Патриотизмът не е мръсна дума – о, не! Патриотизмът е дума, която засяга важна част от нашата индивидуална идентичност: любовта към родина, нация, общностна принадлежност, особени нагласи, ястия, миризми, природни красоти и манталитетни специфики е впита и се вплита дълбоко в същността ни, част е от личността ни, значима част. Затова нито можем, нито искаме (поне някои) да се откажем от нея, напротив – твърдя, че хора като мен са много по-големи патриоти от разните му там каракачановци, сидеровци, костадиновци, труфещи се с това доблестно название. Смятам дори, че те изобщо не са патриоти или ако са, изповядват някакъв криворазбран патриотизъм, изчанчен и извратен; „шаячен“, както го нарекох преди време. А ако говорим за истински достойни патриоти, такъв е Георги Господинов, който накара цял свят да се възхищава на българския талант, такива са девойките и младежите от отборите по математика и лингвистика, които показват, че в България моженето е не изключение, а правило, такива са великолепните артисти Людмил Ангелов, Соня Йончева, Тео Ушев, Сами Финци, Галин Стоев… И днешните изключителни спортисти Александър Везенков, Григор Димитров, Нургюл Салимова, Петър Мицин, Стойка Кръстева, Ивет Горанова, Матей Казийски, момичетата от националния отбор по художествена гимнастика… Но заедно с тях и всички онези граждани на Република България, които съвестно, скромно и отговорно си вършат назначената работа, за да е страната ни европейска и световна, но едновременно с това – българска и уникална. И съм убеден двеста процента: родолюбецът обича не само България, родолюбецът обича и Европа. А обича Европа не заради друго, а заради своята мила родина; заради царящите в Европа демократичен ред и живеене според закона. И когато е критичен към България, е критичен не защото не я харесва, не защото не я обича, обратно – тъкмо защото я обича, иска да бъде светло и ведро неговото скъпо отечество, да има тук уредена и свястна държава, в която хората напредват съобразно способностите си и получават блага и признание съобразно вложените труд, енергия, интелект, усилия, воля. Тоест в съответствие с индивидуалните си таланти, не заради някакви сумрачни задкулисни връзки…

Цветан Тодоров, друг българин, който ни прославя нас, българите, с това, че е един от най-сериозните френски мислители от края на ХХ век и началото на ХХI-ви, почетен доктор на Софийския университет, твърди обаче, че съвместяването на патриотичното с глобалното е почти невъзможна задача, едва ли не causa perduta. В забележителната си книга „Ние и другите. Френската мисъл за човешкото многообразие“ (превод Весела Генова, „Изток-Запад, 2023), излязла през 1989 г., в навечерието на огромните промени в Източна Европа, той с основание пита: „[…] Възможно ли е да се помирят патриотизмът и космополитизмът, привързаността към националните ценности и любовта към човечеството? Ако не е възможно, кое от двете да предпочетем?“ (181). Големите френски мислители Хелвеций, Волтер и Русо, уточнява той, през XVIII век дават отрицателен отговор на този въпрос. Цветан Тодоров сякаш е повече съгласен да приеме (по примера на Русо), отколкото да отхвърли този френски просветителски отговор: „В противовес на любовта към всичко присъщо на отечеството се явява известно презрение към това, което не принадлежи към него, и особено към чужденците“ (185). В подкрепа на рязката антиномия цитира „Емил, или за възпитанието“ (I, с. 13): „Пазете се от онези космополити, които ровят в книгите, за да намерят надалече задължения, които не благоволяват да изпълнят край себе си. Еди-кой си философ обича татарите, за да не бъде задължен да обича съседите си“. Подобни философи са рояк, наистина от тях бая попрехвърчат и тук, в България; за тях можем да речем, че горещо пледират за любов към цялото човечество, проявявайки обаче хладна неприязън към човека до себе си. Само че, смятам, това не е основание да се противопоставят до степен на взаимно отричане патриотизмът и хуманизмът; и съвсем не е случайно, че и Тодоров, и Русо употребяват думата „космополитизъм“ вместо „хуманизъм“ – тя някак пò се вписва в очертания сблъсък, отколкото, да речем, човеколюбието. Проблемът е, че и единият, и другият слагат знак за равенство между две понятия, които в действителност не могат да бъдат приравнени: говорят по еднакъв начин и за патриотизма, и за национализма, докато всъщност те са твърде различни: патриотизмът не е национализъм, национализмът не е патриотизъм. Да си патриот не значи да си националист, категорично…

