0
760

#Протестът

pic_2
Снимка Правдолюб Иванов

Сборникът е опит да бъдат обхванати ключови анализи и позиции в българските печатни и онлайн медии по темата, белязала 2013 г. Сред тях ще откриете немалко текстове и фотографии на Портал Култура. Прочетете предговора на съставителите.

Сборникът с анализи и позиции прави обзор на най-актуалната тема през изминалата година: протестите. „#Протестът“ (ИК „Изток-Запад“) – със съставители Даниел Смилов и Леа Вайсова, се фокусира върху първите месеци от започналото на 14 юни недоволство срещу правителството на Пламен Орешарски и 42-то Народно събрание, като обхваща периода средата на юни–началото на септември 2013 г.

Съставителите целят да създадат прегледност относно „структурните позиции и актьорите, които ги произвеждат и заемат“, в българското публично пространство. Те дават думата на самите актьори, подчертавайки, че не претендират да са обхванали случилото се в пълнота. „#Протестът“ съдържа богат снимков материал от Боряна Роса, Васил Гарнизов, Гергана Динева, Диана Попова, Димитър Дилков, Калин Серапионов, Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Стоян Дечев, Цочо Бояджиев, както и някои снимки от Facebook.

Портал Култура присъства в тома с немалко текстове и фотографии.

 

#Протестът“,съставители Даниел Смилов и Леа Вайсова, ИКИзток-Запад“, 2014 г., 25 лв.

 

Предговор

 

Настоящият сборник представлява опит да бъдат обхванати ключови анализи и позиции в българската преса от лятото на 2013 г., които засягат протеста, започнал на 14 юни като спонтанно недоволство срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС)[1]. Протест, който прерасна в искане за оставка на правителството на Орешарски и на 42-то Народно събрание. Това искане, при всички дебати около неговото значение и смисъл, продължава да бъде водеща рамка на неспиращи протестни действия до днес. Продължават да излизат анализи, да се артикулират нови граждански и политически позиции. Като съставители знаем, че книгата няма да може да обхване случващото се в пълнота, защото то е в процес на развитие и изменение, а и краят му все още не е ясен. Но също така решихме, че е важно тя да излезе сега, преди да има „развръзка“ и преди политическата пропаганда или историческата дистанция да са обективирали една или друга картина на събитията. Задачата на този сборник е да създаде прегледност относно структурните позиции и актьорите, които ги произвеждат и заемат, в българското публично пространство. Средството, чрез което артикулираме позициите, е „даването на думата“ на самите актьори – но така, че гласовете им вече не са разпръснати сред множество медии, а са събрани на едно място, в една книга. Постигането на прегледност в „мътни времена“ е рефлексивно усилие да разберем по-добре себе си, собственото си общество, сега.

coverВсе пак решихме да „спрем“ сборника времево – до началото на септември 2013 г. Това са първите месеци на #Протеста (юни- септември), в които все още Протестната мрежа като неформална организация на активисти беше в начален стадий на разработване на собствени медийни канали (вестник #Протест, www. noresharski.com, www.protestnamreja.bg). Също така това е времето, в което нямаше студентска окупация с център Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, нямаше я групата на раннобудните студенти, нито тази на преподавателите в подкрепа на раннобудните студенти. Затова и анализите в нашата книга не могат „да предвидят“ нито случилото се от септември  до днес, нито това, което предстои да се случи.

Въпреки времевото ограничение водещата ни идея е, че през призмата на протеста бяха дадени редица важни диагнози на съвременното състояние на българското общество. Протестът се превърна във фокус на съдържателна публична битка между различни социални актьори и групи. Битката „за“ и „против“ протеста предполагаше мобилизация на дискурси и на други ресурси, на ангажираност и въвлеченост, на ограничаване и на опити за разширяване на обществена подкрепа за всяка от страните. Важното обаче е, че битката за протеста се превърна в съдържателна публична битка за това: Какво да е обществото, в което  искаме да живеем? Различните отговори на този въпрос съжителстват в книгата като различни позиции, които често са в пряк сблъсък помежду си. Въпросът обаче все още не е слязъл от актуалния ни дневен ред и затова прегледът на позициите би трябвало да подпомогне и по-ясната и задълбочена артикулация на неговите отговори в настоящето и близкото бъдеще.

