0
1618

Продавачът на вестници и цигари

Откъс от романа, издаден от „Колибри“ в превод на Жанина Драгостинова

Романът разказва за една година от живота на младия Франц, който се влюбва в прекрасната Анешка, но тъй като любовта му удря на камък, търси помощ от Зигмунд Фройд. Виена през 30-те години, предусещане за бъдещето, в което Хитлер ще вземе властта. 

„Зееталер е прекрасен разказвач, който показва как знанието обогатява живота, но и го прави по-сложен“, пише за романа списание „Шпигел“.А според „Нойе Цюрихер Цайтунг“ авторът „разказва с такава лекота, която трудно се среща в днешните романи“.

Роберт Зееталер е роден през 1966 г. във Виена. Артист в театъра и киното. Една от последните му филмови роли е в „Младост“ на Паоло Сорентино. Сценарист и автор на романи, отличени с много награди. Голям успех сред публиката имат романите му „Трафикантът“ (2012) и „Цял един живот“ (на български изд. „Аквариус“), за втория Зееталер получава номинация за Ман Букър. Живее в Берлин и Виена.

„Продавачът на вестници и цигари“, Роберт Зееталер, ИК „Колибри“, 2019 г., превод от немски Жанина Драгостинова

На следващия ден Франц вече седеше в ранния влак за Виена. Тринайсетте километра до гарата от Тимелкам двамата с майка му изминаха пеш, за да спестят пари. Влакът пристигна точно, раздялата беше кратка, в края на краищата всичко беше казано и направено. Тя го целуна по челото, той сякаш ѝ беше леко сърдит, кимна и се качи във вагона. Докато старият дизелов локомотив се отдалечаваше от гарата, Франц показа главата си навън през прозореца и гледа как на перона майка му ставаше все по-малка, докато накрая напълно изчезна, неясно петно на сутрешната слънчева светлина. Той се отпусна на седалката, затвори очи и издиша въздуха си толкова дълго, докато леко му се зави свят. В живота си досега два пъти беше напускал Залцкамергут: веднъж бяха отишли до Линц, за да купят костюм за първия учебен ден, и втори път с класа от началното училище ходиха до Залцбург, където слушаха един безутешен духов концерт, а в останалата част от деня се мотаха около някакви стари сгради. Но това бяха само екскурзии, нищо друго. „Сега е по-различно – каза си тихо той сам на себе си, – нещо напълно и изцяло различно!“ В представите му бъдещето се появи като далечна крайбрежна ивица, която изплува от сутрешната мъгла: още леко неясна и размита, но все пак многообещаваща и хубава. И изведнъж всичко стана някак леко и приятно. Сякаш с размития образ на майка му на перона в Тимелкам в миналото остана и голяма част от теглото на тялото му. Почти безтегловен седеше сега Франц в купето на влака, усещаше ритмичното тракане под задника си и с невъобразимата скорост от почти осемдесет километра на час летеше в посока към Виена.

Когато час и половина по-късно влакът излезе от предалпийските планински части и отпред му се разкри широката светлина на долноавстрийската хълмиста област, Франц вече беше изял цялото съдържание на пакета с храна, приготвен от майка му, и отново се усещаше така тежък, както винаги.

Пътуването премина без достойни за отбелязване събития, по-скоро скучно. Само веднъж, на отсечката между Амщетен и Бьохаймскирхен, влакът трябваше непредвидено да спре. Силен тласък мина през вагоните и те бързо намалиха скоростта си. Багажите нападаха от мрежите, чу се оглушително скърцане, навсякъде ругатни и викове, после следващ тласък, малко по-силен от първия – и влакът спря. Машинистът трябва да се е увесил с цялата си тежест на чугунения спирачен лост, тъй като малко по-напред върху релсите се беше появил голям, тъмен, наподобяващ купчина, във всеки случай изглеждащ съмнително предмет. „Вероятно пак социалистите! – измърмори шафнерът, докато с веещ се кочан с билети бързаше през вагоните към предната част на влака. – Или нацистите! Все едно кой: същата смрад!“

