0
1647

Проповед за падането на Рим

Жером Ферари

Откъс от романа на Жером Ферари, получил „Гонкур“ през 2012 г. Авторът ще се срещне съc софийската публика на 14 март във Френския институт.

Двама приятели наемат бар в родното си корсиканско селце. Идеята им е да превърнат западналото заведение в „най-добрия от всички възможни светове“ – според учението на Лайбниц, с което и двамата се запознават по време на следването си в Париж. Начинанието потръгва повече от успешно и носи на селото и цялото близко крайбрежие най-неочаквани срещи и преживелици. Но радостта е краткотрайна. Защото „онова, което човекът прави, човекът го и руши“ и скоро най-добрият от всички възможни светове се превръща в ад, където се развихрят най-низките и гибелни човешки страсти.

Рим е само едно от имената, с които можем да назовем света. С „Проповед за падането на Рим“ и със средствата на романа и аз на свой ред пожелах да задам въпроса: какво означава един свят? Всеки от нас и всеки от героите ми носи в себе си света, който го разделя съдбоносно от другите: един много стар човек преминава през целия двайсети век по следите на Историята, без да може никога да я догони; една млада жена се опитва да изрови от подземните пластове потъналите в тях развалини, за да не позволи на живота да угасне; двама приятели от детинство наемат бара в родното си селце и тръгват рамо до рамо към трагедията. И всеки един от тях отговаря по своему на въпроса.

Жером Ферари

Жером Ферари (1968) е роден в Париж в семейство на корсиканци. Завършва и преподава философия в лицеите в Порто-Векио, Алжир, Абу Даби и понастоящем в Бастия. Автор е на шест романа и носител на наградите „Ландерно“ за „Един Бог, един звяр“ (2009), на „Франс телевизион“ за „Където си оставих душата“ (2010) и на „Гонкур“ за най-известното си произведение „Проповед за падането на Рим“ (2012). „Интересувам се не толкова от падането и края, колкото от закономерността и цикличността. Вълнува ме фактът, че всичко в човешкия живот има начало и край.“ Това казва писателят за своя роман. 

Срещата на Жером Ферари с българските читатели е на 14 март, сряда, от 18 часа във Френския институт в София.

Жером Ферари, „Проповед за падането на Рим“, Издателство „Факел експрес“, превод от френски Александра Велева, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков.

