0
968

Протестите на гневните

ken_jowitt

Реакциите към Запада варират от възторг до отхвърляне, но често са свързани с имитацията на западния начин на живот, чийто фалшив характер предизвиква недоволство и непреодолимо усещане за малоценност.

Политическият императив, пред който се изправя Западният свят през последните векове, е как да се реагира на социално-културните мутации на историята. Реакциите към Запада варират от възторг до отхвърляне, но често са свързани с имитация на западния начин на живот. Тази имитация обикновено предизвиква у хората недоволство от фалшивия характер на озападняването на техните държави. Оттам идва и чувството на неприязън и непреодолимо усещане за малоценност – малоценност спрямо Запада и омраза към неговата мощ, но заедно с това и фатално привличане. Така че имаме отхвърляне и привличане, които действат едновременно. Хората не просто са ядосани от имитацията, но усещат собствената си малоценност, защото техните страни не могат да се сравняват със Западния свят. Те го мразят, но не могат да се лишат от него като отправна точка. Така че тези хора са потенциални лидери, членове и последователи на т. нар. движения на гнева. Тези движения са от по-нов тип, те се отличават с харизматичен лидер, апокалиптична идеология и стратегия за нихилистично насилие. Водещ е екзистенциалният страх от унищожение, а вдъхновението обикновено идва от някаква трансцендентна визия. От една страна, страхът, че Западът ще унищожи тяхната идентичност, а от друга страна, вдъхновението от една трансцендентна визия, която ще прочисти света от западната зараза и ще ги освободи от собствените им комплекси за малоценност.

Тези движения обаче не са фашистки. По думите на Стенли Пейн фашизмът на Мусолини е литургийно движение на гнева. Неговата сложна церемониалност изразява култа към трансцендентност чрез насилие и смърт. Основният недостатък на италианския фашизъм обаче е раздвоението между националистичната и революционната нагласа. Този недостатък отразява нежеланието на италианския фашизъм да бъде идентифициран непосредствен екзистенциален враг на италианската нация. Резултатът е, че фашизмът не успява да трансформира литургийния ритуал в движение на гнева. Общото между революционните движения и движенията на гнева е, че хората, които се включват в тях, не харесват националната си държава. Нацистите са не просто германски националисти, иначе нямаше да убиват всички германци с увреждания или евреите, награждавани с медали за участието си в Първата световна война. Фашизмът в Италия разрешава това раздвоение в полза на национиализма, а движенията на гнева променят самото естество на културата – забраняват например Католическата църква или армията.

Ще ви запозная с основните характеристики на движенията на гнева, които са оказвали влияние върху световната история и продължават да влияят и през XXI век. Първата и основна характеристика е, че често столиците в незападните страни се определят като място, където се шири западна корупция. Градът е желано място заради материалните изкушения, но е и мразено място заради личното отхвърляне. Градът за тези хора е нещо като панаир на суетата и сатанинско зло. В Камбоджа червените кхмери опразниха целия Пном Пен – не само виетнамците и китайците, но и всеки, който е заразен от Запада. Това те определяха по езика, който говорят хората, по облеклото и образованието им – ако носиш вратовръзка например, умираш. Движенията на гнева се интересуват от моралната зараза на това, което те смятат за национална самоличност. През XIX век един човек, наречен Хонкут Чу Чуан, който твърдял, че е брат на Иисус Христос, отказал да нарича столицата Пекин, защото по думите му градът бил свърталище на демони. И всички тези демони от Запада трябваше да бъдат физически унищожени. Друг пример, в периода между войните в Румъния „Желязната гвардия“ насочва презрението си към Букурещ, където се говори френски език, хората са облечени елегантно, а някои дори носят грим. Това е обидно за повечето румънци и Кодряну, лидерът на „Желязната гвардия“, определя тези хора като сатанински сили, които деформират и изкривяват дакорумънската расова структура и на нейно място – това важи за всички такива движения – поставят псевдозападни политици, които изкушават обществото със западната зараза.