Както обаче скоро се изясни, съмнителният предмет се оказа една стара крава, която бе избрала да умре точно върху релсите на отсечката на Западната железница и натежала и воняща бе легнала на линията. С помощта на няколко пътници и под точното наблюдение на Франц, който, скръстил меките си момичешки ръце на гърба, стоеше на сигурно разстояние, трупът бе успешно издърпан от релсите. Тъмните кравешки очи мътно проблясваха изпод дивите хищни рояци на мухите. Франц се сети за лъскавите камъчета, които като малък често бе събирал по брега на езерото и след това бе отнасял у дома в натъпканите си до последно джобове. Всеки път беше изненадван от малко разочарование, защото, като изтръскаше панталона си над пода на хижата и сухите камъни глухо се затъркалят по дъските, виждаше, че те са изгубили блясъка си.

Когато най-сетне само с двучасово закъснение влакът влезе във виенската Западна гара и Франц се измъкна от гаровата зала на ярката обедна светлина, меланхолията му отдавна се беше изпарила. Но пък леко му прилоша и се наложи да се хване за най-близкия стълб на улична газова лампа. Не може първото нещо, което ще направи, да е да падне пред всичките тия хора, това ще е излагация, помисли си ядосано той. Затова се вкопчи още по-здраво за стълба, затвори очи и не се помръдна, докато най-сетне не усети паветата под краката си отново сигурни, а червените петна, които с пулсиране пресичаха зрителното му поле, бяха изчезнали. Щом отвори очи, от гърлото му се изтръгна кратък вик на уплах. Гледката беше зашеметяваща. Градът кипеше като тенджерата със зеленчукова супа върху печката на майка му. Всичко се намираше в непрестанно движение, дори стените и улиците сякаш живееха, дишаха и се извиваха. Все едно се чуваха стоновете на паважа и скърцането на тухлите. Изобщо шумът: във въздуха се носеше непрекъснато бълбукане, необятно сливане на тонове, звуци и ритми, които се отделяха, събираха, взаимно заглушаваха, надвикваха, надкрещяваха. И още светлината. Навсякъде блещукане, лъщене, заслепяване и осветяване: прозорци, огледала, рекламни табели, пилони за знамена, катарами за колани, стъкла на очила. Коли бучаха. Един камион. Зелен като водно конче мотор. Още един камион. Със звънко дрънчене на камбанка на ъгъла зави трамвай. Отвори се врата на магазин, врати на коли се затваряха с блъскане. Някой затананика първите тактове на известна пиеса, но по средата на рефрена се отказа. Някой дрезгаво изруга. Жена закудкудяка като заклана кокошка. Да, помисли си Франц смутен, това тук е нещо съвсем различно. Нещо напълно и изцяло различно. И в този момент той усети вонята. Под уличните павета сякаш нещо втасваше, а отгоре се полюшваха различните изпарения. Миришеше на отходни води, на урина, на евтин парфюм, на стара мазнина, на изгоряла гума, на дизел, на конски фъшкии, на цигарен дим, на асфалт.
– Не ви ли е добре, млади човече? – Дребничка дама беше застанала до Франц и гледаше нагоре към него със зачервените си и сякаш възпалени очи. Въпреки обедната горещина тя беше облечена в тежко палто от лоден, а на главата си имаше раздърпана кожена шапка.
– О, не! – рече бързо Франц. – Просто е толкова шумно в града. И вони малко. Вероятно тук от канала.
Дребничката дама протегна насреща му показалеца си като сухо клонче.
– Не мирише от канала – каза тя. – От времената е. Вонящи времена са настанали. Развалени, гнойни и гниещи!
От другата страна на улицата се задруса натоварена догоре с бъчонки бира конска кола. Единият от едрите коне от Пинцгау изви нагоре опашката си и пусна няколко фъшкии, които специално крачещото подире слабичко момче събра с голи ръце и напъха във висналата на рамото си торба.
– Отдалече ли идваш? – попита дребничката дама.
– От къщи.
– Това е много далече. Най-добре е веднага да се върнеш обратно!
В лявото ѝ око се беше пукнал кръвоносен съд и кръвоизливът се беше разширил в розов триъгълник. По клепачите ѝ висяха мънички топчета въглен.
– Глупости! – отвърна Франц. – Няма обратно и освен това се свиква с всичко.
Той се обърна и тръгна, пресече силно оживената улица, наречена „Гюртел“, в последния миг се дръпна, за да мине профучаващ автобус, прескочи чевръсто локва от конска урина и влезе в срещулежащата улица „Мариафилфер“, както беше казала майка му. Като се обърна още веднъж назад, дребничката дама продължаваше да стои до лампата пред входа към гарата, зелена лоденова клонка със свръхголяма глава, в чиито фини кожени връхчета блестеше слънцето.

