Продавачът на вестници

Този човек продаваше вестници в една колибка на входа на пазара. Беше нещо тенекиено, със стъкло отстрани, където той нареждаше едно върху друго списанията, за да се виждат кориците им, а отпред, като вдигнеше сутрин металната громоляща щора, защипваше на едно въженце вестниците.

Тази колибка нямаше как да се отоплява през зимата, продавачът на вестници стоеше с шапка и вълнени ръкавици без пръсти и бузите му бяха червени като тухла, а носът му течеше. Нямаше как и да седне удобно, защото вътре стол не можеше да се побере, а и да наместеше някое малко столче или табуретка, дори да успееше някак да седне на него, нямаше да вижда клиентите. Когато съвсем се умореше, се облягаше с гръб на стената на колибката и тя малко се накланяше, а после леко присядаше на купчината със стари непродадени вестници.

Бузите му бяха толкова червени, че ако речеше да си залепи бяла брада от памук, спокойно можеше да играе Дядо Коледа на някое детско тържество в края на годината и дори да поспечели пари, кой знае, но явно не се беше сетил за това.

Когато работата му намалееше, преди да затвори будката следобед, той започваше да се взира във витрините на сладкарницата отсреща и да търси с поглед една от сервитьорките. Тя много му харесваше и продавачът на вестници все се канеше да се отбие след работа в сладкарницата, да си поръча един чай и като събере достатъчно смелост, да покани сервитьорката може би на кино, след като ѝ свърши смяната, или пък, кой знае, в някоя друга сладкарница…  Макар че не беше сигурен дали ще ѝ се ходи пак на сладкарница, след като цял ден е блъскала на такова място и е навъртяла поне двайсет километра, ако не и четиресет, защото това си беше, откъдето и да го погледнеш, осем часа ходене. Осем часа търчане.

Той самият беше висок и в интерес на истината едва се побираше в колибката, но и момичето беше височко и не беше сигурен да не би случайно да се окаже по-висока от него. Но хайде, това можеше лесно да се провери, стига да събереше кураж да отиде в сладкарницата.

А момичето наистина беше хубавичко, много стройно, с коса, вързана на опашка и красиви рамене.

Така и не видях нито веднъж продавача на вестници да събере смелост, да пресече улицата, да отиде до сладкарницата и да седне на някоя от масичките.

През пролетта забелязах, че павилиончето за вестници дълго време стоя затворено. После един ден видях, че вътре продава вестници някаква жена.

– Здравейте – поздравих. – Тука имаше едно момче…

– Той почина – каза жената.

Рядко си купувах вестници, но все пак понякога си купувах. Но никъде, в никой вестник не бях прочел за смъртта на продавача на вестници. Но това беше лесно обяснимо. Във вестниците пишеха за известните хора.

А той не беше известен човек.