Втората характеристика на движенията на гнева е, че техните лидери обикновено идват от провинциални и маргинализирани елити, а не от градските гета. Провинциалните елити живеят в два свята. Те не са точно космополитни, но не са и патриархални. Те не се чувстват удобно в нито един от двата свята и техният отговор е нихилистично насилие и идеализация на селските райони. Те искат с насилие да променят и двете реалности – корумпираният и развратен град и изостаналото село. Те са освободени от чувството за политическо отчаяние. Ще ви дам някои примери. Става дума за движения, които още с възникването си плашат всички както в собствената им държава, така и извън нея. Абимаел Гусман, известен още като президента Гонсало, е харизматичният лидер на перуанското движение на гнева „Сендеро Луминосо“. Той отговаря идеално на този профил – премества се от Лима в провинциален университет, където започва да преподава философия и където по-късно създава „Сендеро Луминосо“. Гусман набира кадри за движението си сред хора, които вече не могат да работят на село, а същевременно не успяват да си намерят работа в града, тоест сред едни гневни хора. За повечето движения на гнева е характерно наличието на едно конкретно място, където тези хора се събират и където създават своя идентичност. Това може да е Аякучо, както в случая с Перу, но така или иначе всички тези революционни движения имат изолиран център, където създадат своя собствена идентичност. Аякучо е мястото, където Гусман създава своята синкретична идеология.

Друга черта на тези движения е, че те нямат кохерентна идеология. Наблюдавайки ги отстрани, можем да си кажем: „Тези хора не са добре“. Истината е, че тяхната публика е всъщност от маргинализирани, объркани хора – частично селяни, частично интелигенция, частично космополити, частично патриархално настроени. Тогава тази синкретична идеология, която съвсем не изглежда последователна за един политолог или социолог, привлича по необичаен начин точни тези хора, тъй като самите те са синкретично устроени. Идеологията на Гусман е странна комбинация от маоизъм, от идеите на Мариатеги и Перуанската комунистическа партия и митологията на инките. Повечето от вас може би няма да бъдат привлечени от такава идеология, но си остава факт, че хиляди хора от Перу се присъединяват към това движение и прибягват до нихилистично насилие, което почти успява да свали правителството на Перу. Те бесят и изкормват други хора, нещо подобно на това, което са правили протестантите и католиците във Франция през XVI-XVII век.

Ще ви дам още един пример, ето какво казва за лидерството известният учен Ойген Вебер, който е румънец от германски произход: „Лидерството е важно, защото ако сте политик и искате да знаете къде са лошите, трябва да знаете къде да ги търсите. Те не са в града“. Кодряну например е син на учител от малък град. Лидерите на „Желязната гвардия“ идват от провинциалната, току-що огражданена интелигенция. Така че ако някой иска да предотврати възникването на движения като „Желязната гвардия“ или „Сендеро Луминосо“, трябва да проследи всички, които преподават в провинцията, както и свещениците, които проповядват там, и да им предложи позиция в университета или да ги ръкоположи като епископи. Истинското място, откъдето черпят лидерство тези движения, е провинцията. Но това не намалява значението на градските гета, които, подобно на затворите, са зловредни образувания. Голяма част от хората, които живеят в тези гета и са между 16 и 20-годишни, в крайна сметка се озовават в затвора. Тази комбинация действа като зловреден манастир. Какво е манастирът – вадят те от света, затварят те там и те правят светия. Затворите не те правят светия, там се сдобиваш с фанатична идентичност и когато излезеш на свобода, си готов да извършваш впечатляващи актове на насилие. Ако се интересувате откъде идва тероризмът, погледнете какво става в затворите в големите европейски градове.

