0
381

Прописах белетристика на инат

Първа част от разговора на Деян Енев с Валентин Караманчев

V-Karamanchev0109

Принципът ми е – доброто хвърлям в морето, без да се обръщам, без да го помня. Да можеше така и с „лошото“, щеше да е лесно. Но как да го забравят тези, на които съм го причинил.

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.

Запомни това.

Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.

Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели”)

 

Г-н Караманчев, вие дебютирахте в прозата късно – на петдесет години. Възраст, на която други издават няколко тома избрани съчинения. Защо? Разкажете кой ви окуражи в писането, кой е вашият литературен кръстник?

Защо да е късно. Зад гърба си имах вече близо четиридесет години трудов стаж, от които три – комсомолски функционер, четири – студентство, и останалите – вестникарлък и книгоиздаване… Говореха за мене, бива го за организатор и вестникар, но не съм бил „писач“. Така ли? – рекох си. Прописах белетристика на инат. Нощно време. В почивни дни през отпуските, далече от София. Показах първите си работи на Банчо Банов, писател с трудна съдба – баща му царски генерал, разстрелян след Девети септември. Банчо, изключителен литератор, баснописец и сатирик и с огромна човешка, щедра доброта. Разприказва се за тайното ми хоби. Пръв, на ръка, предложи тук и там няколко мои ръкописа. Признавам го за мой  кръстник или „литературен агент“. Атанас Наковски пусна в сп. „Септември“ „Чиличето“, Васил Попов задели цяла страница на „Литературен фронт“ за „Лика“, в „Пламък“ се появи „Ахтопод“. Чак през 1981 година излезе първият ми сборник „Мървашки песнивец“. Един мой „доброжелател“, радомирски партизанин, като разбрал, че мърваците наричат псалтира „Песнивец“, беше изклюкарствал: „Това са записки на баща му, който е поп“. Голям смях падна в Неврокоп.

На годишното обсъждане на литературната продукция в парк-хотел „Москва“ друг партизанин, от Златоградско, преизвестен и уважаван писател,  Станислав Сивриев, от трибуната заяви и след това публикува в „Литературен фронт“ на 30 април 1981 година словото си: „На предубежденията скоро им изгълтах един горчив хап. Валентин Караманчев го броях за мастит шеф, генерален директор на голямо издателство, преди това – заместник-главен редактор на „Работническо дело“. Човек край хартията и печатарските машини – що пък да не пропише?… Но когато хлътнах в „Мървашки песнивец“ – си рекох: Ха върви сега при тоя човек и искай прошка за вина, която той и не подозира…“

Вторият ми сборник – „Черешова задушница“ излезе през 1986 година. Годишната литературна награда на СБП за белетристика поделиха на две книги: на първата недовършена публикация на „Хайка за вълци“ и на „Черешова задушница“. Ивайло Петров се нацупи и не дойде на тържественото събрание в  театъра в парка „Заимов“, където бяха връчени наградите.

Вие имахте редкия шанс да влезете в литературата със собствена литературна територия – Мървашко. Подобно на Йовков, Хайтов, Елин Пелин, Радичков. Каквото е Странджа за Източна България, това е Мървашко за Западна. Имате наистина забележителни страници за историята, бита, хората и природата на Мървашкия край и най-малката българска планина Алиботуш (Славянка), за които искрено ви поздравявам. В едно интервю с вас преди осем години Тодор Коруев отбелязва тъкмо това, на което вие отговаряте: „От районите, които споменаваш, след Мървашко на сърцето ми е земята Чеч, другата половина на моята Неврокопска околия. Не ще си простя, че не намерих воля да оползотворя онова, което знам и чувствам за Чеча…“ Но с книгата „Калуня-каля” на литературната карта се появи и земята Чеч. Завидяхте ли благородно на Георги Божинов? Разкажете  какво  изпитахте, докато четяхте тази двадесет и пет години забравена книга?

