0
690

Провокации на съвременното изкуство в парка

Иньотим, снимки Лора Трайкова Гонсалвес

Всеки посетител има свой отговор на въпроса кое буди повече възхищение в бразилския парк Иньотим – природата или галериите с модерно изкуство.

Като най-обширната по територия страна в Латинска Америка Бразилия може да се похвали с неща, които влизат спокойно в графата „най-голямото … на континента“. Музеят за съвременно изкуство на открито Иньотим е едно от тях. Освен с мащабите си обаче той има и с какво друго да се гордее.

Вероятно всеки посетител има свой отговор на въпроса кое буди повече възхищение в Иньотим – природата или галериите с модерно изкуство, разположени сред парка от над 440 хектара. Едно обаче е ясно – диалогът между двете е много интересен с провокациите си.

Навсякъде, където съм пътувала из Бразилия, са ме впечатлявали най-дълбоко мощната природа, пищната зеленина от хиляди растителни видове, познати и непознати.

И в Иньотим, първото, в което се заглеждам, са високите почти до небесата дървета, както и ниските, тантурести. Някои – с бодливи стволове, други, като бамбукът – с зеленикаво жълти тела, трети – като фикусите, с преплитащи се в себе си стволове, ако можете да си го представите. Някои в основата на дънера си са толкова разлати, че докато направите пълна обиколка около тях, забравяте откъде сте тръгнали и все ви се струва, че се намирате до някакви застинали праисторически гущери, които ей сега ще се изправят и ще разтърсят грапавата си кожа. Други пък спускат към земята висящи корени като дълги коси – кафеникави завеси, които чакат някой малък Маугли да се залюлее на тях. Вместо това по клоните им притичват сиви маймунки мико с дълги тигрови опашки и свистящи писъци, служещи да държат настрана натрапниците или големите хищници. По палмите с малки кръгли плодчета като асаито кацат гладни зелени папагалчета и катерички, които освен че сладко похапват от плодчетата, замерват с шлюпки разхождащите се долу шумни хора.

Някои от цветята сме виждали и в България, отглеждали сме ги в холовете или по терасите си. Но тук те са в естествената си среда, пращят от живот и изглеждат жилави, здрави, устойчиви и почти хищни. Тревата зеленее на места в електриков цвят и на фона на червената земя плоските й широки стръкове изглеждат като разрошена глава. А палмите слонова стъпка внимават да не я смачкат. Листата на някои дървета са триъгълни, на други – като изящни капки вода, на трети – се разпростират в короната едно към друго, за да пазят сянка от жаркото слънце. Има сукулентни, подобни на алоето, растения, които са накацали по хълмовете като гигантски паяци и сякаш искат да се придвижат към сребристата палма, която им помахва с листата си – полузатворени ветрила.

Увивните растения удобно пъплят нагоре по стволовете на онези дървета, които им го позволяват. Едни стройни палми с петнисти стебла пък нямат нищо против да бъдат декорирани с орхидеи, които като паразитни красавици се чувстват най-добре именно там – нависоко, откъдето да наблюдават всички и да будят благоговение. Листата на младия бамбук приличат на дълги зелени стрелички и шумолят на вятъра. Цветята, които се борят да си намерят място сред това многообразие от дървета и храсти, са си поделили територията на две нива – някои са се разпрострели по земята като бръшляни, до глезена на дърветата, а други намират сила да пораснат още метър нагоре и да разцъфтят в различни краски. Неестественият жабешки зелен цвят на всички изкуствено създадени езера е притихнал в следобедна дрямка.

Разходката из парка, който се поддържа от ландшафтен архитект и градинари, ме изпълва с невероятно спокойствие. Под грижите и с уважението на човека природата е в хармония със себе си и диша с бавен и равномерен ритъм, който се предава и на посетителите. В пълен контраст с нея са почти всички произведения на съвременното изкуство. Повечето са разположени в различни по големина и архитектурен стил галерии и са заредени с провокации за възприятията, които в много случаи са тревожни. Размислите за тях ме гонят дълго, след като съм ги напуснала, и висят над главата ми като дразнещ призрак.

Те говорят за едно смущаващо днешно време, изпълнено с конфликти – като инсталацията „Отвъд“ на един от най-значимите съвременни бразилски артисти – Силдо Мейрелес, в която посетителят е поканен да се разходи върху счупени стъкла сред стени, огради, щори и други символи на разделението между хората.

С отчаяние – в „Червената стая“, още една негова инсталация, в която застивате в тишината на изцяло решен в червено апартамент, да надникнете в интимния живот на анонимна жена, и ако последвате червената нишка, излизаща в тъмен коридор, да усетите под звуците на капеща от кранчето вода, че тя се е самоубила. Апартаментът е колкото интимен, толкова и лишен от индивидуалност, което навява идеята за търсено обобщение.