Третата черта на движенията на гнева е нихилистичното насилие. Това е насилие, което цели не просто да унищожи институциите, но и физически да премахне всеки, който носи заразата, разрушаваща националната култура. Пол Пот извършва това на практика, червените кхмери убиват между един и два милиона души от седем милиона население. Те не са комунисти, не са нацисти, но за кратко време убиват два милиона души. Два милиона са избити не само поради идеологията им, но дори поради облеклото им. Какво се случва със „Сендеро Луминосо“? Президентът Гонсало разпределя кръвни квоти на своите хора – излизаш на улицата и убиваш определен брой лица, които да кажем са учили в Лима или знаят френски език. Тези движения се появяват на различни места и по различно време, те често са неуспешни, но когато дойдат на власт за година или две, проявяват ужасяващо насилие, което обаче избирателите в тези страни намират за привлекателно. Нещо повече, те намират достатъчно основание да жертват живота си в името на тези движения.

Нека кажа нещо и за пролетарската революция. Мао Цзедун е комунист и ленинист, всеки левичар на Запад му се радва – той премахва проституцията, прочиства страната от всичко зловредно. И всички казват, че така се променя системата. Мао твърди, че Пекин е твърде цивилизован. В началото на революцията градът е корумпиран, това е един град, който все още не е озападнен. Както казва един познавач на Китай: „Културната революция в Китай поразяващо прилича на случващото се в „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг. Самият Мао се маргинализира съзнателно в усилието да унищожи това, което той нарича съветски ревизионизъм, който според него би довел до реставриране на западния капитализъм. При всички тези движения – Перу, културната революция в Китай, кхмерите в Камбоджа – винаги източникът на заразата и деформацията е Западът. По думите на Мао характеристика на истинския революционер е желанието му да убива. Хитлер е още по-жесток. Колкото по-жесток си, толкова по-добре, колкото повече хора убиваш, толкова по-голям революционер си. В истински нихилистичен дух Мао Цзедун казва: „Ние ще проведем културната революция до края и ако трябва ще умрем с нея“.

Тук искам да отбележа две явления, които изглеждат сякаш извън профила на движенията на гнева. Чистките на Сталин и културната революция водят до въпроса дали комунистическите режими са движения на гнева. Предвид тези чистки трябва да се запитаме дали ленинистките движения са били движения на гнева. Истина е, че Гусман определя кървави квоти, но Сталин не е правил това. Той обаче е правил списъци с хора, които следва да бъдат убити. Моят отговор на въпроса дали комунистическите режими са движения на гнева, е следният – да, от гледна точка на тяхното развитие, но по същество – не. Нека обясня какво имам предвид. Скоро след като идва на власт, ленинисткият режим идентифицира като своя основна задача консолидацията. Какво означава това? Дошъл си на власт и сега започваш да се тревожиш за самоличността си, за идентичността си. Ти си на власт в една селска страна, откъде ще набереш кадри? Отговорът на този въпрос е важен, защото кадрите може да са настроени антиленински, те може да прокарат заразата. В този период на консолидация ленинистките елити са много подозрителни към диверсията, към опитите партийната идентичност да бъде деформирана и променена. И това ги води към три типа реакции – политическа истерия, крепостен начин на мислене и нихилистично насилие. Това са черти на движенията на гнева, но за разлика от истинските движения на гнева ленинистките движения смятат този период на развитие за идеологическа девиация. Когато Хрушчов отрича Сталин през 1956 г. и когато комунистическата партия на Китай отрича културната революция, те определят случилото се като трагедия, като пълна катастрофа. Трябваше обаче Сталин и Мао да умрат, за да може комунистическата партия да отрече тези периоди и да се сблъска с вътрешнопартийните опасности. И това е опасност, с която и в момента комунистическата партия на Китай трябва да се справя, а Китай е една от най-важните страни в света днес. С други думи, трябваше Сталин и Мао да умрат, за да може партията да отрече тази убийствена истерия и да види опасността вътре в партията. Тази опасност сочи, че класовият враг трансформира революционността на партията в личен семеен егоизъм. Това се случва с комунистическата партия по времето на Брежнев например, когато партийните кадри вече не са лоялни към партията. Нещо като католиците – ходиш на църква ритуално и си тръгваш. И възниква страхът, че тези скрити класови врагове променят отвътре партията, че те променят нейния революционен характер и я превръщат в една партия, чиито членове преследват само личния си интерес.