Често си говорихме с Николай Хайтов. Казваше ми: „Ти заби яки колчета в Мървашко. И го превърна в свое бранище. Оттук насетне, който рече да пише за там, трябва първо да те прочете и попита. Бях му подхвърлил, че съм решил да пиша за оттатък Места и да се разшетам из Чеча. Тогава ми подари три подвързани със зелено платно тетрадки със записките на Стоян Златарев от село Ковачевица, бащата на Людмил Стоянов. „Аз съм ги изпоскал. Каквото съм научил от тях, научил съм, подарявам ти ги, щом се интересуваш от Чеча.”

Но моят интерес към Чеча иде от майка ми. Тя, току-що завършилата Дупнишката гимназия с директор нейният баща, е изпратена от него за учителка в Неврокопско под грижата и опекунството на по-големия й брат, учител в Абланица. Той я урежда за учителка в село Марулево, вдън земята Чеч, през 1929 година на мястото на починалата от туберкулоза първа учителка в това село. Погребали са я като християнка не в мюсюлманските гробища, а в училищния двор. Майка ми ми разказваше за Чеча. По-късно тя обиколи десетина села в околията и на смъртния й одър я попитах: Къде срещна най-добрите хора? „В Марулево. Те ме одъщериха.”

Така и не стигна време аз да напиша нещо за Чеча. Не завидях, а се израдвах от все сърце на Георги Божинов за „Вдън гората Дикчам“ и за „Калуня-каля“. Писах тук-там за Калунята и ти станах подгласник в твоя възторг и усилия да им дадеш нов живот.

Продължавам да се питам за тази глухота, в която потъва „Калуня-каля“ при първото си издание през 1988 година. Вие самият признавате, че също сте я пропуснал, въпреки че по това време сте на върха на пирамидата – началник на мощното обединение „Българска книга и печат“ и по една бройка от всяка отпечатана в България книга е пристигала веднага на бюрото ви. Съществувал ли е механизъм, по който, макар и отпечатана, дадена книга е можела нарочно да попадне в „девета глуха“?

Не е съществувал такъв механизъм. Твърдя го категорично. Обяснявам си го с небрежност на оперативната критика. И с това, че се появи след отшумяващия възродителен процес, победил „безвъзвратно и завинаги“. Както „безвъзвратно и завинаги“ бяха победили и ТКЗС-тата. Нямаше вече кой да диктува и дава тон на литературната критика. Тя проспа това голямо литературно явление. И не само него. А и „Образ и подобие“ на Радичков, например.

V-Karamanchev000
Валентин Караманчев и Никола Радев

Как съществуваха в кожата ви добрият писател и висшият издателски началник, номенклатура на ЦК на БКП. Според мен такова съжителство е доста трудно и параноично, движил сте се по много тясна пътека. Подобен въпрос, впрочем, ви задава и Едвин Сугарев от времето на самиздатското си списание в писмо до вас, което цитирате в бъдещата си мемоарна книга: „Накрая ще си позволя да Ви задам и един личен въпрос. Познавам ви като един добър писател, като автор на една от най-силните книги – „Черешова задушница“. Как съчетавате нравствените послания на тази книга с функциите си на наказателно-административен орган в Комитета за култура?“

Не ги съчетавах. И в двете си ипостаси работех честно и отговорно.

В мемоарната си книга описвате доста сдържано образа на Тодор Живков. Покрай вашата служба сте имал многократна възможност да се срещате с него. Какъв в крайна сметка беше той – злодей, държавник, селски хитрец – според личните ви впечатления?

Държавник, щом искаш с една дума. Вторият след цар Борис Трети през злощастния двайсти век на България – вторият по стаж и по „заслуги“, и по „виновност“ по тяхното време.

Нито е „Син на народа“, който „народ” е задявал баба Маруца през моминството й, нито ни е „Тато“, защото трийсет и кусур години ни разплакваше мамата.

Казват – каквато е държавата, такива са и управниците й… Нали ние сме държавата, в тази съвкупност и двамата с тебе. Какво е Ричард Трети за англичаните – държавник или джамбазин, който предложил половин кралство срещу една спасителна кранта.

