Днес „улицата“ става все по-интересна, защото е фактор в политиката. Институциите се занимават с „механиката“ в политиката, а гражданите – с нейната „динамика“. Народът се превръща в новия суверен, а улицата – в новото публично пространство, където се търси „автентичната“, „силна“, „истинска“ демокрация. И така – от Орлов мост през Пуерта дел сол (Мадрид) до „Тахрир“ (Кайро) или „Таксим“ (Истанбул). Вижте гледните точки на Анна Кръстева, Лидия Денкова, Мишел Кюлен и Тиери Кохойт.

Дискусията „Улицата като място на политическо участие“ се проведе на 10 юни 2013 г. във Френския институт в София. Тя бе организирана от Нов български университет в партньорство с Франкофонската университетска агенция.

Доц. Анна Кръстева: Нямаме нужда от нов харизматичен лидер, имаме нужда от нови граждани

В началото на прехода интересни бяха елитите. Днес, в пост-прехода, интересни са гражданите. Интересно е да видим как демокрацията се изобретява отдолу и то с помощта на социалните мрежи – на туитър, фейсбук, чатове и блогове. Улицата в България показа това, в което никой не вярваше – че има истинско гражданско общество. Гражданско общество, което не е направено отгоре и отвън, а отвътре, от самите граждани, при това по съвсем конкретни теми – за дърветата, за Витоша, за Пирин. Истинската уникалност на това гражданско общество е в това, че то е различно от партия, различно е от държава, различно е от правителство. Ако традиционно мислим политическите организации чрез техните лидери, този нов вид гражданственост, която е в интернет, няма лидер. Кой е лидерът в интернет? От значение е оригиналността на едно послание и това колко души са го прочели, а не кой точно го е направил. Важно е колко души са се подписали под него, като са го препратили на своите приятели, към своите мрежи. Това е радикалното преобръщане – ние няма да се концентрираме отново около един месия. Улицата не търси нов месия, българското общество и българската демокрация нямат нужда от нов харизматичен лидер, те имат нужда от нови граждани, граждани, които са по-информирани, по-отговорни и по-мобилизирани.

Улицата е една метафора на гражданството. Не може хората да бъдат непрестанно на улицата. Когато се отлеят от реалните площади, те отиват на виртуалния площад, отиват в интернет, където продължават да стоят активно. Резултатите от тази активност са видими. Нека си спомним, че за по-малко от 12 часа беше сменен един възможен министър. Къде е ореолът на Бойко Борисов днес, след улицата? Виждаме го да се хвърля бясно от една роля в друга, без да може да намери своето място. Това са мощните резултати от една мобилизация. Политическият елит днес не е същият, какъвто беше преди протестите, защото политиците вече знаят, че гражданите ги наблюдават и са готови във всеки момент да излязат на улицата. Трябва, разбира се, да кажа, че улицата може да бъде автентична, може да бъде гражданска, но тя може да бъде и манипулирана. Как да познаем фалшивото от автентичното? По две неща. Първото, по-видимото, е броят – ако на улицата излязат 20-30 хиляди души, е ясно, че няма как всички да са манипулирани. Другото са каузите. По каузите и по броя ще ги познаете. Мобилизираните агитки и платените клакьори няма да разрушат гражданствеността – те се отнасят към политиката, а не към гражданите.

Доц. Анна Кръстева е експерт на Европейската комисия, преподавател в НБУ и гост-преподавател в множество чужди университети по политически науки. В най-новата си книга „Е-гражданственост“, публикувана на френски през май 2013 г. от парижкото издателство „“Арматан“, тя настоява, че може да се говори за появата на нова форма на гражданственост. Интернет, гняв и социално напрежение – Кръстева търси формулата на сплавта, от която изкрастилизира дигиталният гражданин. По думите й гражданствеността е едновременно и идентичност, и участие, и принадлежност, и ангажимент.

