Укроти амбицията – животът е твърде кратък, за да се ръководиш от нея.
Реплика на герой в „Слънчево”
Едва ли някой очаква от игрален филм да отразява действителността с точността на документален. Игралният филм обаче може да разкрие много за автора си и неговия вътрешен мир на творец. Или на псевдотворец.
В случая със „Слънчево” ситуацията е в съзвучие с жанра му на драма и е повече от тревожна. Първо, защото нивото на филма е толкова елементарно, че колкото и да буди снизходителен смях на моменти, а в други да предизвиква повдигане на вежди, като теглим чертата резултатът е плашещ. Дори носещият етикета на най-скандално слаб български филм през последните години – „Сбогом, мамо”, според мен, имаше повече достойнства.
Като зрител, от чийто данъци нещичко отива и за държавната субсидия за кино, категорично отказвам това нещичко, колкото и минимално да е то, да се влива в мътните води на нескопосани проекти като „Слънчево”. За 2013 г. държавата е подкрепила бавно и несигурно възраждащата се българска кинематография с 12 700 млн. лева. От тях за „Слънчево” – филм на сценариста, режисьор, продуцент, а и изпълнител на една от поддържащите роли – Илия Костов, Националният филмов център е отпуснал 1 150 000 лв. Не мога да си представя какво е представлявал проектът на Костов, с който той е кандидатствал, но се сещам с лек потрес за предишни негови титанични постижения като „Време за жени” и „Асистентът”, които поставят нещата в перспектива.
Киното е екипно изкуство. Все още е и най-модерното изкуство. А и си остава най-скъпото за създаване. За сметка на това пък все така продължава да бъде и най-масовото, онова, което говори на своята публика най-директно, защото за всяко следващо поколение аудиовизуалният език става все по-присъщ и лесен за разкодиране. Т.е., с него трябва да се борави внимателно, съвестно и отговорно. И да се говори само когато творецът има какво да каже. Разбира се, ако се самофинансираш, можеш да си плямпаш, колкото и каквото си искаш. Нека ди видим какво се опитва да ни каже сценаристът-режисьор-продуцент-и-актьор Илия Костов.
Според анотацията на „Слънчево”:
„Стогодишна църква, която периодично изплува и отново потъва на дъното на голям язовир, е мястото, където отец Златан се опитва да организира събор с оцелелите и пръсналите се по света наследници на потъналото село.”
Въпросното село е Слънчево. В него очевидно живеят големи общности и от българо-мохамедани, и от роми. Сред първите има емигранти, които се прибират у дома, за да се оженят. И това не би събудило недоумение, ако младата двойка не е прекарала без брак две години в Холандия, а сега доброволно се връща назад към хипер консервативната среда – момичето трябва на всяка цена да крие косите си под забрадка, а баща й – ходжата, чупи сватбен подарък лаптоп, без да може да обясни защо го прави. Остава въпросът как въобще са пуснали девойката на гурбет. Разбира се, за сценариста-режисьор-продуцент-и-актьор той е маловажен.
Ромите пък живеят в гето и си имат свой дон. Кой би бил по-подходящ за ролята на честния и великодушен цигански барон от два пъти осъждания за склоняване към проституция и трафик на хора бивш боксьор и певец Кондьо?!
Ако ставаше дума за пародия – да, но тук се намираме във водите на сериозната драма, в която доблестният герой на Кондьо връща в църквата откраднатия от племенника му кръст, коли прасе след погребението на същия племенник-апаш, за да нахрани всички от махалата, и обяснява колко бащински се отнася към останалите роми на случайно попадналия при него студент от смесен брак между българка и италианец.