Подбрахме текстове от водещи вестници и информационни сайтове. Анализите са от в. Дневник, в. Капитал, в. Труд, в. 24 часа, портал Култура, в. Култура, www.offnews.bg, www.mediapool.bg, www.dw.de, в. Преса, в. Дума и др. Препубликуваме ги с изричното съгласие както на медиите, така и на авторите – при това правата за тях ни бяха предоставени безвъзмездно, за което сърдечно благодарим. Публикуваме също текстове от някои блогове, както и няколко текста, които бяха специално предоставени от техните автори за настоящото издание (те са разгърнати варианти на „постове“ или „интервюта“ от съответния период). С голямо съжаление трябва да кажем, че в. Сега не можа да ни предостави безвъзмездно правата за подбраните от нас статии, което, разбира се, е лишение за читателите. Съображението ни да включим широк спектър от издания е и следствие на това, че дисперсирането на медийната среда по отношение на протеста беше и е част от специфичното напрежение и недоволство в рамките на самия протест.

От друга страна, традиционните медии бяха централно място на битка около посланията от първите месеци. Това е така, защото основна грижа беше формирането на общественото мнение. Затова при цялата значимост на социалната мрежа Фейсбук нашата книга не отразява случващото се в този специфичен медиен канал. Изключение правят фотографиите, които основно бяха разпространявани там и които също формират по специфичен визуален начин съдържание. Но трябва да се има предвид, че за периода, върху който сме се спрели, Фейсбук представляваше за по-широката публика информационно средство, но не и дискусионно пространство. Изключения правят кратките дебати в рамките на личните профили на отделни потребители, част от които са автори в книгата. Едва по-късно Фейсбук започна да се употребява особено интензивно като място за по-сериозни дискусии – от активистите на Протестната мрежа, от преподавателите в подкрепа на раннобудните, но и от техните критици. Разбира се, живите срещи на площада, както и разговорите в знакови заведения и места, трудно могат да бъдат пресъздадени. По разбираеми причини от сборника отпадат и редица значими анализи и позиции, излъчени в различни телевизии и радиа. Една книга не може да обхване всичко, но се надяваме, че сме успели да хванем щрихите на основното.

Бихме искали да изразим и своята благодарност към Институт „Отворено общество“– София, с чиято частична финансова подкрепа се реализира настоящият некомерсиален проект. Също така и към Фондацията за хуманитарни и социални изследвания – София и издателство „Изток-Запад“, които в лицето на Димитър Вацов и Любен Козарев се ангажираха с подготовката и издаването на сборника. Не на последно място благодарим и на художника Лъчезар Бояджиев, който пое оформлението на корицата и на визуалния архив в книгата.

pic_1
Снимка Гергана Динева

ПРОТЕСТЪТ В СЪВРЕМЕННАТА ДЕМОКРАЦИЯ (АНГАЖИРАНО)

Протестът е съществен елемент от демократичната политика. Той е и симптом, че нещо в нея е проблематично, и път към възможно решение. Правото на протест е твърдо закрепено от нормите на съвременния конституционализъм. Хората могат да се събират мирно и без оръжие, както и да изразяват свободно собственото си мнение. Доколкото съчетава присъствие и идейна ангажираност, протестът е винаги телесен – той изисква готовност да застанеш с тялото си в подкрепа на идея. В този смисъл, с протеста виртуалността и формализмът на съвременната демократична политика намират картезианското онтологическо доказателство за съществуването на своята човешка основа: протестирам, следователно съществувам (като гражданин).

Протестът е и ключово измерение на театралността на съвременната демокрация. Тук той си съперничи с другите форуми на представителност, с другите обществени тела, които претендират да представляват части от народа или народа като цяло: профсъюзи, партии, общински съвети, парламент и т.н. Силата на протеста е в неговата масовост, в заявката му, че изразява по-добре обществените настроения от формално-легитимните изборни органи. Силата му е и в представата за реалното присъствие на народа: затова протестът е и физическо доказателство за съществуването на суверена в съвременната демокрация.

И тук възниква една потенциална амбивалентност: доколкото протестът може да се тълкува и като изражение на волята на индивиди и групи, и като изражение на волята на народа като цяло. Първата интерпретация на протеста го прави инструмент за обратна връзка, за корекция на някоя от политиките на съвременната държава. Втората интерпретация превръща протеста  в своеобразен конкурент на изборите и структурите на представителната демокрация за легитимно представителство на волята на суверена.

