много силно актьорско постижение. Той демонстрира не просто владеене на впечатляващо широк спектър от средства, между които някак небрежно се включват високи музикални и танцови умения. Овладяната му бърза и точна реактивност е решаваща за успеха – и на актьора, и на цялата постановка. Решаваща е, защото Димов трябва да влиза в няколко роли, без да престава да е Салиери, да се отстранява, да коментира и иронизира, да е автентичен в широк регистър, включително автентично неавтентичен. С тази си роля Димо Димов се вписва в тесния кръг на много малкото универсални български актьори.
Високо трябва да бъде оценена и работата на Таня Йоргова и Петко Петков, уж прислужниците на Салиери, които представят почти всички „второстепенни“ персонажи от пиесата на Шафър. Може да се каже, че – разнообразни, динамични, отлично сработени помежду си – те се справят достойно с всичките си „превъплъщения“, сред които имат обаче и своите върхове: император Йозеф II (Йоргова) и театралния директор Орсини-Розенберг (Петков).
Постановката има едно допълнително измерение, което непременно трябва да бъде забелязано. Тя дължи себе си далеч не на последно място на музиката, за която създателите на „Салиери“ твърдят, че „има главна действаща роля“. Тя е „луксозното нещо“ всред този – според сценографското си решение – „беден“ театър. Зад пианото застава Инес Симеонова – доказана клавирна солистка. Високо-професионалното изпълнение на фрагменти от произведения на Моцарт и Салиери, но и на Хендел, Шопен и Карл Филип Бах, ги прави категорично не „илюстрации“ или „съпровод“, а първостепенно действащо лице. Справяйки се и с чисто актьорските си задачи, Симеонова съществено допринася за успеха на представлението.
„Салиери“, освен всичко друго, поставя и отговаря на тежки въпроси относно театралната ни култура и съвременната ситуация изобщо. Животът на представлението върви през сегашното ни болно, депресиращо и депресивно време. Театърът се оказа едва ли не единственото място на социална нормалност. При тези обстоятелства почти всички български театри решиха, че „народът“ иска разтуха, вследствие на което разхвърлиха по сцените си чудовищно количество пошлости.
Петринел Гочев и неговият екип правят обратното: намират достоен театрален език, за да дадат израз на тежки, значими теми и да ги представят в собствената им дълбочина и сериозност. Те разобличават лъжата, формирала около себе си химеричен, но социално валиден консенсус, че „това иска публиката“. „Под „това“ се разбира повърхностен, смешничък, простеещ театър, препоръчван за добра норма. Доколкото ми е известно, габровската публика опровергава този консенсус, „Салиери“ предизвиква силен интерес. Българската сцена масово забравя една от основните функции на театъра – възпитателната. Не става дума за елементарна, идеологическа, декларативна социална педагогика, а за възпитаване на здрав вкус и качествено мислене. Гочев и неговата компания работят против тази лукава забрава.
И още нещо. Само преди дни овластен в държавното администриране на културата игнорант заяви, че театрални професионалисти у нас имало само в София, в провинцията работели дилетанти. Явно воден от подобно прозрение, един заместник-кмет обяви, че ще уволни всички „заплатаджии“ – ще закрие културните институции в града си, начело с театъра. „Салиери“ е смазваща плесница по този тип мислене. Както и при предния проблем, принципът е „колкото повече, толкова повече“. Колкото повече се внушава неизбежно ниската стойност на извънстоличните културни факти, толкова повече ще расте централизацията на българската култура, и сега регистрираща плашещи обеми. Толкова повече, трябва да се подчертае, ще се обезкръвява, унищожава българската култура. „Салиери“ е ефективно антиентропично действие.
Гледа ли се представлението детайл по детайл, сигурно могат да се намерят моменти, изискващи корекции. Сигурно е, че три-каскадният финал трябва да бъде приключен още на първия праг. Сигурно има отделни етюди, гегове, жестове, вкарващи замъгляващ шум, които трябва да бъдат редуцирани. Сигурно. Но има и друго сигурно нещо. Наложи ли ми се да посоча три най-силни постановки, появили се през тази календарна година, „Салиери“ има безспорното си място сред тях.