Няколко ракии по-късно студентът се събужда в леглото до циганския бос, където съвсем непосредствено младата и красива негова половинка изпълнява съвестно съпружеските си задължения… Това едва ли ще направи такова впечатление на младежа, който от пристигането си в България преживява нощ в болницата (уцелен е от камък, хвърлен по влака от малки ромчета); заминава с емигрантската двойка към родното им село, където рокерска банда се опитва да осуети сватбата им с ксенофобски викове; преди или след това – вече ми се губи последователността на този толкова наситен откъм събития сюжет, – ограбват колата, която героят е взел под наем – до там, че я оставят на трупчета на брега на язовира; открадват му фотоапарата, което го отвежда в гетото, където участва в коленето на прасето и като цяло май остава запленен от това магично място – Слънчево.
Подозирам, че да разкажа част от сюжета на филма ми е отнело повече време, отколкото на сценариста да я напише. Лекотата, с която е създадена тази история, обаче, съвсем не води и до леко и приятно възприемане на заснетия резултат.
Отец Златан е обединителна фигура за главните герои от всяка една от четирите новели – арогантен топ хирург и политик (Роберт Ковачев), оперетен певец и протестантски пастор (Богомил Спиров), известна с репортажите си от горещите точки по света журналистка (Елена Йончева? Не – вероятно нарочно избраната Лилия Маравиля, чиито сини очи, руса коса и привидна крехкост напомнят за журналистката) и италианският студент (Велизар Величков-Визо). Според анотацията на филма те преминават през важни житейски перипетии от Рим през Виена до Кандахар, за да открият, че съдбата е тази, която ги връща към корените на предците им.
След като цял филм чакаме да разберем какво толкова ще се случи, когато героите най-накрая се върнат към корените си, след наситено дълъг епизод, в който попът крачи към църквата в навечерието на така лелеяния събор, а камерата показва в едър план ходилата му, обути ту в гумени ботуши, ту в сандали, и след като се убеждаваме, че вече всички герои са стигнали до събора… потичат финалните надписи. Вероятно, защото сценаристът-режисьор-продуцент-и-актьор Илия Костов се е усетил, че е надвишил стандартните 90 минути с още 10 и е побързал да сложи край. Или защото е изразходвал вече отпуснатите му средства. Има ли значение? Милионът е усвоен, заснетият филм е налице.
Въпросът е, какво е посланието на този филм? Какво се цели и какво оправдава подкрепата на нещо толкова посредствено? Идеите за четирите истории сами по себе си са нелоши. В една от новелите душевен катарзис прави един от героите едновременно по-добър и беден, защото той се лишава от част от богатството си, за да спаси човешки живот. В друга дълбоко религиозен певец се опитва да възстанови загубената връзка със сина си-наркоман. Сценарната разработка обаче смайва с елементарността си и низините, до които достига.
Що се отнася до актьорите – те правят каквото могат в ролите, които са им предложени. Интересно би ми било обаче да разбера какво мислят за готовия филм и как се чувстват пред избора да участват в подобен филм или да не се снимат в нищо.
След прожекцията на филма една колежка сподели, че всеки има право на лош вкус. Това е така, но какво може да каже в свое оправдание комисията, която разпределя и без това оскъдните (според цялото киносъсловие) държавни пари? Между другото, колко ли е целият бюджет на „Слънчево”, който за три седмици е гледан от 984 зрители и е донесъл приходи от 4 875 лв.?! Струва ми се абсолютно необходимо Националният филмов център да измени правилата си така, че да изисква някаква разумна възвръщаемост за парите, които раздава и ако такава няма, продуцентите, които разчитат само на държавната подкрепа, да дължат някакви неустойки. Все пак правят филми с нашите – на данъкоплатците – пари.
Цитираната под заглавието реплика от филма за мен беше една от малкото смислени в него. Надявам се сценаристът-режисьор-продуцент-и-актьор сам да се вслуша в нея. Защото ако трябва да предам накратко посланието, което се загнезди натрапчиво в мен след „Слънчево”, то е, че не е задължително да си творец, за да създаваш филми в България. По дяволите изкуството и зрителите! По-важно е да си умел продуцент, който говори езика на филмовата комисия. Така и така после никой няма да ти търси сметка за крайния резултат.