Или с крещяща социална несправедливост и наличието на маргинални, ужасяващи с нищетата си и впечатляващи с жилавата си жизненост светове – в галерията Мигел Рио Бранко, който е направил поредица снимки из бордеите на стария град в Салвадор – квартала Пелоуриньо, през 80-те години на ХХ век и е запечатал живота в оскъдица, насилие и еротика на тамошните проститутки.  

С ирония на съдбата – в инсталацията „Линда до Розарио“ на една от най-известните съвременни визуални артистки на Бразилия – Адриана Варежао. Един от водещите елементи в творчеството й досега – азулежу, се появява и в тази двуетажна инсталация от поредицата Шаркес (2004). Тя пресъздава рухналия хотел „Линда до Розарио“ в Рио де Жанейро, чиито облицовани с азулежу стени рухват върху двойка прелюбодейци в една от стаите му.

С екологични послания – в „Острие от кал“ на Матю Барни, в който под огромен стъклен похлупак, подобен на парник, насред отразяващите образа като в калейдоскоп негови стени, обикалям около гигантски багер, безмилостно сграбчил в ръкохватката си пластмасово дърво.

Със звукови от природата – в „Звуков павилион“ Дъг Ейткин ни кани да чуем звуците на земята, улавяни от микрофони, разположени в дупка, спускаща се в недрата на дълбочина от 200 м. „Мелодията“ не се повтаря никога и ако не сте тихи, може и да я пропуснете. Всъщност, основният мотив в нея като че ли е вибрацията.

И още звукови, но дело на човека – „Мотет от четиресет части“ на Джанет Кардиф предоставя възможността да изслушаме Spem in Alium nunquam habui от английския композитор Томас Талис, написан по случай рождения ден на кралица Елизабет Първа през 1575 г. Интересното е, че Кардиф е записала всеки певец – изпълнител в полифоничната творба, поотделно. Може да обиколите една по една разположените в кръг тонколони и да се вслушате в гласовете един по един, както и да седнете в средата, където да усетите хармоничното многогласие.

С почит към местните – тъй като Иньотим се намира в градчето Брумадиньо, голяма част от работещите в него са оттам. Джон Ахърн и Ригоберто Торес им посвещават два скулптурни стенописа – „Отвори вратата“, проследяващ местна религиозна процесия, и „Автогара Брумадиньо“ – с всекидневни мотиви и с модели сред обикновените хора – кореняци брумадинчани.

В галерия „Хангар“ в момента има временна експозиция, вдъхновена от „Нос“ на Гогол. Известният южноафриканец Уилям Кентридж е направил 8 късометражни експресионистични видеомонтажа под общото заглавие „Аз не съм аз, конят не е мой“, които се прожектират едновременно. Те ни връщат назад към Октомврийската революция, надникват в „човешкото“ лице на Сталин, насред един от конгресите на компартията, превърнал се в процес срещу инакомислещите, показват казачок, и насред всичко това – един постоянно натрапващ се нос.

Иньотим се ражда като идея в главата на индустриалеца Бернардо Паз, съпруг на художничката Адриана Варежао, който преди 20 години решава, че може да използва своята лична колекция като основа за музей за съвременно изкуство. В над 18 галерии могат да бъдат видени повече от 500 творби, създадени от 70-те години насам от различни творци, сред които бразилците Мейрелес, Тунга (който е особено любим на Паз и като един от „виновниците“ за музея е почетен с цели две галерии), Вик Мунис, Елио Ойтисика, Ернесто Нет, Варежао, Валеска Соарес и „гастролиращи“ чуждестранни гости като Матю Барни, Дъг Eйткин, Крис Бърдън, Яйои Кусама, Пол Макарти, Риване Нойеншвандер, Олафур Елиасон и др.

Насред парка са разположени и 98 гигантски дървени пейки на дизайнера Хуго Франса. Има над 4200 растителни вида, като това се равнява на 28% от растителните семейства по света. С най-голям брой в парка са представителите на палмовите – 1807. Известна част от произведенията са на открито, като някои от тях специално създадени с идеята за конкретното им разположение в парка.

Иньотим е отворен официално през 2006 г., а до 2012 г. вече е бил посетен от 2 млн. души. Намира се извън градчето Брумадиньо, на 60 км от столицата на щата Минас Жераис – Бело Оризонте. Билетът за него е около 22 лв.; в сряда входът е свободен. Ако прибавим и още 15 лв. за наем на голф колички, с които да си съкратите дългите разстояния, удоволствието от парка и изкуството съвсем не е на символична цена. Но както показва задълбочаващата се политическа и икономическа криза в Бразилия, от която до момента печелят единствено крайнодесните партии, защитници на интересите на едрия бизнес, изкуството в латиноамериканската страна ще става все повече привилегия на тези, които могат да плащат. А останалите – като съвсем младите работници в парка, ще могат да се докосват до него предимно като обслужващ персонал.