1
708

Прозорец

AZahariev

Пренареждайки библиотеката си, открих една книга, която е принадлежала първоначално на прадядо ми. Бях се опитвал да я чета като дете, помня, а после, по време на гимназията, я забелязах отново. Изпадна случайно. Така, както обикновено изпадат нещата и се навират сами в ръцете ти. Случайно. След това отнова изгубих книгата от поглед.

Тя е руска. Заглавието е „Из области таинственнаго” и е издадена в Москва през 1900 г. Авторът е свещеник. Името му е Григорий Дяченко и, както е написано, е бил дипломиран магистър.

Вися. Виждам само варосаната стена. Стената, срещу която вися и пред която се люлея. Под краката ми има около метър и малко. Не може да е по-късно от шест сутринта. Разбирам го не само по светлината, но и по това, че не чувам звуците, които иначе трябва да чуя, ако вече е шест часа сутринта. Казвам си –  не може да е след шест. Вися на ръцете си, хванат за перваза на прозореца, а ръцете ми са все още малки и слаби. Мисля, че съм около шестгодишен, най-много да съм на девет.

Ръцете ми отслабват все повече от висенето и аз не виждам какво друго мога да направя, освен да извикам. Не мога да си позволя този метър и половина до земята. Кучето на съседите се разлайва от моите шумове и ми става още по-страшно. Варта от стената вече е докоснала носа ми заради клатенето и блъскането. Влиза в носа ми. И започвам да крещя. Почвам да викам за помощ баща си.

Издърпа ме. Появи се на прозореца сънен и ме издърпа.

Извади ме през малкото прозорче, от което бях решил да сляза във външния свят някъде около шест сутринта.

Често правех такива работи. Прозорчето ме мамеше със своята интимна миниатюрност, а и не можех да изчакам другите да се наспят. В онова утро вратата беше зключена и нямах друг изход. Оставаше ми само прозорецът. Старата плетарка по онова време беше добре варосана и беше със зелени прозорчета. Зеленото на българските села. Съблазняваше ме. Не е като онова зелено на прозорците и вратите в Галисия, Бретан, Нормандия, Порто, Уелс. Не е корабното и атлантическото зелено-дълбокото,  морското, а едно по-меко, по-землисто зелено.

Такова беше на цвят и прозорчето, през което все исках да се спусна незабелязан в ранното утро, за да седна след това в тревите.

Влязохме с прабаба ми в църковния двор. Стръмен е, трябва да внимаваш там. Особено когато има роса. Беше много рано, може би около шест часа пак, а аз бях на шест. Това го знам. Единствено аз и прабаба ми Цветанка ставахме толкова рано. Поп Васил ни чакаше вътре и дори ни позволи да влезем в олтара. Помня добре червените гумени ботуши, които носех – беше влажно, тревите бяха росни – спомням си и разговора. Поп Васил беше левскар. Аз също вече бях станал левскар и двамата си поговорихме за „Левски”.

После поп Васил ме заговори нещо за Бог и за сътворения от него свят. Аз, бидейки на шест и вече начетен, му казах, че това са глупости и започнах да му обяснявам за Природата и за това, че Бог е измислица. Поп Васил прие аргументите ми спокойно. Аз се ядосах само, защото не можах да му отговоря на въпроса откъде се е взела Природата.

Сетне, също така спокойно – аз вече се бях укротил след изстрадания провал с  произхода  на Природата – тримата излязохме от олтарното пространство и застанахме пред иконостаса. Поп Васил пак ме заговори за „Левски”, като същевременно правеше нещо с вода в някакъв сребърен на вид съд с не малки размери, и говореше. Но не на мен и на баба Цветанка, а като че ли на себе си. Не разбирах защо си говори сам и защо тази вода трябваше да стигне до мен и да ме намокри, но поп Васил и прабаба ми Цветанка обясниха, че това е важно. Понеже им вярвах, не се възпротивих. Освен това и двамата с поп Васил, както вече казах, бяхме левскари.

Ето така, ако детската ми памет не ме лъже, прабаба ми, презвитерата, която сега почива в двора на същата тази църквица „Света Петка” до своя съпруг, ме кръсти тайно. Рано сутринта, преди да се събудят другите. Май била направила преди това същото и с братовчед ми. Той е с няколко години само по-голям от мен.

Нямало е как да стане иначе. Свещеникът, прадядо ми, когото не заварих жив, умира още през шейсетте. След като е прекарал преди това няколко години в затвора. Само на една снимка съм го виждал. Снимката му в ковчега.

Сестрата на прабаба ми Цветанка се жени за човек, когото впоследствие Народният съд осъжда на смърт. Човекът бил на висок пост в полицията. Шестнайсет години се укрива в къщата на прадядо ми, свещеник Георги и на прабаба ми Цветанка. През всичките тези години не успяват да хванат следите му. Криел се до прозорчето, от което щях да падна, когато бях на шест години, и се разхождал само нощем. Облечен с дрехите на свещеника. Идва моментът, в който някой от селяните се усъмнява, заговаряйки го, и след това съобщава на милицията.

Баща ми бил дете и бил там, в селото, когато дошли милиционерите от Своге. Издирваният излязъл след призива да се предаде – изход вече нямало – и застанал пред тях обръснат гладко и по тиранти. Казал само: „Господа, моля, почерпете се с бонбони.” Подал бонбониерата. Изчезва в урановите мини.

След това идва и затворът за укривалите го. Поп Георги излежава присъдата си. И другите замесени също. Тези, които са знаели.

Само дядо ми, зетят на свещеника, не знаел за укриването. И затова не отишъл в затвора, но бил прекарал там много време по-рано. Със смъртна присъда. Когато навремето се водело делото срещу него и прокурорът поискал смърт, свещеникът, баща на годеницата на обвиняемия, си позволил греха да излъже. Казал, че този младеж редовно посещава църковните служби и че не е възможно да е комунист. А дядо ми си бил комунист. Не го разстреляли, защото не бил навършил пълнолетие. Чакал в затвора да стане пълнолетен и да го разстрелят. Партизаните разбили затвора, преди да стане пълнолетен.

„Изъ области таинственнаго” е само една от книгите, които съм наследил от прадядо си. Пълното заглавие на това съчинение е такова: „Изь области таинственнаго, простая рѣчь о бытiи и свойствахъ души человѣческой, какъ богоподобной духовной сущности. Съ приложенiемъ разсказовъ и размышленнiй, проводящихъ къ признанiю духовнаго мiра вообще.”

Книгата  представлява странна микстура между спиритуализъм и православни идеи. Особен документ за духа на епохата. От прадядо си имам и жития на светиите, както и един требник.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияКайрос
Следваща статияАз и моят Създател