Малкото магазинче „Табак Трафик“ на Ото Тръсниек се намираше в Девети виенски квартал на „Верингерщрасе“, напъхано между бюрото за монтьорски услуги „Файтхамер“ и месарница „Росхубер“. Над входа висеше огромна тенекиена табела:
„ТАБАК ТРАФИК“ ТРЪСНИЕК
вестници
канцеларски материали
цигари
от 1919
Франц оправи с малко плюнка косата си, закопча ризата догоре, което според него щеше да придаде на вида му известна сериозност, пое дълбоко въздух и влезе в продавачницата. От рамката на вратата над главата му нежно дрънна камбанка. Съвсем малко дневна светлина успяваше да си проправи път навътре през почти изцяло залепеното с плакати, бележки и рекламни фотоси стъкло на витрината, затова трябваше да минат няколко секунди, докато очите на Франц свикнат с мрака. Търговското помещение беше миниатюрно и до тавана запълнено с вестници, списания, тетрадки, книги, пособия за писане, кашончета с цигари, кутии с пури и най-различни други артикули за пушене, писане и всякаква друга кинкалерия. Зад ниския щанд, между две високи купчини с вестници, седеше възрастен мъж. Беше навел глава над една папка и внимателно и концентрирано нанасяше числа в някакви очевидно предвидени за целта редици и кутийки. Приглушено спокойствие изпълваше помещението, чуваше се само стъргането на перото по хартията. В няколкото тънки снопа светлина се вихреха прашинки, въздухът беше пропит с интензивната миризма на тютюн, хартия и печатарско мастило.
– Сервус, Франц – каза мъжът, без да вдигне очи от числата си. Каза го тихо, но думите прозвучаха прекалено ясно в теснината на стаята.
– Как така знаете кой съм?
– Че половината Залцкамергут още ти стои залепена по краката! – Мъжът посочи с писалката си обувките на Франц, по чиито ръбове бяха залепнали малки буци тъмна пръст.
– А вие сте Ото Тръсниек, нали.
– Точно така.
С уморено движение на ръката Ото Тръсниек затвори папката и я напъха в едно от чекмеджетата. После се надигна от стола си, със забележителен подскок изчезна зад натрупаните вестници и веднага след това се появи с две патерици под мишниците. Доколкото Франц успя да прецени, от левия му крак беше останало само половината от бедрото. Панталонът под чуканчето беше зашит и при всяко движение се ветрееше назад и пристигаше с малко закъснение. Ото Тръсниек вдигна едната патерица и с кръгов, почти нежен замах посочи към асортимента в помещението.
– А това тук са моите познати. Моите приятели. Моето семейство. Много би ми се искало всичките да ги запазя. – Той подпря едната си патерица на тезгяха и нежно прокара опакото на ръката си по шарените и проблясващи едно през друго заглавия на списанията на един от рафтовете. – Но въпреки това ги давам, всяка седмица, всеки ден, всеки час, от отварянето на магазинчето до затварянето му. И знаеш ли защо?
Франц не знаеше.
– Защото съм продавач на вестници и цигари в „Трафик“. Защото искам да съм продавач на вестници и цигари в „Трафик“. И защото винаги ще бъда продавач на вестници и цигари в „Трафик“. Докато не може повече. Докато бог не ми спусне щорите. Толкова е просто!
– Ааа – рече Франц.
– Точно така – съгласи се Ото Тръсниек. – А как е майка ти?
– Както винаги май. Изпраща ви най-сърдечни поздрави!
– Благодаря – каза Ото Тръсниек.
И после той се зае да въведе чирака си в тайните на продавача на вестници и цигари.

