Макар и разположени на два полюса, спектаклите „Медея – майка ми” на ТР „Сфумато” и „Майките” на Студио за документален театър VOX POPULI имат обща основа.
Откакто го има, „Сфумато” непрекъснато ни тревожи с „проклетите въпроси” (така веднъж ги нарече Иван Добчев, един от двамата основатели – заедно с Маргарита Младенова – на Театралната работилница и режисьор в повечето нейни проекти): за света, за битието и човека, за вярата и религията, за греха и прошката, за бесовете в нас. Понякога тези въпроси яростно се издигат до мощно кресчендо, друг път са вглъбени, вмислени, сякаш зададени от човек, който разговаря сам със себе си. Но както и да са произнесени, те все целят далече отвъд късогледия ни хоризонт и гледат да не се вкопчват единствено в нашето тук и сега. Случи ли се да опрат до него, то обикновено го правят през текстовете на класиците, търсейки в тях паралел с днешния ни ден.
В най-новия им спектакъл обаче класиците нямат пръст, въпреки препратката към древногръцкия мит в заглавието. „Медея – майка ми” (реж. Маргарита Младенова и Иван Добчев) посипва сол в рани от нашето днешно, за които обикновено обществото се прави, че ги няма; говори директно и болезнено за онова, което сме смели под килима и дори то да ни бомбардира често от медиите, бързаме да го загърбим. Последният проект на „Сфумато” вади на показ хората, които преживяват ден за ден, продавайки кръвта си, търгувайки с децата си, предлагайки органите си. Спектакълът не само е актуален до крясък, но и в по-голямата си част говори с езика на онези, които са в неговия фокус. Шестте документални монолога на ромски момчета и момичета, повечето изоставени от родителите си и отраснали в социални домове, са филтрирани през актьорите Невена Калудова, Маргита Гошева, Елена Димитрова, Ивайло Драгиев (номинация за Икар за поддържаща мъжка роля), Антонио Димитриевски и Станислав Ганчев. Наяве излизат скотският живот, перверзиите, тоталният ад на тези забравени от Бога и хората места, където оцеляването е мислимо единствено на цената на човешкото достойнство. Лайтмотивът на оголените до живо месо изповеди е „Майната й на майка ми”. Музиката на Асен Аврамов (вклинява се между монолозите, изпълнена на живо от актьорите и един акордеонист), носи ритъма и неизтребимата жизненост на гетото, рапира с теми от пяната на деня и от време на време се заиграва с рок мотиви. Припевът („Ай, дундаки, църен дундьо без майка”) е зареден с трагикомизма на циганка оплаквачка. Композиторът, както и сценографът на спектакъла Даниела Олег Ляхова, неизменно придават четвърто и пето измерение в проектите на „Сфумато”, но този път и двамата успяват да вдигнат още по-нагоре летвата, която и без това са качили достатъчно високо. По някое време в спектакъла се появява дори чучелото на кита Голиат (не питайте защо, и аз досега търся отговор на този въпрос), циркова атракция навремето, който с внушителния си вид за момент съвсем измества центъра на представлението.
Макар и на противоположния полюс на социалната, морална и емоционална скала, един друг спектакъл не позволява „Медея – майка ми” да остане глас в пустиня. „Майките” на Студио за документален театър VOX POPULI (реж. Неда Соколовска) изцяло се опира на живия живот. Съкровените, заредени с драматизъм и хумор автобиографични монолози на четири актриси (Невена Калудова, Мила Банчева, Надежда Панайотова и Лина Златева), наскоро станали майки, се преплитат с историите на жени, които те са срещнали в родилното отделение и чиито изповеди са записали с диктофон. По време на представлението (всъщност строго театралните термини звучат нелепо по адрес на вербатим театъра, в чийто код работи VOX POPULI) актрисите възпроизвеждат буквално споделеното от анонимните жени, предавайки с документална точност емоцията на разказа, диалекта, дори неравноделните паузи в тези предизвикани откровения. Въздействието е наистина катарзисно – от разказа на едната от актрисите, загубила нероденото си дете по време на подготовката на проекта, до разтърсващия писък на непозната жена, принудена съвсем сама да пометне умрелия в утробата й зародиш, защото здравната ни система няма чувствителност за тези „случаи”.
Присъждайки тазгодишната награда Икар за драматургия на един от проектите на VOX POPULI („Яце форкаш”), Съюзът на артистите описа работата на Студиото за документален театър така, както петимата слепци описват слона в индийската притча: единият хванал опашката и казал, че той е тънък и гъвкав като змия; вторият уловил крака и решил, че е стабилен като колона в будистки храм; третият се заловил за ухото и заключил, че слонът прилича на ветрило и прави вятър… Защото в проектите на Студиото има всичко друго, но най-малко е драматургията: неговата работа е изследователска, лабораторна, основаваща се на строго документални факти, които благодарение на режисьора и група актьори достигат до публиката от съмишленици.
Много по-честно щеше да е, ако и „Медея – майка ми” беше останал на нивото на документалния театър, без да прибавя други примеси към достатъчно силните и въздействащи автентични монолози. Вместо това обаче съавторите Иван Добчев и Стефан Иванов са пришили една напълно излишна сюжетна линия, тяхна фикция: за осиновено в чужбина българско дете, което – вече зрял мъж – се завръща с частен самолет по нашите земи да търси биологичната си майка и катастрофира; в някаква провинциална болница животът му зависи от циганите кръводарители. В неговите бълнувания наяве се появява второто му аз (Бойко Кръстанов), което разсъждава върху „Спасеният език” на родения в Русчук нобелов лауреат Елиас Канети. Тази втора сюжетна линия се съотнася с документалните монолози като олио към вода: двете части остават напълно чужди една на друга – смислово, етически и естетически – чак до самия край.
На финала на церемонията за тазгодишните награди Икар, присъждани от Съюза на артистите, „Медея – майка ми” беше обявен за най-добър спектакъл на годината. Оставям настрани качествата на проекта на „Сфумато”. По-важни са обстоятелствата, при които беше присъдена наградата: за разлика от останалите категории, за тази награда нямаше предварително обявени номинации и липсваше реална конкуренция с други спектакли; отсъстваше каквато и да е професионална аргументация за избора. Тази пълна непрозрачност при излъчването на фаворит подсказва само за нечие еднолично, взето при закрити врати решение.