Аз отделих доста време да чета за Франко, това е интересен епизод от модерната история. Не мога да говоря за България, но в САЩ историята започва, когато се родиш. Там хората нямат никакво усещане за история. Разбира се, ако ги попиташ кой е Томас Джеферсън или Франклин Рузвелт, те знаят това. Но ако ги питаш за Делано Рузвелт, те няма да знаят, или ако ги питаш кой е Троцки, може да ти кажат, че става дума за рок група. Това е напълно липсващо знание, което е плашещо. Но да се върнем към Франко. Неговата стратегия по време на гражданската война в Испания е ясен пример за предпочитанията на движенията на гнева към нихилистично насилие. Франко нееднократно отхвърля съветите на своите по-мощни съюзници фашистка Италия и нацистка Германия да влезе бързо в Мадрид и да приключи войната. Неговата логика е, че е необходима дълга война, за да бъдат напълно унищожени неговите врагове вляво и вдясно. За него е важна  не просто военната победа срещу републиката, но пълното унищожение на социалисти, комунисти, масони, не знам защо е бил толкова вманиачен срещу масоните, либерали, евреи… Всички тези групи представляват смъртна опасност за истинската чиста, католическа, неореконкистка, фашистка Испания, незаразена от злото.

Четвъртата и петата характеристики на движенията на гнева са трансцендентната визия, която задължително се въплъщава от харизматичен лидер. Тези две неща се съчетават. По един много хегелиански, антиленински начин Мао въплъщава този тип лидерство. Ето какво казва той: „Въпросът е не дали трябва да има култ към личността, а дали съответната личност представлява истината. Ако това е така, тя трябва да бъде обожавана“. Ленин сигурно се е обръщал в гроба при тези думи. Революционните движения и в частност движенията на гнева вярват в утопична реалност, която смятат за истински реална, а не просто за някакъв идеал. Когато говорим за демокрацията, ние казваме, че тя не е идеална, че можем да я подобрим, защото нашият идеал е демокрацията. За тези движения идеята е истинската реалност.

Нека цитирам Волфганг Леонард, германски комунист, който казва следното за сталинските времена: „Действителността в Съветския съюз е напълно различна от картината, която се представя във вестник „Правда“. Но аз не правех връзка между тези две неща, имах две нива на реалност – от една страна, ежедневието, което непрекъснато критикувах, а от друга страна, партийната линия, която смятах за вярна и истински реална“. Но ежедневният живот, в който той вижда несправедливостите на съветската система, представлява само индикация за несъвършенствата на човешкия свят. Правилната линия не е просто цел, не е просто символ, тя е истината. Тоест когато си партиен член и работиш с някаква цел, в някаква посока, то това е реалността. Това е комунизмът, той работи в партията, за партията и така думите придобиват плът. Всичко навън може да изглежда реално, но истината е в партийната линия. Движенията на гнева са много трудни за схващане, защото тяхната концепция за действителността е предмодерна и антимодерна. Те не отговарят на просветения Запад и на секуларния начин на мислене. Това, което ние приемаме за символичен идеал, те смятат за истински реално, докато емпирично реалното е непосредствен източник на зараза и трябва да бъде не просто институционално, но и физически унищожено.

И сега няколко думи за талибаните и „Ислямска държава“. Нека демистифицираме ИДИЛ като ислямско движение на гнева. Ал Багдади твърди, че Багдад е Вавилон. Неговата цел е Багдад, не Рака или Мосул, а центърът на шиитската власт, шиитите, които трябва да бъдат унищожени. Според него Багдад е заразен от имитация на Запада със съпътстващата културна и психологическа корупция, конкретно изразяваща се в зелената зона на американците. Завладяването на Багдад е от съществено значение. Ние знаем, че ИДИЛ няма да успее да завладее Багдад, но е важна логиката на мислене. Ал Багдади иска да превземе Багдад, защото иска да даде доказателства за това, че може да се създаде халифат, свободен от западната зараза. Той иска да унищожи една империя.

