Във втората си книга, „Иракският Христос“, Хасан Бласим събира 13 разказа в стила, познат ни от „Лудият от площад „Свобода”. Писателят ще бъде гост на Международния литературен фестивал в София: на 16 декември от 19 часа в НДК.

Прозата на Бласим „ползва средствата на репортажа, мемоара и най-мрачното фентъзи, за да опише съвременен Ирак като сюрреалистична преизподня“, пише Irish Times, а Гардиън определя стила му като „близък до Боланьо във вулканичната мощ и същевременно до Борхес в афористичната сложност”.

Хàсан Блàсим (1973) е роден в Багдад, където учи кино до 1998 г. През 2004 г. вместо във Франция, където е възнамерявал, се заселва уж временно във Финландия. Оттогава живее там със своята приятелка; там се ражда и синът му. След като започва да качва разказите си в любителски сайт, той е открит от младото манчестърско издателство Comma Press, което публикува на английски първата му книга през 2009 г. – „Лудият от площад Свобода“ (на арабски тя излиза доста по-късно, и то в цензуриран вид). Втората книга на Бласим, „Иракският Христос“ (2013), отново се появява първо на английски, а през 2014 г. печели най-високото отличие за преводна белетристика във Великобритания: Наградата за чуждестранна литература на в. Индипендънт.
Разказите на Бласим вече се разпространяват на 20 езика; през март 2016 г. в Хелзинки беше премиерата на дебютната му пиеса, „Игра на дигитални шапки“; през ноември излезе съставеният от него „Ирак +100“ – сборник с фантастични истории от десетима негови сънародници.

„За мен писането не е хоби или стратегия за оцеляване – казва Хàсан Блàсим в едно интервю. – Просто искам да съм добър писател и търся личния си почерк”. И още: „Не мисля, че когато пиша за взривяващи се коли, това е магически реализъм. Бих го нарекъл по-скоро кошмарен реализъм“.

Хàсан Блàсим ще бъде гост на Международния литературен фестивал в София: срещата с него е на 16 декември, петък, от 19 часа в Мраморното фоайе на НДК. Преди това – на 14 декември, от 18 часа, той ще бъде в Културния център на Радио Пловдив.

Хàсан Блàсим,  „Иракският Христос”, книга н. 22 в поредицата „Кратки разкази завинаги” на „Жанет 45“, 2016 г., превод от арабски Мая Ценова, художник Люба Халева

ПРОЗОРЕЦЪТ НА ПЕТИЯ ЕТАЖ

И двамата бяха прехвърлили петдесетте. Те бяха с рак на дебелото черво, аз – на белия дроб. Лежахме заедно в болницата на Медицинското градче в Багдад, докато един ден не отнесоха хаджи Сабер. Горкичкият. Умря и се освободи от мъката. Дойде чистачката и смени чаршафите му. Ние със Салуан я наблюдавахме, докато грижливо оправяше леглото. Пребърка шкафчето му. Извади няколко кърпички и кесията с портокали, дето дъщеря му Фатима донесе предния ден. Подаде ги на нас. Салуан й каза, че няма да яде на мъртвеца портокалите. Сетне нервно я попита за доктора и дали ще намине в нашето отделение.

– Няма нито един лекар. Всички са в спешното. Не видя ли касапницата от прозореца на твоя палат! – отвърна му тя сурово по обичая си.

Салуан си имаше люлеещ се стол. Слагаше го близо до прозореца ни на петия етаж и денонощно съзерцаваше площадката пред спешното. Там беше постоянен гмеж. Колите на бърза помощ и другите, частните, бясно пристигаха и заминаваха. Понякога идваха каруци, теглени от магарета и коне, натоварени със смлени тела, сред които не личеше кой е мъртъв, кой – жив. Беше черна година. Гражданска война. Чужбински агенти. Вражески разузнавания. Авантюристи. Всички заедно проправяха в Багдад русло за реката от ада.

Лекарите ни преглеждаха в окървавени престилки – болницата беше огромна, приемаше стотици хора. Салуан ги обвини, че не се грижат подобаващо за пациентите. Обясниха му, че не могат да гледат спешното със скръстени ръце; че дори фелдшерите не достигат; че ситуацията е извънредна. Страната се раздира. Салуан не се остави лесно да бъде убеден. Заяви, че те са отговорни за срива в здравословното състояние на неговия побратим по рак на дебелото черво. Хаджи Сабер беше пенсиониран пилот, през цялото време стенеше и многократно ги умолява да сложат край на живота му. Салуан бе наплашен от собственото си дебело черво. Скоро щеше да достигне състоянието на пилота – пълно изгубване в долината на болката.