Реално национализмът в български контекст е онова, което във френското културно пространство назовават шовинизъм (патриотизмът пък е национализъм). Ала това са, повтарям, много различни понятия, които съответно водят до съвсем различни индивидуални (и общностни) поведения: национализмът е едновременно концентричен и центробежен, в смисъл че провъзгласява предимството на един-единствен център и заедно с това се стреми към подчиняване на всичко и всички (наоколо и не само) на този център; национализмът претендира за всеобщност, но всеобщност монологична, монохромна, монолитна. Няма украинци, няма македонци, няма баски и каталонци; всички са с някакви объркани идентичности, а целта е да се осъзнаят, пък ако ще и със сила да е. Патриотизмът от своя страна е ексцентричен и центростремителен: той признава и припознава особеностите на регионите – всяка локалност за него е централна, но в същото време настоява центърът, който ги обединява, да бъде привлекателен и увличащ; да събира не със сила, а с качеството си на живот. Национализмът въздига своите, ругаейки и непризнавайки различността на другите; патриотизмът въздига своите заедно с въздигането и признаването различността на другите. Цветан Тодоров привежда съждение на Антонен Арто, изложено в произведението му „Революционни послания“ (непубликувано приживе), за двата вида национализъм: „Съществува културен национализъм, чрез който се утвърждават специфичните качества на един народ, отличителните черти на неговото творчество; този национализъм е безупречен; но има и национализъм, който би могъл да се нарече граждански, чието егоистично проявление е шовинизмът, изразяващ се в митнически борби, в икономически, а понякога и в същински войни“ (176). Първият вид национализъм е именно патриотизъм: да знаеш особеностите на род, народ и родина и не да се отричаш от тях, а да ги разбираш и интерпретираш. Тъкмо поради тази причина Антон Страшимиров е голям български патриот, защото е пребродил цяла България, за да напише великолепната и ценна книга „Нашият народ. Книга за българите“, за разлика от мнозина днес, които се смятат за патриоти – шаячни патриоти, понеже силно мразят (без да обичат). Ако за шаячния патриотизъм са характерни допотопност, елементарност и автаркичност, просветеният патриотизъм не се възторгва от примитивни и кичозни татуировки, а от всичко онова, което българите са постигнали през годините не само в политиката, но и в икономиката, в образованието, в културата. Просветеният патриотизъм знае за прекрасните български гледки не само от кичозните туристически картички, но и от изрисуваните с безмерна любов от Борис Денев български пейзажи от Велико Търново, от Родопите, от Мелник и Стара планина, но знае също и не крие, а свидетелства за онова, което са му причинили комунистите – нему, гениалния художник, и на неговата също гениална дъщеря Славка Денева; знае за страстните изследвания на Тончо Жечев за българския Великден и за усилията му да открие у българите консерватизъм и традиционализъм; знае също за виртуозните композиции на Милчо Левиев, но и за скудоумните забрани, принудили го да напусне България. Просветеният патриотизъм освен това не търси прости обяснения за събитията по света и у нас, а се опитва да намери достойното място на своята общност, която безкрайно обича, във все по-усложняващия се и хаотичен съвременен живот. Не да измамва със и не да се измамва от простотии, а да анализира, сравнява, структурира и мисли – най-вече да мисли. Накрая, просветеният патриотизъм знае отлично, че не може без сътрудничество, без взаимно уважение между отделните народи, без стриктно спазване на международните договори – нещо, което осигурява на неговия уникален народ цивилизовано присъствие на всеобщата глобална арена. Затова неговото скъпо на сърцето му българско знаме се вее редом с европейското и натовското, не с руското, което е знаме на диктатура, на мизерия, на беззаконие и произвол. Просветеният патриот е наясно, че без законност няма нито силна държава, нито щастлив народ, затова прави всичко по силите си тази законност да се възцари в родината му. Той не насъсква и не изпитва ненавист, той създава и се радва да създава, защото тъкмо в съзиданието кипи неговата радост. Защото с това съзидание ще възрадва и други – и ближните, и далечните…

Патриотизмът не е мръсна дума – о, не! Но когато е патриотизъм просветен, не шаячен: патриотизъм, уважаващ другите и различните, понеже знае – този, който уважава другите, уважава себе си. Съответно: този, който ги ненавижда, себе си ненавижда…