Днес имаме Брекзит, имаме Каталония, имаме Северна Ирландия, имаме Шотландия и това не са държави от третия свят. Те няма да се отцепят най-вероятно, но ние живеем в един свят, в който границите и наименованията се променят, и ние  не сме свикнали с това. Не просто има зловещи ксенофоби и цунами от бежанци, ние живеем в един неясен свят. Това, което „Ислямска държава“ прави, е да унищожи и преначертае едни граници и наименования, които според ИДИЛ са дадени от Запада и не са истински. И ако това се случи, светът ще види, че Ал Багдади е харизматичен лидер, а за да си харизматичен какво трябва да направиш – трябва да направиш чудо. Чудо би било да унищожиш стогодишното наследство на западната колонизация. „Ислямска държава“ е типично движение на гнева. Нейният създател Ал Заркауи се нарича халиф на смъртта. Ето какъв е неговият профил – той израства в провинцията в Йордания, след това попада в затвора, а когато излиза оттам, от обикновен престъпник се превръща в лидер на джихадисти, който се отдава на нихилистичното насилие, за да защити една апокалиптична визия. Той е идеалният типаж. Бил е обикновен престъпник, мутра, която попада в затвора, там среща имам и излиза като джихадистки воин, който създава „Ислямска държава“. Умира, когато САЩ започват да мислят за него не просто като за мутра, а като за воин и духовен лидер. И изпращат F-16 да го убие.

Ще говоря за нещо, което не е типично за движенията на гнева, но е съществено за тях. Кой става член на такова движение? Съгласете се, че ако станеш член на такова движение, няма да живееш особено щастлив живот, може да забравиш за 70-те девици. Независимо колко ти бушуват хормоните, ако си мислиш, че като се взривиш, ще получиш девици, трябва да не си наред. Но тези хора, които се присъединяват към такива движения, имат друга причина и нея ние трябва да приемаме сериозно. „Ислямска държава“ е привлекателна за потенциалните се членове с това, че ги освобождава от подчиненото им съществуване. Това са хора, които са амбициозни и които същевременно са никои, те никога няма да станат премиер на Великобритания, президент на Сирия или Пакистан, те нямат привилегии, те са обикновени и нямат перспектива. И какво им предлага „Ислямска държава“, предлага им да ги издигне в статут на герои и да ги вкара в рая сега, не в бъдещето. Тук е ключът. Ние гледаме тези хора и си мислим, че те едвам чакат да се взривят и да получат девиците. Помните ли какво казах за истинската реалност? Когато те се присъединят към джихада, той се превръща за тях в истинската реалност в този свят, тук и сега. Не знам дали има католици в залата, но ще ви дам пример с католицизма. Когато ходя на църква, аз получавам причастие, това е кръвта и тялото на Христос. Това не е символ, това наистина е плътта на Христос. Той не ме чака горе, в рая, това се случва сега, аз сега ставам част от Иисус. След това си излизам и  ставам отново проф. Джовит. Но джихадът е нещо различно. Да си революционер означава, че всеки ден и час Иисус е в теб, истинската реалност е не в девиците, а в това да си герой във всекидневния си живот, да усещаш рая във всичко, което правиш, и това си е доста добра причина да умреш. Защото обикновеният живот е тривиален – ходиш на работа, пътуваш с кола… Ако отидете в Калифорния, ще видите, че там всеки иска да живее до 120 и това е раят. Те спортуват по цял ден, получават инфаркт… Това си е просто религия, но материална, егоистична религия. Привлекателността на движенията на гнева е, че дават една истинска реалност, която отрича емпиричната заразна идеология. Движенията на гнева възникват или са възникнали почти изцяло в неразвити държави, с изключение на най-успешното такова движение – нацизма, което възниква в Германия, една високоразвита, образована и цивилизована страна. Както казах, лидерите на тези движения като Хитлер са провинциалисти, те мразят града. В очите на Хитлер Ваймарска Германия е реплика на Запада, а Берлин  е център на западния декаданс. В новата, нацистка Германия столицата ще е стерилен град, населен от СС. За нацистите представител на западната зараза е евреинът. За Хитлер евреите са антитеза на неговия идеал, те живеят за материален успех, за индивидуални постижения, за хедонизъм, а всъщност това, което обезсмъртява човека, е героизмът. Много е важно да подчертая, че в Западния свят от Просвещението до Втората световна война рядко можеш да чуеш думата герой. В САЩ ако някой скочи, за да спаси дете, той е етичен, смел човек. Героят е нещо друго, героят отива отвъд обикновеното. Ние почти не използваме тази дума, не мислим за нея, ние мислим за борсата. Мислим за това дали Гърция ще си плати дълга, дали Брекзит ще унищожи икономиката на ЕС… Дори не знам дали хората в Европа знаят как се пише герой. За Хитлер евреите са опасност, защото олицетворяват антигероя. И той казва: „Евреите са опасност за това, което обезсмъртява човека, а именно героизмът“.