Има ли място втората интерпретация в рамките на съвременната либерална демокрация? В крайна сметка нали изборите и формалните демократични процедури са единственият начин, по който назначаваме управници и определяме основните политики на държавата. 2013 г. постави тези въпроси с особена острота в българската политика. Масовите протести започнаха още в началото на годината и доведоха до падането на правителството на ГЕРБ. Протестите продължиха и по времето на мандата на служебното правителство, като утихнаха едва с приближаването на изборите от месец май. Почти веднага след това се случи злополучното назначение на шеф на ДАНС, което отключи нова протестна вълна за оставка на правителството „Орешарски“, продължаваща и до настоящия момент. В резултат, 2013 г. роди протести, които не просто изразяват интересите на отделни групи на българското общество, а претендират да са рефлексия на народната, общата воля срещу формално легитимно избрани институции. С други думи, това са протести, заявяващи, че чрез тях говори суверенът.

Суверенисткото разбиране за протеста – като изразител на волята на народа – не може да бъде елиминирано от съвременната политика. Това е така по теоретически и по практически причини. От гледна точка на теорията има ситуации, в които формално легитимно избрани правителства започват грубо да нарушават принципите и правилата на демокрацията. Тогава протестът остава последна форма на защита и натиск върху управляващите да подадат оставка. От практическа гледна точка съвременната демокрация ни дава много примери, в които масови протести са сваляли несправедливи и нелегитимни управления. Ако се върнем малко назад в нашата най-нова история, ще открием подобни събития в огромните митинги от началото на 90-те години на XX в., както и в „обсадите“ на парламента през 1996–1997 г.

Вярно е обаче, че суверенистката интерпретация  на протеста е потенциално опасна, особено ако той не се мисли като изключение, а като рутинна демократична политика. Подобна грешка е допуснал в теорията си Карл Шмит, като е твърдял, че истински представителен лидер не е този, който е избран в рамките на демократичния процес, а този, който е акламиран от масите. Тази теория получава зловещата си реализация в нацисткия режим на Хитлер. Филмът на Лени Рифенщал „Триумф на волята“ нагледно показва „истинската“ база за легитимността на фюрера: огромните строени маси хора, които като един скандират името му и лозунгите на неговата партия.

Българската ситуация е, разбира се, на светлинни години далеч от политиката в тоталитарните режими, където акламацията, организирането на огромни маси от хора се превръща в заместител на реалната, изборна демокрация. Суверенистката перспектива за протеста и физическото събиране на хората може да бъде опасна и в не толкова радикална интерпретация, обаче. Ако допуснем, че в една държава стане практика избрани правителства да падат под натиска на улицата, неустойчивостта и нестабилността на подобен модел ще са проблем сами по себе си. От тази гледна точка, суверенистката интерпретация на протестите трябва да бъде прилагана внимателно, след прецизен анализ на ролята на излизането на хората на площада в конкретен политически режим.

Protestut_01-6 copyТаблицата демонстрира различни ефекти – и позитивни и негативни – които масови протестни вълни могат да имат върху политическия режим:

Едно от хубавите неща в българските събития от лятото на 2013 г. бе, че те отключиха сериозен аналитичен и критичен политически потенциал, който определено е в състояние да даде отговор на въпроса, къде точно в тази таблица трябва да бъде поместен българският протест. Протестът стана сблъсък на позиции, на интерпретации на основни политически принципи на управлението на страната, които до голяма степен бяха приемани като даденост. Настоящият сборник нагледно илюстрира различните нива на полемика, които се случиха, различните  плоскости  на (идеологически) дебат.