Основното работно място на Франц щеше да бъде малкото трикрако столче до входната врата. Там – в случай че няма в момента нищо спешно – той трябваше да седи кротко, да не говори, да чака указания и да прави нещо за мозъка и разширяване на хоризонта си, а именно: да чете вестници. Четенето на вестници всъщност било въобще единствено важното, единствено значимото и смислено в съществуването на продавача на вестници и цигари във всеки „Трафик“; да не четеш вестници, означава всъщност да не си продавач на вестници и цигари, дори: да не си човек. Но, разбира се, под истинско четене на вестници в никакъв случай не се разбирало само простото бегло разгръщане на страниците на един или два мизерни всекидневника. Истинското четене на вестници, което в еднаква степен обогатявало мозъка и разширявало хоризонта, означавало четене на всички намиращи се на пазара (което ще рече и в магазинчето) вестници, ако не от начало до край, то поне голяма част, което пък означавало: заглавието на първа страница, водещият текст, най-важните колонки на колумнистите, най-важните коментари, както и най-важните новини от политиката (външна и вътрешна), местните новини, икономика, наука, спорт, култура, общество и така нататък. Продаването на вестници все пак, както е известно, представлявало основната дейност на всяко сериозно магазинче „Трафик“ и клиентът, съответно купувачът на вестници, искал (освен ако, така или иначе, вече не е интелектуално, емоционално или политически свързан с някое издание и негов постоянен читател) съответно да бъде посъветван, информиран и леко насочен или пък с настойчива благост ориентиран от продавача към онова конкретно издание, което е само за него, съобразено с клиента, с читателя, с купувача на вестник, в този ден, в този час, когато е в точно това конкретно настроение. Дали Франц е разбрал сега това правилно?
Франц кимна.
После нещата за пушене. С цигарите било относително просто. В края на краищата цигари би могъл да продава всеки дошъл тук селяк, който може би случайно е попаднал в магазинче „Трафик“, пристигайки от Залцкамергут или от някъде другаде. Каквото са земелите за пекаря, това са и цигарите за продавача в „Трафик“. Известно е, че нито земелите, нито цигарите се купуват заради вкуса или хубавия им вид, а единствено и само от глад, съответно поради зависимостта. Съответно за замелите, респективно за цигарите, всичко вече е казано и уточнено. Съвсем друго – ама наистина съвсем друго! – е отношението към пурите. С продажбата именно на пури едно сериозно магазинче „Трафик“ се превръща в съвършено магазинче „Трафик“; ароматът, уханието, вкусът и подправките на един подобаващ избор на пури превръща скучния щанд за вестници с принадлежащите му неща за пушачи в храм както на духа, така и на насладата. Дали до този момент Франц е бил в състояние да следи мисълта му?
Франц кимна и седна на трикракото столче.
Проблемът, продължи Отто Тръсниек с тъжен поглед към плътно наредения чак до тавана с кашончета с пури рафт на стената, големият проблем в бизнеса с пури била – както всъщност и за много други неща – политиката. Именно политиката съсипвала основно всичко и всеки и било вече напълно безразлично кой точно със своя голям задник съставя правителството, дали покойният император, джуджето Долфус, неговият чирак Шушниг, или оттатък обезумелият Хитлер: политиката съсипва, разваля, пропилява, води до оглупяване и изобщо по някакъв начин унищожава всичко и всеки. Например бизнеса с пури. Точно и най-вече бизнеса с пури! Днес почти не могат да се намерят пури! Доставките се забавяли, били станали несигурни и непредвидими, колебанията в складовата наличност изключителни с увеличаваща се тенденция надолу, така някои кашончета били изкупени още преди седмици или месеци и стояли тук само за украса, практически като тъжен спомен за предишните по-добри времена!
– Точно така си е и не другояче – каза Ото Тръсниек и замислено погледна към Франц. После взе патериците, с няколко подскока се прибра зад тезгяха, измъкна папката от чекмеджето, промуши върха на езика си между предните зъби и продължи да драска нещо в счетоводните си книжа…