Мишел Кюлен, Дипломатическа академия, Виена: Обновлението на демокрацията не става само с възмущение, необходим е ангажимент 

Мисля, че трябва да си даваме сметка колко се е злоупотребявало с термин като „народна демокрация”. Нещо, което е най-ясно на вас, хората тук, защото този термин има наистина болезнени значения в актуалната ви политическа памет. Ето защо ми се струва, че по-скоро трябва да говорим за „гражданска демокрация”, която предефинира гражданина като някой, който се бунтува и се възмущава, но едновременно с това и като някой, който се ангажира. Вече знаем, чрез социалните мрежи, че възмущението, колкото и да е оправдано, не е достатъчно. Защото днес имаме множество популистки движения в Европа – без значение дали става дума за популизъм отляво или отдясно – които се опитват да експлоатират възмущението. Те твърдят: „Ние говорим като народа!”. Спомняте си обаче какво означаваше това говорене от името на „народа”! Въпросът е, че не бива да се остава само при т.нар. „възмущение”, трябва да се отиде по-нататък. Трябва да има ангажимент. Имам предвид ангажимент в гражданското общество, но защо не и в политическите партии. Но отбележете: това предполага, че трябва да се преобразят самите политически партии.

Тиери Кохойт, гост-професор в Католическия университет в Лувен, Белгия: Улицата си остава антиполитика, тя няма лидери

Движения на силна мобилизация се разгърнаха както в Съединените щати, така и в Европа. Става дума за истинска мобилизация, осъществена през активните социални мрежи. Видяхме това и в България през месец февруари, където обаче протестите не доведоха до промяна на политическия пейзаж. А що се отнася до „арабската пролет”, тя свали от власт доста режими, като управлението бе поето от нови управници, които в повечето случаи не бяха тези, които ръководеха протестите. Наблюдателите казват, че друга сила надделя над силата на протестите, защото протестиращите не съумяха да прехвърлят възмущението си в трайни политически алтернативи. Ето защо преходът от анти-политика към стадия на организирана опозиция се провали. Равносметката ни разкрива едно двойствено отношение към властта. Протестът, от една страна, иска властта, но, от друга страна, ненавижда същата тази власт. Оттук идва двойствеността: има несъгласие с властта, протестиращите страдат от нея, те искат да свалят властта, да прогонят деспотите, но не знаят как да действат, докато, в това време, властта минава в контра-атака. Ето защо протестът си остава анти-политика. Ако е така, се очертават следните негови характеристики: властта е винаги компрометираща, затова не трябва да се говори с нея, не трябва да се преговаря, не трябва да се участва на избори. Видяхме го в България, когато доста граждани бойкотираха изборите, убедени, че те ще бъдат фалшифицирани. Българските протестиращи също отказаха да преговарят с официалните институции, и дори когато президентът Плевнелиев излезе да разговаря с гражданите, той беше освиркан. Движението „Окупирай Уолстрийт” нямаше лидери. А опозицията в Египет и в Тунис не успя да установи контакт с протестиращите и когато един от тунизийските лидери искаше да преговаря с хората от улицата, предложението му беше отхвърлено.

Доц. Лидия Денкова, НБУ: Да разсъждаваме и да се усъвършенстваме – това е задачата на улицата

Какво трябва да се направи? Първо, да повярваме в здравия разум на улицата.

Второ, протестите стават през асоциации. Тук припомням чл.2 от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., в който се казва: „Целта на всички политически сдружения е съхраняването на естествените и неотменими човешки права. Тези права са свободата, собствеността, сигурността, съпротивата срещу потисничеството“, както и чл. 5 и 6, според които нищо от това, което законът не забранява изрично, не може да бъде забранявано със сила. Законът не забранява да разсъждаваме и да се усъвършенстваме. Следователно това е задачата на улицата. Трябва да разбираме тези асоциации в най-широк смисъл като граждански асоциации, а не като неправителствени организации. Тези асоциации, разбира се, могат да бъдат интернет-асоциации, могат да бъдат приятелски кръгове, сдружения, които ще защитават със зъби и нокти естествените права на човека. Тези асоциации могат да се формират точно на основата на здравия разум на самата улица. Например, събират се майки и правят асоциация на майките.

Третата стъпка е свързана с образованието. Колкото по-високо е образован един човек, толкова по-трудно може да го манипулирате, защото човек започва да мисли по-критично.

Четвърто, през специален предмет по гражданско образование, така че учениците още от малки – преди да отидат да гласуват – да се запознават с правата си. Вижте парадокса – държавата иска от вас да гласувате, но тя не ви е запознала с правата ви!  Ние имаме право да знаем правата си преди някой да поиска от нас да гласуваме.

И пето, независими медии. Медии, които се държат професионално и не обслужват ничии интереси.

Това са петте стъпки за рационализиране на цялата онази естествена стихия, която носи и ще продължава да носи улицата.

На снимката на главната страница: художникът Правдолюб  Иванов