Първото, най-семпло ниво беше спорът за фактите. Като разумна политическа общност все пак успяхме да постигнем консенсус по най-важните факти в основата на протеста: назначението на Пеевски, свързаността му с определени корпоративни кръгове, невъзможността на утвърдени политически партии – БСП и ДПС – да „откажат“ подобно назначение, бързото оттегляне на назначението, с всичките политически усложнения, които последваха. Дори и на това ниво, обаче, останаха множество въпроси, неполучили отговор, като емблематичният въпрос КОЙ?, например. Това не е въпрос за отговорността за назначението на г-н Делян Пеевски (която е ясно поета от триумвирата Орешарски, Станишев, Местан), а за конкретната механика на вземането на решението, която би потвърдила или опровергала съмненията за директно корпоративно-медийно влияние върху ключови за страната назначения. Вярно е, че не всичко от кухнята на политиката трябва да е на показ, но когато става дума за скандал с подобни размери, изискванията за прозрачност са особено категорични. Също така, фактическа неяснота възникна и по отношение на това кой точно протестира и в какви количества. Показателни бяха разминаванията между оценките за големината на протестите, които даваше МВР и които съобщаваха медиите (често пъти вторите бяха десетократно по-големи от първите). Фактологическият разнобой засегна и резултатите на социологическите агенции: традиционно ляво ориентираните от тях дадоха значително по-малка подкрепа за протеста (особено в страната), както и за основното искане за оставка. Тези фактологически разминавания повдигнаха и въпрос на второ ниво: може ли като политическа общност да добием ясна представа дори за елементарни факти, когато (по оценки на експерти) около 80% от пресата и 100% от разпространението на вестници се контролира от група, близка до правителството? Вярно е, че на пазара на телевизиите и радиата нещата стоят по-добре, но все пак вестниците са мястото за истински аналитични, аргументативни материали: телевизиите в голяма степен ретранслират позиции, които вече са били обосновани и подложени на дебат в пресата (или поне ще бъдат подложени на такъв анализ).

Още първото ниво на сблъсък – фактологическото – очерта и позициите на основните играчи. Протестиращите  представяха протеста като легитимен изблик на гнева на народа: те посочваха, че голяма част от страната подкрепя исканията им, както и недоверието в управляващите, достигнало рекордни стойности. Правителството и поддръжниците  му искаха да създадат впечатление, че протестират само (малки) части от политическата общност, които не са представителни за народа като цяло (или поне не за провинцията). Проправителствените анализатори започнаха да говорят за „две Българии“, съдбовно противопоставени  една на друга. Комичното бе, че за да се придаде физическа плътност на „втората България“, проправителствени кръгове започнаха да организират „контра-протести“ и да настояват на тях да им бъде отделяно същото или сходно медийно внимание, както и на оригинала. Тук от сблъсък на интерпретации на реалността се премина към сблъсък между факти и виртуална реалност.

Второто ниво на конфронтация бе ценностното. И тук консенсус бе постигнат по въпроса, че назначаването на г-н Делян Пеевски за шеф на ДАНС е било грешка. Осъзнаването на грешката не дойде мигновено, а само след като десетина хиляди души излязоха на площада. Особено показателно за ценностно-когнитивните ползи от протеста беше пространното емблематично интервю в утвърден всекидневник, което бе взето непосредствено след назначението на г-н Пеевски. Това интервю ни показва какво би било отношението към събитието от страна на голяма част от пресата, ако хората не бяха реагирали мигновено. Истинският сблъсък на ценностите започна оттук нататък, обаче. За протестиращите въпросът беше, че не може да се има доверие на политически партии, допуснали такава очевидна зависимост от медийно-корпоративни кръгове. За управляващите се оказа, че има по-значими ценности от доверието на гражданите  във властта. Тези ценности бяха основно следните: възможността да изпълниш обещанията си към избирателите, да въведеш социални мерки, да не допуснеш връщането на ГЕРБ на власт. Може да се каже, че управляващите заеха по-скоро отбранителна позиция в това ниво на дебат и не вложиха особен плам и ентусиазъм. В резултат бе на практика прието описанието на политиката за „олигархична“, което по Аристотеловата дефиниция е управление на малцина (богатите) в техен собствен интерес. Вместо да се отрича подобен род същностно корумпиране на управлението, енергията на проправителствените кръгове бе насочена към демонстриране на връзките между „олигарси“ и протестиращи. Основна цел на тази тактическа маневра стана президентът Плевнелиев, който си бе позволил да подкрепи протестиращите. Освен това гражданските организации, участващи в протеста, започнаха да бъдат синхронно наричани „Соросоиди“, а „кръгът Капитал“, както и отдавна несъществуващи организации („Типинг Пойнт“) бяха посочени като „олигархически интереси“ зад протеста, наред, разбира се, с ГЕРБ. Тази отбранителна стратегия е може би най-проблематичният епизод от морална гледна точка в идейната конфронтация около протестите. Стигна се до комичната ситуация да се делят „олигарси“ на „наши“ и „ваши“, да се твърди, че едните са „социално ангажирани“, „защото имат социална програма“, а другите мислят само за „интелигентните, красивите и богатите“. Неизбежно подобен род аргументи родиха голяма интелектуална шлака, подплатена с още по-голяма емоция, в която се включиха не само протестиращите и управляващите, но и една трета страна: „новото ляво“, което макар и номинално недоволно от управляващите, откри в протеста още по-голямото зло.