И сега малко за думата харизма. Какво означава харизматичен човек? Това е някой, за когото можеш да умреш. Не е Роналд Рейгън, на когото ръкопляскаш, или Джон Ф. Кенеди, това е човек, за когото си готов да дадеш живота си. Можем да променим дефиницията, няма да споря за това, но е важно да имаме дефиниция. За да докажеш, че си харизматичен, трябва да извършиш чудо. Моисей е прекосил Червено море. Иисус отива на една обикновена сватба, по време на която свършва виното. Тогава майка му казва: „Би ли бил така любезен да превърнеш водата във вино?“, и той докосва делвата, и получава каберне совиньон. Ето това е чудо. Едно от качествата на харизмата е, че тя не просто впечатлява хората и ги кара да я следват до смърт, но и плаши до смърт, защото ако можеш да докоснеш водата и да я превърнеш във вино, можеш да докоснеш мен и да ме накараш да изчезна. Тези хора предизвикват привличане и страх. Несъмнено Хитлер е бил харизматичен лидер, той е завзел всичко от Норвегия до Гърция и е дал само 58 хиляди жертви. Това си е немалко чудо, да завземеш почти цяла Европа само с 58 хиляди жертви и да накараш повечето европейци да ти сътрудничат! Но какво още е нужно, за да си харизматичен? Един харизматичен човек трябва да раздели своята визия на две части – екзотерична и езотерична. Каква е разликата? Екзотеричната част е в това да привлечеш масовата публика. Да вземем Хитлер, той привлича огромна публика от обикновени германци. Езотеричният аспект – и това е ключовото за определянето на всяко революционно движение – привлича елита, който вижда немодерните и традиционни компоненти: ще направим Германия велика, ще намерим работа на хората, ще имаме мощна армия… Езотеричният аспект привлича елита, който вярва в истинската реалност, тази езотерична истинска реалност, която се олицетворява от една от най-забележителните организации в света, а именно СС. Тя е катализаторът, лабораторията на нацистката утопия. Това е организация на арийската аристокрация, която отива отвъд националните граници и отвъд самите нации. Не е достатъчно за един харизматичен лидер да прави чудеса. Ако правиш чудеса, ще събереш последователи. Но тези последователи биват два вида – такива, които възприемат реалността като истинската реалност, и елит, който смята истинската реалност за реалност тук и сега.

