Една от най-оригиналните балкански джаз формации пристига специално за 13-ото издание на фестивала „Аларма Пънк Джаз” на 26 март в Първо студио на БНР. Разговор със създателя на Eyot, пианиста Деян Илиич.
Започваме с уговорката, че днес „балкански джаз” може да означава всичко и нищо. Както е впрочем и с киното. Ако очаквате да чуете темпераментна неравноделна музика с много иху-аху и народни инструменти, със сигурност Eyot не са вашите хора. Като подход и настроение музиката им се родее много повече със скандинавските примери от последния четвърт век – от Буге Веселтофт до E.S.T. и от Ейвинд Оршед до Wibutee и Huntsville. Въпреки че да ограничаваме нещата географски, също е едностранчиво. Eyot биха звучали идеално на една сцена и с австралийците The Necks, и с Ник Берч, и с Kammerflimmer Kollektief, и с редица построк класици – от Mono до Mogwai. Само дето са група от Ниш, родена на 100 и няколко километра западно от София – за щастие, оценена навреме и на Изток, и на Запад: в Русия от няколко години са абсолютен хит, свирили са в Дубай и Хонконг, носители са на наградите на MIDEM в Кан и Umbria Jazz в Белград, а продуцент на третия им албум Similarity е Джим Бар от Get The Blessing и Portishead. Самият той определя музиката на Eyot като толкова просторна, че да побере и мрачната мистериозност, и светлината. А в тази обширност, разбира се, намира място и балканският корен. Само че и когато са балкански, Eyot са такива по начина, по който е балканска музиката на Дуке Бояджиев, Underwater Chess, Project Zlust или Илхан Ершахин – с малко повече фина настройка и ориентация към по-дълбоки пластове, все още недостатъчно разработени в популярната музика, но с потенциал, по-силен от глобализацията. Неслучайно именно пиесата им Stone Upon Stone, най-балканската в творчеството им, даде името и на фестивала, който самите те организират в Ниш.
Концертът им в Първо студио на Националното радио в четвъртък (26 март, 21 ч.) е втори за „Аларма Пънк Джаз” и четвърти за България за последните 4 години – през 2012 г. свириха в Банско, през 2013 – на Смолянския джаз фестивал, а още през 2011 г. в рамките на „Аларма” направиха последния си концерт като „малка група”, преди световната слава да ги застигне. Именно поради това този четвъртък ще наблюдаваме едно доста емоционално завръщане на тукашната сцена. За историята на групата и за най-новите „острови по течението” в биографията на Eyot разговаряме с пианиста и създател на квартета Деян Илиич.
Когато се събрахте в началото, очаквахте ли в толкова кратък срок нещата да ви се получат толкова добре?
Не го очаквахме, но имах някакъв макроплан. Надявах се, вярвах, може би само аз от групата в самото начало… Резултатите дойдоха много бързо, а като усетиш веднъж, че нещо е осъществимо, всичко останало вече е по-лесно. И мисля, че сме стигнали дотам, че можем да отидем докрай, като която и да било световна група… Но да, на първо място не е това, а потребността да се прави музика.
Как се роди Eyot?
Пет години преди групата имах солов проект и записах албум, който озаглавих Еyot. Името беше подходящо, защото това е английската дума за остров на река или насред езеро. И символиката си дойде съвсем естествено… Сърбия, заобиколена отвсякъде с Европейски съюз и изолирана от останалия свят. Като започнахме да работим с групата, исках да запазя точно тази линия от предишните ми работи и така остана и името.
С музикантите се познавате отпреди и всеки попада съвсем точно на мястото си в квартета, а и успяхте да останете в същия състав и до днес, което не се случва много често.
Да, живеехме заедно, в един град, въпреки че всеки идва от своята си сцена. Аз клонях повече към джаз и етно, китаристът се занимаваше с ембиънт и дори с хевиметъл проекти, басистът идва от бритпопа, а накрая дойде и барабанистът със своите влияния. И може би тези различния са създали звученето ни такова, каквото е – уърлд-ембиънт-пънк-джаз-рок.