Дълго живяхме между стенанията на пилота и кървавите гледки през прозореца. Той беше затворен. Не чувахме виковете на ранените, нито вайканията на хората по площадката пред спешното. В ушите ни бяха единствено стенанията в нашата стая – гробовен саундтрак за екрана на прозореца.

Душевното състояние на Салуан се влошаваше непрекъснато. Говореше, но не чуваше. Сякаш до него не достигаше нищо друго, освен шума от приближаването на призрака на смъртта. Научих, че цял живот е работил като дърводелец. Първата му жена била бездетна. В края на четиридесетте си години се оженил и за едно младо момиче. То го зарадвало с красив син. Двете му съпруги редовно му идваха на свиждане. Сядаха на ръба на леглото като две враждуващи гарги. Салуан разпределяше ругатните си поравно, без дума да долавя от онова, което му приказваха. Потъваше в бездните на своето отчаяние като разбит кораб.

В деня, в който умря хаджи Сабер, Салуан беше напрегнат до крайност. Събуди се призори. С първия лъч светлина, достигнал до земята на рабите Божии, пристигна и нова порция човешки жертвоприношения: атентатор самоубиец се беше взривил в джамията по време на молитвата на зазоряване. Салуан запали цигара, закрачи напред-назад из стаята и замърмори под носа си. Влезе сестрата и му се скара за цигарата. Той вдигна бурна врява, наруга лекарите, атентаторите-самоубийци, рака; прокле многократно стенанията на пилота, които му докарвали, както каза той, безсъние. Угаси цигарата едва след като крясъците му разбудиха всички. Надигнах се от леглото си, донесох от кухнята чайника. Седнахме заедно до прозореца да пием чай с бисквити. Броят на ранените богомолци не беше голям. Площадката почти се успокои с изключение на пороя, който се изливаше върху нея. Искаше ми се да поуспокоя ужаса му, но думите се разпиляваха още в устата ми. Той продължаваше да ругае последния диктатор, та аз на свой ред проклех окупацията. Той попита за татуирания на ръката ми скорпион, казах му, че е наследство от пубертета. Една тайфа приятели се събрахме на нощна запивка в един коптор и решихме всеки от нас да си татуира скорпион, за да сме бандата на скорпиона. Салуан се усмихна и мрачното му настроение изведнъж се разведри. Сети се как като малък живеел на село, където било пълно със скорпиони и отровни змии. Заразказва за едно момиче на име Первин и многократно повтори, че детството било нереално…

– „Хей, Первин, хайде за черен скорпион!” Первин отмъкваше една празна бутилка от доматен сос, която майка й държеше пълна с вода в хладилника. А аз изнизвах една от връзките на татковите стари кубинки, пъхнати под стълбището. Срещахме се на ъгъла и поемахме към отвъдния край на житните ниви. Пълнехме бутилката от потоците в долината и тръгвахме да търсим скорпиони. Не беше трудно да ги намерим: дупките им веднага се разпознаваха по малките си размери. Кръгли, леко наклонени тунелчета в земята, с рохкава пръстчица по краищата. Операцията беше следната: сипвахме вода и дупката скоро преливаше. То стигаше и да се изпикаеш вътре, за да изкараш скорпиона. Пикаехме, когато не ни останеше вода. После нещата се развиваха на два етапа: останеше ли в дупката си, скорпионът щеше да се удави, затова понечваше да излезе, но усетил нашето присъствие, вадеше само главата си. Тогава ние бързо копвахме с лъжица под него и го хвърляхме далече от дупката му. Пощурял от страх, той се мъчеше да намери убежище под камък или в друга дупка, но напразно, ние го улавяхме в новия му дом, бутилката от доматения сос… Какви ужасии и чудесии го чакаха там! Увивахме гърлото на бутилката с найлонов плик и го завързваме с връзката от татковата кубинка. „Ей го, Первин”, „Ооох, и тоя е жълт!”. Търсехме черен, понеже е рядък, та да стане интересна битка: между жълт и черен.

Салуан се разходи до леглото на пилота и се върна, сетне ме погледна в очите:

– Екзекутираха бащата на Первин, задето уж сътрудничел на пешмерга[1]!