ПРОПОВЕД ЗА ПАДАНЕТО НА РИМ

Либеро успя да намери най-накрая лични причини, които нямаха нищо общо с Матийо, за да намрази Париж. Всяка вечер и всяка сутрин в претъпкания вагон на линия номер 4, застанали един до друг, те споделяха с горчивина, за която не съществува лек, най-съкровеното, макар смисълът му да бе напълно различен за двамата. В началото Либеро си мислеше, че като истински посветен е навлязъл в туптящото сърце на знанието, превъзмогнал е неразбираеми за простосмъртните изпитания и вече не може да прекрачи в голямата аула на Сорбоната, без да се изпълни с плаха гордост, знак за присъствието на боговете. С него бяха неграмотната му майка, братята му земеделци и овчари, всички ония праотци и пленници на езическата нощ в Барбаджа, които потръпваха сега от радост в гробовете си. Вярваше във вечността на вечните неща, в тяхното ненакърнимо благородство, изваяно на фронтона на високото чисто небе. И – престана да вярва. Професорът по етика беше младок, завършил Екол нормал[1], изключително словоохотлив и симпатичен, който анализираше текстовете с блестяща до повръщане безцеремонност, налагайки на студентите си най-категорични мнения за абсолютното зло, които биха подхождали на всеки селски поп, макар той да ги разкрасяваше с позовавания и цитати, негодни да запълнят мисловната им пустош и отявлена тривиалност. На всичкото отгоре цялото това блудство с морализма беше в услуга на една безусловно цинична амбиция – повече от ясно беше, че за него Университетът е само незначителен, но необходим етап по пътя, водещ към телевизионните площадки, където в компанията на себеподобните си ще може публично да позори името на философията, под разчувствания поглед на неуки и прехласнати журналисти, защото журналистиката и търговията бяха заменили днес мисълта и Либеро бе престанал да се съмнява в това, и приличаше на човек, спечелил току-що с неимоверни усилия богатство, но във вече излезли от употреба банкноти. Разбира се, поведението на завършилия Екол нормал не беше типично за всички онези преподаватели, чиято сурова добросъвестност при изпълнение на задачите им бе спечелила уважението на Либеро. Той питаеше безгранично възхищение към докторанта, който всеки четвъртък, от осемнайсет до двайсет часа, идваше със своя бежов панталон от рипсено кадифе и тъмнозелено сако със златни копчета, излязло сякаш от магазините на ЩАЗИ, за да освидетелства безразличието му към материалните блага, превеждаше и коментираше невъзмутимо книгата „Gamma“ на Аристотеловата „Метафизика“ пред оскъдната публика от упорити и съсредоточени елинисти. Но атмосферата на благоговение, която цареше в прашната зала в коридор С, където ги бяха забутали, не можеше да скрие размера на провала им, всички те бяха разгромени, неприспособими и много скоро неразбираеми, оцелели като след коварен апокалипсис, унищожил масово техните себеподобни, изравнил със земята храмовете на божествата, пред които се прекланяха и чиято светлина бе озарявала в миналото света. Дълго време Либеро беше обичал своите другари по неволя. Те бяха достойни хора. Общото им поражение беше тяхното величие. Трябваше да се държиш така, като че нищо не се е случило, и да продължиш да водиш един решително неуместен живот, изцяло посветен на боготворенето на поруганите реликви. Либеро все още вярваше, че почтеността му бе изваяна на фронтона на високото и чисто небе, което въобще не го е грижа дали някой знае за съществуването му. Нравствените и политическите въпроси, разядени от отровата на актуалността, трябваше да бъдат отхвърлени и в компанията на автори, незастрашени от мръсотията на журналистическия интерес да се потърси убежище в безплодните пустини на метафизиката. Реши да посвети магистърската си теза на Августин. Матийо, чието нерушимо приятелство се проявяваше често под формата на сервилно одобрение, избра Лайбниц и се залута апатично в главозамайващите лабиринти на божествения разум, в сянката на невъобразимата пирамида от възможни светове, където ръката му, умножена до безкрайност, се полагаше най-сетне върху бузата на Жюдит. Либеро четеше четирите проповеди за падането на Рим с чувството, че извършва акт на изключителна съпротива, четеше и „За Божия град“[2], но със скъсяването на дните последните му надежди се размиха в дъждовната мъгла, която натежаваше върху влажните тротоари. Всичко бе тъжно и мръсно, на небето не се изписваше нищо освен обещания за вихрушки и ситен дъжд, и съпротивляващите се му станаха точно толкова омразни, колкото и победителите, те не бяха подлеци, а шутове и неудачници начело с него, обучени да пишат еднакво безполезни и безупречни дисертации и анализи, и може би светът имаше още нужда от Августин или от Лайбниц, но не и от тези нещастни екзегети, и Либеро се изпълваше с презрение към самия себе си, към всичките тези професори, към писарите и филистерите, без разлика, както и към своите съкурсници, начело с Жюдит Але, с която, въпреки упреците му, Матийо упорито продължаваше да се вижда, независимо че тя се люшкаше непрекъснато между глупостта и буквоядството, нищо не избягваше от бурния прилив на презрението му, дори и Августин, когото не можеше да понася сега, когато беше сигурен, че го разбира по-добре от всякога. Виждаше вече в него единствено неукия варварин, който се радва на края на Империята, защото той бележи възшествието на света на посредствените и на победоносните роби, какъвто беше и той, от проповедите му блика