Шест години сме заедно вече – това е рядкост. И смятам, че докато работим заедно, дотогава ще трае и историята на Eyot. Ако стане така, че някой си тръгне, това ще е и краят на групата. Но се надявам, че след като междувременно се окумихме и вече сме нещо като малко семейство, съвместната ни работа ще трае още поне 30 години.
Какво значи да се окумиш?
Станахме кумове един на друг. Аз – на Милош, Сладжан е мой кум, само Марко остана ерген, но и неговият ред идва.
Появата ви беше изненадваща, дума да няма. Ще те върна малко назад във времето…
Ние сме първата група от Ниш, въобще във всички жанрове (след няколкото по-познати рокбанди в миналото), която въобще излезе дори на по-широка сръбска сцена, да не говорим за световната. Но ето – имахме това щастие. Свирихме на конкурса Umbria Jazz в Белград и бяхме една от трите групи, избрани от общо 28 от целия Балкански полуостров… И така започна всичко – после свирихме на фестивала Nisville и веднага почнаха да ни се обаждат и за други джазфоруми като Международния джазфестивал в Дубай… Всичко започна по този начин. И се надявам, че има и други музиканти, които ще минат по този път – сцената започва да расте, има млади музиканти и групи, които в момента записват албуми, и следващите години ще се чуе за още някои млади групи от Ниш…
А нишката сцена днес съществува ли, или е в криза?
Съществува, да. Има един малък проблем с липсата на места за свирене, но и тук нещата лека-полека започват да си идват на мястото. Все повече музиканти има, които свирят джаз или сходни на джаза жанрове. Мога да кажа, че днес положението е по-добро от когато и да било. Това все още не е видимо по медиите и тук виждам големия проблем. При по-голяма поддръжка от медиите, която се надявам да започне, и тази сцена ще бъде по-видима. Дори и достатъчно публика има, само дето няма достатъчно случаи хората да чуят тези групи.
Преди 4 години, когато свирихте в София, ти спомена, че и другите музиканти от групата започват лека-полека да композират, а не само ти, както е било в началото…
Стигнахме до този стадий. Аз и до днес стоя зад първоначалните идеи, но сега композирам заедно с групата – на репетиции, а не сам в къщи. Там се раждат идеите, някой от групата поема в дадена посока и другите го следват. И понеже свирим от дълго време заедно, днес композирането е много по-лесно – разбираме се с един поглед и всички сме включени в процеса на композиране. И знаем, че най-добрият ни албум винаги е следващият.
Кажи ми за гостите в албума Similarity – половината музиканти от Get The Blessing участват в заключителната пиеса.
В една от пиесите участват саксофонистът Джейк МакМърчи и тромпетистът Пийт Джъдж от Get The Blessing, а продуцент на албума е Джим Бар, създателят на Get The Blessing, а в албума участва още и Деяна Секулич на виола. Това е едно старо приятелство, което възобновихме по интернет. Тя сега живее в чужбина, мисля, че в Брюксел. Това е нова крачка в нашата работа. Имахме гости саксофонист и тромпетист още в първия албум – Владан Дробицки и Васко Бояджийски от „Сетстат”, сега имаме и струнни. А имаме желание и план да направим записи със симфоничен оркестър – може би още е рано да говорим за това, но кой знае…
Какво е за вас джазът и кой е вашият джаз?
Имали сме концерти на всякакви места – от рок-клубове до театри, и енергията на мястото доста влияе, но нашата музика е достатъчно гъвкава, за да улови тази енергия. А относно джаза – аз още в началото имах за цел да избегнем онзи класически подход към джаза, когато първо се свири темата, а след това следват импровизации на различните инструменти. Залагаме на композицията. Имаме пиеси, които са изкомпозирани от началото до края, а има и такива, в които оставяме 30 процента свободно място за импровизация. Но като цяло всичко, което е включено в пиесите ни, да има своето място и причина.