– Имаш ли дъвка? – попитах, взрян в напрегнатите пръсти на ръката му.

Той поклати глава и отиде да си легне. Придърпа одеялото над главата си.

Замислих за моето детство, после за това как ли ще се оправят жена ми и детето. Операцията ми беше насрочена за след седмица. Щяха да отстранят част от белия ми дроб. Не знаех дали ще се спася. А как жадувах само да се върна към писането! Няма прекрасно място, за което да копнея така, както за коридорите на университета. Правех магистърска теза на тема фантастика. Беше ми чудно защо този особен литературен жанр липсва в моята страна. У нас си обясняваха силната ми страст по изследването и писането с историята за пъпната ми връв: когато съм се родил, по настояване на баща ми кака я закопала в двора на своето училище. Татко отдаваше провала на брат ми Адел в учението на факта, че майка ми закопала пъпната му връв в нашата градина. Аз се закачах с Адел: „Добре де, не трябваше ли вместо безработен да станеш ботаник или земеделец?”, „Не се знае… Нали все повтаряш, че този свят е противоречив и неясен – може пък да има връзка между градината и лошия късмет, дето ме преследва!” После избухваше в смях и се кълнеше, че баща ми бил разказал за пъпните ни върви на всички роднини, съседи и колеги в работата си.

Следобед докторът мина на визитация – весел млад човек, който направи чудо, като изтръгна усмивка от Салуан. Потупа го по рамото и му обеща, че скоро ще дойде и специалистът. След това Салуан се върна към зрелището през прозореца. Пак го чух да си мърмори. Стенанията на пилота отново се засилиха; с детински глас той умоляваше някой да го избави от живота му. Салуан излезе от релси. Нахвърли се на пилота с обиди, подигравки и укори:

– Я по-добре кажи колко народ си изтребил ти с твоя самолет! Извадил си късмет, че те крият в болницата, докато твоите колегите ги трепят, един по един ги колят…

Прав беше, макар да не бе редно да увеличава така страданията на човека. След падането на Багдад започна организирана кампания за избиване на пилотите. Говореше се, че иранското разузнаване им отмъщавало за полетите през войната[2]. Сестрата се намеси в подкрепа на пилота и прикани Салуан да се държи прилично. Салуан и пилотът бяха най-старите обитатели на стаята. Когато дойдох тук, те вече бяха сърдечни приятели; през цялото време си приказваха и си разправяха вицове. Но щом здравето на пилота се влоши, Салуан се побърка. Пилотът имаше във вътрешностите си копие от неговото собствено дебело черво.

Вечерта Салуан приседна до пилота. Взеха нещо да си шепнат. Аз си лежах в леглото и четях Паломар на Итало Калвино. Господин Паломар си мислеше: „Но как може да гледаме каквото и да било, забравили за своя аз? Чии са очите, които гледат? Обикновено възприемаме аз-а като някой, който наднича през очите както се наднича през прозорец и наблюдава света, прострян нашир и длъж пред него”. Салуан ми хвърли странен поглед и продължи да си шушука със своя приятел. По някое време се надигна и положи ръка върху рамото му, сякаш за да го успокои. Доближи инвалидната количка до леглото на пилота и ме помоли да преместим хаджи Сабер на нея, после я откара до прозореца. Върнах се в леглото си, без да откъсвам очи от тях. Допуснах, че пилотът също иска да погледа от петия етаж. Салуан дойде до моето легло. Понечи нещо да каже, но се отказа, и взе да се върти насам-натам, потънал в мисли. Стана ми странно. Лицето му пребледня, изглеждаше все едно смъртта ще го грабне всеки момент…

Убеден съм, че зрелища като това от нашия прозорец тогава имат несъкрушима власт. Влекат към престъпление. Умът се пристрастява към мършата на ужаса и почва да се храни с нея. Може пък умът да е хиена… Вкамених се на място – като паметниците в Багдад, бледи и изтощени от пръскащите кръв фонтани. Салуан отдръпна леко количката с пилота от прозореца. Взе един стола си и с три последователни ожесточени удара разби стъклото. Сетне приближи количката към прозоречната рамка, върна се до леглото си и се гмурна в него.

Пилотът с усилие се покатери на перваза. Крещеше от болка, парчетата стъкло режеха дланите му. С усилие провря тялото си през прозореца и се хвърли върху окървавеното бойно поле.

Превод от арабски Мая Ценова

Още по темата