0
2941

Произходът като тълковен речник

Саша Станишич

„Произход“, Саша Станишич, превод Мария Енчева, издателство „Колибри“, 2021 година

Романът на Саша Станишич „Произход“ е сред най-добрите филологизации на живота през 90-те години, на фигурата на родината, на определенията за родно, за автор и писане. На личната география по пътя към голямото приобщаващо изкуство. 

Силно впечатляващ е подходът на автора към родината. Бих го определила като трансфер на родното. Като стилизирано редуване на първоначална родина и последващи родини, придобити родини – както има заболявания(места), с които се раждаш, и такива, които си получил впоследствие. Сякаш всяка родина е базисна компетентност, а животът извън нея е като надграждане с допълнителна квалификация. Дисквалифицираните са много: „Ако идваш от Балканите, избягал си и не говориш езика, това всъщност са твоите квалификации и препоръки“.

Докато Лудвиг Витгенщайн изравнява границите на език и свят, Саша Станишич ни води в безграничността на определенията за произход. Толкова са много те в романа, че биха могли да се систематизират в речник. Някои от тях:

Произходът като амалгамена пломба

Като всяка пломба, произходът запълва липса. Може да стои в устата години наред (с името на родината напред). Съмненията за токсичност на използваните материали остава. Особено в балканския контекст на 90-те години и подмяната на въпроса „кой си?“ с „от кои си?“ А когато пломбата трябва да се смени с нова – с какво скриваме излекуваната болка: изключително философски поглед на автора към идентичността.

Произходът като местоположение

„Семейството ми е пръснато из целия свят. Разпадна се с разпадането на Югославия и повече не успя да се събере. Онова, което искам да разкажа за произхода, е свързано и с тази раздяла, която през годините е определяла местоположението ми: почти никога там, където е семейството ми.“ Има ли номадство в самоопределенията, наистина ли някой може да сменя произхода си според обстоятелства и ситуации. Има ли временна регистрация и уседналост в усещането за собствено място. „Работниците нямат татковина“, пише Саша Станишич и отваря неудобната тема за емиграцията, за дискриминирания труд на евтината вносна работна ръка, за тъгата да бъдеш никой.

Произходът като баба

Може би най-колоритното определение, образната диагностика на понятието произход. Бабата Кристина, която е стожерът на семейната хроника, на автентичните истории, започва да губи паметта си. Постепенно смесва имена и събития, и миналото в предстоящо време. „Баба е съставена от празноти – недовършени изречения и пропилени спомени, докато аз умишлено оставям интервали.“ Аналоговата баба/произход и цифровизирането в програма с пауза – за да разбираме по-добре с повторенията на кадрите, да превъртаме напред или назад, да изтрием цялата информация, или да я възпроизвеждаме безкрайно. Произходът като баба: обич и бунт към диагнозата на забравата.

Произходът като война

Може би най-миролюбивото воюване, насочено към началото. Упрек към личната география, към най-първите време, място и пространство, към самоопределящите маркери за съществуване. Към невъзможността да се съчетаят компромисно, така че да няма вътрешен конфликт. Към метафизичните граници. Струва ми се, че почти няма нещо по-лошо от това да знаеш къде ти е мястото, а да не можеш да идеш там“, четем в романа. Ако произходът е вътрешна война, всички сме предварително победени.

Произходът като товар

Всеки път, когато те преценяват кой си според това откъде си. Когато трябва да се състезаваш едновременно с другите, но и със себе си, защото стартовата линия се огъва пред очите на бягащия: ако настигнеш произхода си, ако се изравниш с него, ако го надминеш…

Произходът е срам

Неудобството от майчиния език, да се преструваш че не говорят на теб, за да се впишеш в новата езикова среда. „Произходът е сковаване, когато някой в родния ти град те повика по име.“ Срамът да покажеш себе си, когато не си като другите. Произходът е голо тяло на силно осветена сцена пред огромна аудитория. Ръцете не покриват достатъчно.

Произходът е текст

Много умело борави с езика Саша Станишич. На достатъчно места в романа умишлени или спонтанни езикови ситуации онагледяват как произходът е фонетика, звуци на уподобяването на средата, думи, памет за думите, инвентар за писателски дом, за убежище. Защото опозицията в романа е именно между произход и убежище. Убежище дават езика и литературата.

Йосип Ости казва, че „родината е там, където пиша“, при Станишич писането е родина. Пристига от босненския си език в чуждия (немския език), когато е на четиринайсет години. Семейството му бяга в Германия след окупацията на родния Вишеград. Учителят по литература в Хайделберг забелязва дарбата на босненчето да съчинява истории и го поощрява. След университета Станишич вече е немски писател.

На срещи с читатели и по време на лекциите си като преподавател по творческо писане Саша Станишич винаги говори за произхода. В романа четем: „Всеки път, дори да не ме питаха, казвах, че произходът е въпрос на случайност.“ Както и: „Отдавна не е нужно да разказвам на никого защо не съм там, откъдето произхождам. Струва ми се обаче, че ще продължа да го правя. С почти извинителен тон. Ще разказвам, включително и на себе си.“

Романът е филологически и философски прочит на принадлежността, повече филологически. Сюжетът разкрива едновременно произход по действителен случай и разбива клишета и предразсъдъците за идентичността.

Една босненска поговорка твърди, че добрият домакин е и добър гостенин. Мисля, че произходът е точно това: благородните гени да даваш най-доброто от себе си, независимо от обстоятелствата.

На главната страница: Саша Станишич като дете заедно с дядо си на моста на Дрина във Вишеград