Третото ниво на конфронтация беше политическото, като тук основните въпроси се оказаха два. Първият беше за самата връзка между морал и политика. Основното твърдение на протестиращите бе, че определени морално-политически грешки трябва да бъдат последвани от оставка и нови избори. Изборите са основният инструмент на демокрацията за реформа на политическите партии. Управляващите заеха позицията, че те трябва да преценят кога избори могат да бъдат проведени, в зависимост от политическата целесъобразност от тяхна гледна точка. Така стартовата им позиция бе, че политиката има собствена логика и морални съждения не могат да влияят върху нея. Вторият политически въпрос бе какво диктува политическата целесъобразност. За разлика от протестиращите, управляващите изтъкнаха, че изборите не решават проблемите, защото: няма нови изборни правила, ще се върне ГЕРБ на власт, няма нова политическа алтернатива, няма достатъчно време за възникването на такава алтернатива. Не на последно място, беше употребен и един от класическите аргументи срещу суверенистката интерпретация за протеста: че нови избори ще доведат до политическа нестабилност. На това ниво на дебат и особено по отношение на наличието на политическа алтернатива, управляващите постигнаха редица успехи. Към септември месец стана ясно, че между ГЕРБ и новосъздадения Реформаторски блок има съществени разминавания по отношение на визията за едно бъдещо управление, което някак внесе и разнобой по отношение на постигането на непосредствените цели пред протестиращите: оставката и назначаването на нови избори. Не се стигна до създаване на единен щаб на протеста, който да представлява всички, споделящи основните му искания. Липсата на подобен щаб демонстрира и факта, че мрежовата организация на протеста – било то в социалните мрежи или чрез Протестна мрежа – има своите ограничения. При възникване на принципни противоречия е необходимо договаряне чрез лидери, което мрежовата форма или не е в състояние да предложи, или го прави далеч по-бавно. Така или иначе, стигна се до ситуация, при която протестният потенциал не е изчезнал, но е намаляла ефективността на спонтанната организация. По този начин протестът започна да се изразява в избухване на много интензивни, но по- малки по-размер прояви от различни елементи на хоризонталната протестна структура като студентите, преподавателите, артистите и т.н.

pic_3
Снимка Васил Гарнизов

БЕЗ ЕПИЛОГ

Настоящият сборник цели да даде обективна представа за трите споменати нива на сблъсък на интерпретации. Читателите и времето ще преценят коя от тях е била най-близо до истината. Сборникът се надява да допринесе не само за изясняването на ролята на протеста от 2013 г. в българската политика, но и да започне един сериозен метадебат за това как анализираме и обсъждаме най-важните политически проблеми на страната. Във време, когато публичното пространство е наситено с анонимни сайтове и тролове, когато пресата е в голяма степен монополизирана, когато медийно-корпоративни групи имат пряк глас в управлението на страната, публичната сфера е поставена на изпитание. За всеки глас, който се чуе, веднага възникват съмнения, че всъщност някой суфлира от „задкулисието“. В подобна параноична среда публичната политика става невъзможна и тя бива лесно изместена от откровен популизъм, цинизъм и конспиративни теории. Настоящият сборник е опит да се даде възможност на читателя да се убеди в погрешността и манипулативността на подобни тези. Автентични  анализи, морални оценки, автентичен дебат съществува и е възможен. Има добри и лоши аргументи. И всеки мислещ човек може сам да отсее плявата от зърното.

Както и да оценяваме протестите от лятото на 2013 г., от една гледна точка те са повод за оптимизъм. Хората като цяло повярваха в собствената си способност да дават ясна и точна диагноза за проблемите на едно управление, както и да изискват отговори и решения. В този смисъл, физически представен по улици и площади, суверенът проговори и с този глас т.нар. политическа класа ще трябва да се съобразява. Не бива да приемаме, обаче, че гражданската активност ще бъде нещо неизменно в политическото ни бъдеще. Може да победят цинизмът и политическата резигнация, може да се стигне и до отчуждаване и дори имиграция на най-активната част от населението, ако се наложи убеждението, че каквото и да правиш, конкретен резултат няма и няма да има. Така че бъдещето е отворено, което означава, че и отговорността за него е на всеки.

16 декември 2013 г.

Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов.



[1] Оттук дойде по-късно и наименованието на протеста ДАНСwithme.