реваншистка и перверзна наслада, древната вселена на боговете и на поетите изчезва пред очите му, погълната от християнството с неговата отвратителна кохорта от аскети и мъченици и Августин прикрива тържеството си под лицемерните интонации на мъдростта и съчувствието, както обикновено правят поповете. Либеро дописа криво ляво тезата си, в състояние на такова нравствено изтощение, че да продължи образованието си стана невъзможно. Когато научи, че Бернар Грата е докарал до блестящ край процеса на своята клошардизация, разбра, че му се открива уникална възможност и сподели с Матийо решението си да стане непременно управител на бара. Матийо беше естествено ентусиазиран. Когато пристигнаха в началото на лятото в селото, Бернар Грата бе току-що съобщил на Мари-Анжел, че поради загуби, дължащи се покера, но незаслужени, няма да му е възможно да заплати наема за бара и допълнителните шамари, които получи от Венсан Леандри, не промениха с нищо нещата. Мари-Анжел прие новината с чувство за неизбежност. Изоставила всяка надежда за подобрение на положението си, на нея ѝ мина дори през ум, вместо да поеме сама бара, да остави управлението му на Грата до септември, за да може да ѝ изплати поне част от дължимото. Либеро и Матийо ѝ предложиха услугите си. Тя се съгласи с охота – едва ли биха могли да бъдат по-лоши от предшествениците си. Но откъде щяха намерят пари? Имала им доверие, познавала ги от деца и знаела, че не възнамеряват да я изиграят, но и тя трябва да се храни, поради което е абсолютно необходимо да ѝ се плати предварително. Либеро успя, след като защити каузата си пред братята и сестрите си, да събере две хиляди евро. Матийо съобщи за проекта си една юлска вечер на семейната маса. Клоди и Жак изпуснаха приборите си. Дядо му продължи старателно да си яде супата.
– Въобразяваш си, че ще ти дадем пари, за да прекъснеш образованието си и да станеш барман? Ама сериозно ли си въобразяваш подобно нещо?
Той се опита да се защити с аргументи, които смяташе за необорими, но майка му рязко го прекъсна.
– Млъкни.
Беше пребледняла от гняв.
– Стани веднага от масата. Не желая да те виждам повече.
Почувства се унизен, но се подчини, без да продума.
Обади се на сестра си, за да изпроси подкрепата ѝ, но не успя да я убеди. Орели избухна в смях.
– Пълни глупости! Да не би да си мислил, че мама ще подскочи от радост?
Матийо се опита отново да се защити, но тя не го слушаше.
– Време е да пораснеш. Ставаш досаден.
Отиде при Либеро, за да му съобщи лошата новина и двамата тъжно се напиха. Когато Матийо се събуди на другия ден към обяд с мигрена, дължаща се колкото на отчаянието, толкова и на алкохола, до леглото му седеше дядо му. Матийо се надигна с мъка. Марсел го гледаше с необичайно доброжелателство.
– Искаш да се установиш тука и да поемеш бара, така ли, момчето ми?
Матийо се съгласи, поклащайки неопределено глава.
– Ето какво възнамерявам да направя. Ще ви платя наема тази година, ще го платя и догодина. След това обаче няма да получиш нито стотинка повече. Две години стигат, за да покажеш какво можеш, момчето ми.
Матийо се хвърли на врата му. Последвалата седмица беше апокалиптична. Клоди направи ужасяваща сцена на Марсел. Обвини го в злонамереност и в предумишлен саботаж с утежняващи вината обстоятелства, помагал на внук си само защото го мразел и искал да види как си проваля живота, единствено заради удоволствието да докаже, че не е сбъркал по отношение на него, а онзи, кръгъл идиот, бил очарован, нищо не разбирал, хвърлял се възторжено надолу с главата право в пропастта, пълен глупак, и Марсел напразно я уверяваше в добрите си намерения, нищо не помагаше, тя го обсипваше с хули, крещеше, че рано или късно ще заплати за низостта си, както и Мари-Анжел, при която се натресе без предупреждение, за да вдигне скандал, питайки я, дали за да си отмъсти, че е заченала курва, извращава децата на другите, но нищо не се промени, накрая Клоди се усмири и в средата на месец юли Матийо и Либеро влязоха във владение на бара, след като великодушно наеха Грата да мие съдовете. Либеро се настани зад тезгяха. Той гледаше цветните редици от бутилки, мивките, касата и се чувстваше на мястото си. Тук банкнотите бяха в употреба. Всички разбираха смисъла им и им се доверяваха. Именно в това се състоеше стойността им и никаква друга химерна стойност не можеше да им бъде противопоставена, нито на земята, нито на небето. Либеро нямаше вече желание да се съпротивлява. И докато Матийо осъществяваше своята отколешна мечта, докато опустошаваше с дивашка радост земите на своето минало, отстъпено на пламъците, изтривайки моментално съобщенията за подкрепа и съжаление, които Жюдит упорито му изпращаше, бъди щастлив, кога ще те видя? не ме забравяй, сякаш можеше да я пропъди от мечтите си, Либеро бе престанал отдавна да мечтае. Той признаваше поражението си и даваше съгласието си, едно болезнено, тотално, отчаяно съгласие с глупостта на света.

Превод от френски Александра Велева

[1] Екол нормал сюпериор, едно от най-реномираните френски висши учебни заведения, известни още като „Големите училища“. – Б. пр.
[2] De Civitate Dei contra Paganos (лат.) – „За Божия град срещу езичниците“, Августин от Хипон, V в. Авторът пише този трактат след падането на Рим (410 г.), разграбен от весготите. Основното послание в него е, че християните трябва да гледат към небето, т.е. да се занимават с мистичното и с небесния град вместо със земна политика. – Б. пр.