Така стигам до XXI век. През последните години ние мислим за исляма като за врага. И той си е врагът, макар Барак Обама да не е склонен да го признае, но радикалните терористи в крайна сметка са мюсюлмани, те не са ирландци. Това е нещо като мафията – 99% от италианците не са в мафията, но 99% от мафиотите са италианци. Същото важи за мюсюлманите, за хората, които ни убиват – 99% от мюсюлманите не са терористи, но 99% от терористите са мюсюлмани. И сега представете си непредставимото – през 20-те години на миналия век не много хора смятаха, че нацистите ще дойдат на власт и не много хора смятаха, че когато те дойдат на власт, ще направят това, което Хитлер обещаваше да направи. Смятаха, че Хитлер е странен, генералите не го харесваха, социалистите не го харесваха, аристократите не го харесваха, комунистите, католиците… Представете си, че сте на конни състезания и трябва да заложите на Хитлер, залогът е сто към едно. Но пет години по-късно той управлява Германия. Затова тук искам да спомена възможността за възникване на движение на гнева извън исляма. Нека вземем Китай – ядрена сила с националистически настроено население, технологично развита страна. Представете си, че нейният елит насилствено се фрагментира като реакция срещу това, което става, защото Си Дзинпин в момента провежда чистка, която е несравнима с нищо от 1978 г. насам, той прочиства партията, прочиства армията, прочистил е около десет хиляди души на средни и висши позиции във властта и напоследък започва да говори доста положително за Мао Цзедун. Една от най-лошите думи в английския език е думата потенциал. Помня, че като бях ученик, все казваха: „Били има потенциал, от него ще стане нещо“. Е, той още има потенциал и нищо не е станало от него. Повечето потенциални неща не се реализират в практиката, но някои се реализират. В Китай елитът напомня на брежневския елит – егоистичен, интересува се от личните си интереси. Това, което Си Дзинпин прави, е да го прочисти. Въпросът е дали срещу него ще се организира преврат и дали е възможно това да излезе извън рамките на партията. В китайското общество има едно латентно, но все пак активно движение на гнева, което се нарича Фалун Гонг. То се прояви през 1999 г. на площад Тянанмън. Знаете ли каква беше реакцията на комунистическата партия – политическа истерия. Всеки познавач на Китай казва: „Ние не разбираме, това е безпрецедентна реакция срещу нещо, което изглежда като духовно упражнение, като секта“. И все пак тази секта има членове във висшето ръководство на партията, на армията, на бизнеса, във всеки регион и провинция в Китай, във всеки сектор на обществото. Не знам дали нещо такова ще се случи, но повтарям, че никой не вярваше, че нацистите ще дойдат на власт. Не вярвам в Нострадамус, той никога нищо не е познал и никога не е казал нищо разбираемо. С това ще приключа.

Кен Джовит е американски политолог, почетен професор в Станфордския университет и в Калифорнийски университет в Бъркли. Специализира в областта на сравнителната политология, американската външна политика и посткомунистическите страни. Има специален интерес към антизападните идеологии и движения. През 1962 г. получава бакалавърска степен от Колумбийския колеж, а през 1963 г. и 1970 г. – магистърска и докторска степен от Бъркли. През 1971 г. е публикувана докторската му дисертация „Революционни пробиви и национално развитие: Случаят на Румъния”. В продължение на 35 години преподава в Бъркли. Отличен е с всички награди за преподаване, присъждани от университета. Сред най-значимите му публикации са книгата Новият световен безпорядък: изчезването на ленинизма (The New World Disorder: The Leninist Extinction, 1992) и статии като: „Наистина въображаем социализъм” (“Really Imaginary Socialism”, East European Constitutional Review, spring/summer 1997);  „Да оспорваш правилната линия” (“Challenging the Correct Line”, East European Politics and Society, fall 1998); „Възхвала на обикновеното: есе върху демокрацията” (“In Praise of the Ordinary: An Essay on Democracy”, in Adam Michnik’s Letters from Freedom, University of California Press, 1998); „Етничност: готина, гадна, нихилистична” (“Ethnicity: Nice, Nasty, Nihilistic”, in Ethnopolitical Warfare: Causes, Consequences, and Possible Solutions, 2001); „Обединена Русия – Русия на Путин” (“Rus United-Putin’s Russia”, Journal of Communist Studies & Transition Politics, 2008); „Да зададем посока на историята” (“Setting History’s Course”, Policy Review, Oct 2009).

Публичната лекция на американския политолог Кен Джовит, професор по политически науки в Станфордския университет и в Калифорнийски университет в Бъркли, “Протестите на гневните” бе част от поредицата Мемориални лекции ДЖУ, организирана от Центъра за либерални стратегии в памет на Юлия Гурковска (1945-2001), член на управителния съвет и програмен директор в ЦЛС от 1996 до 2001 г.