Личните ми впечатления от Живков, колкото съм ги имал, си ги прочел в черновата на моята книга «Патила, страдалчества и възнесения на книги и люде“. Ако е рекъл Господ, любопитните ще ги намерят и в нейната белова.

Общувайки с писатели от по-старото поколение, не чух никой да казва лоша дума за вас. Напротив, дори споделяха как сте им помагал и сте им подавал ръка – било за книгите, било за професионалното устройване. Макар сигурно ще се намерят и хора на противоположното мнение. Директен въпрос – скалповете на кои спрени книги висят на колана ви, има ли такива?

Принципът ми е – доброто хвърлям в морето, без да се обръщам, без да го помня. Да можеше така и с „лошото“, щеше да е лесно. Но как да го забравят тези, на които съм го причинил.

Уличихме един колега от отдела за тематична координация, член на Съюза на писателите, че бърка с лява ръка в десен джоб, докарвайки си дребни хонорари от издателствата за съдействие, от каквото те нямаха потребност. Извиках го насаме: „Дотук сме заедно. От утре да те няма. Напускаш „по собствено желание“. Както искаш обясни сполетялото те в Съюза на писателите, вкъщи и където те питат. Не ме предизвиквай след време да се защитавам.“ Не ме предизвика, затова не споменавам името му. Бог да го прости.

На директния ти въпрос за „скалповете“ – в книгата си надълго и нашироко разказвам случая с „На юг от живота“ от Иван Динков. Нейният скалп виси на колана ми. И някога, и днес поемам тази отговорност.

Скалпът на книгата на Свобода Бъчварова „Което винаги ще обичаме“ и до днес не разбрах на чий колан виси. А книгата се е изпарила яко дим по мое време.

Никъде не отидох на работа по свой избор. Не съм си поставял за цел да ставам такъв и онакъв. Имах колеги, които летяха като стрели към избрана цел. Аз бях като камък, който тежи, където го пуснат. Но поверят ли ми територия, „препикавах“ я, за да не върлуват други неоторизирани хищници в нея. В такава „препикана“ територия изчезна книжлето на Свобода Бъчварова. Във февруарския брой от 2015 година на луксозното списание  „Биограф“ прочетох интервю с дъщерята на Свобода Елица, която живее в Бразилия. Пише, че е виждала тази книга. Аз от две години търся, но не съм още попаднал на нея. Имам пръст в издаването на първата и на последната й книга. Разказвам в мемоара си. Открия ли изчезналата, ще мога да разкажа и да направя нещо и за нея.

Валентин Караманчев е роден в гр. Неврокоп (Гоце Делчев) на 6 февруари 1932 г. Учи в началното училище в с. Жостово (Хаджидимово) и след това в с. Либяхово (Илинден). През 1949 г. завършва Неврокопската гимназия. От 1949 до 1952 г. е на комсомолска работа. През 1956 г. завършва Софийския държавен университет «Климент Охридски», специалност «Българска филология». От 1956 до 1990 г. работи като журналист във в. «Народна младеж» – окръжен кореспондент, заместник-главен редактор, главен редактор. И във в. «Работническо дело» като първи заместник-главен редактор. В книгоиздаването: директор на издателство «Народна младеж», директор на Партиздат, генерален директор на ДСО «Книгоиздаване» и председател на Държавно творческо и стопанско обединение «Българска книга и печат». Автор е на книгите: «Пролетарска символика» – 1972 г., «Мървашки песнивец» – 1981 г., «Черешова задушница» – 1986 г., «Елен от Велика гора» – 1996 г., «Въздаяние» – 2004 г. Отличен е със следните литературни награди: Наградата «Андрей Германов» за «Мървашки песнивец» – 1984 г. Годишната награда на Съюза на българските писатели за «Черешова задушница» – 1986 г. Наградата «Людмил Стоянов» на СБП и община Гоце Делчев за цялостно творчество – 2006 г. Наградата «Димитър Талев» на община Благоевград за цялостно творчество – 2007 г. Тази година през есента в изд. «Синева» предстои да излезе мемоарната му книга «Патила, страдалчества и възнесения на книги и люде“.