3
1042

Противоречиви надежди

„Големите надежди” на Майк Нюъл предлага вярна на оригинала екранизация, ала следването на правилата е довело до загуба на персонален почерк. За и против новата киноверсия на романа на Дикенс.

По случай 200 години от рождението на британския класик Чарлс Дикенс, в края на 2012 г. се появи нова киноверсия на романа му „Големите надежди”. Режисьор е Майк Нюъл, известен с широкия диапазон на жанровите си интереси (от „Четири сватби и едно погребение” през „Усмивката на Мона Лиза” до „Принцът на Персия”). „Ключови играчи” в екранизацията са Ралф Файнс и Хелена Бонъм Картър във второстепенните роли, докато главните персонажи са поверени на младите Джеръми Ървин („Боен кон”) и Холидей Грейнджър („Ана Каренина”).

Романът на Дикенс е публикуван през 1860 г. и чрез филмовите и телевизионните си адаптации от ХХ век сякаш се опитва да се огледа в различните епохи, абстрахирайки се от собствената си реалност, за да обясни мистерията на човешкото поведение и отношенията между хората. Сред най-популярните екранизации са филмът на Дейвид Лийн от 1946 г. и този на Алфонсо Куарон от 1998 г. Историята е същата (това уточнение не важи напълно за зрителите, които познават единствено драмата на Итън Хоук и Гуинет Палтроу от адаптацията на Куарон): малкият Пип е беден сирак, отглеждан от истеричната си сестра и глуповатия й добродушен съпруг. Животът на Пип се променя, когато е повикан в западналото имение на зловещата лейди Хавишъм, за да забавлява младата й повереница Естрела… Години по-късно се променя отново, когато благодарение намесата на анонимен благодетел младежът се издига в обществото, премества се в Лондон със солидна издръжка и „става” джентълмен. Новото обществено положение му дава нова надежда, че ще спечели сърцето на ледената принцеса Естрела… В цялата история не трябва да се пропуска и ролята на бившия затворник Магуич (модерната му гангстерска интерпретация, възложена на Робърт де Ниро доста „парафразира” замисъла на Дикенс). Останалото е въпрос на гледна точка.

ЗА

„Големите надежди” на Майк Нюъл предлага вярна на оригинала екранизация, която ни пренася в мрачния XIX век и ни потапя в един свят на условности и привидност, където обществените порядки предопределят личното щастие. Резултатът е костюмен филм с въздействаща атмосфера, умело конструиран, с подходящо актьорско разпределение и добър ритъм.

Според британския режисьор ключът към произведението на Дикенс е в двойнствеността, т.е в поддържането на безнадеждния тон на разказа, който в основата си е една история за жертвите, без да се отказваме от известна надежда.

Казват, че версията на Дейвид Лийн от 1946 г. разполага с перфектен сценарий и представя готическата красота на дикенсова Англия, атмосферата на класицизма, улавяйки много точно социалния дух на различните класи и обществени прослойки, които правят възможна тази история. Но ако не разполагате с този филм и не сте чели романа, трябва непременно да гледате екранизацията на Нюъл, за да разберете за какво всъщност става дума в „Големите надежди”… и до каква степен Алфонсо Куарон популистки злоупотребява с литературната основа.

Освен това Нюъл умее да режисира добри актьори. Студенината и дистанцираността на Дикенсовите персонажи са съвсем достоверни и ни дебнат на всяка крачка във филма. Ралф Файнс е доста убедителен и доволно противоречив като Магуич, а Хелена Бонъм Картър като мисис Хавишъм допринася за градуса на двусмислеността с екранното си присъствие на ръба между трагедията и истерията. Чудесно попадение е излъчването на младата Холидей Грейнджър, истинско превъплъщение на представата за безсърдечна красавица – като скъпа кукла от витрината, която не бива да пипаш или още по-добре – като инфантата от приказката на Оскар Уайлд.

ПРОТИВ

„Големите надежди” на Майк Нюъл е безличен филм, лишен от индивидуален визуален подход, плод на коректен инертен академизъм. Следването на правилата на литературната екранизация води до ограниченост и липса на персонален авторски почерк. След почти двайсетгодишно очакване да повтори очарованието и полетът на въображението от трагикомедията „Четири сватби и едно погребение”, със съжаление трябва да признаем, че Нюъл е просто умел филмов занаятчия. И „Големите надежди” е приемлив, но леко скучноват продукт за широка публика (по-приемлив от „Любов по време на холера” все пак). Екранизацията не носи нищо ново като послание към зрителя и адаптира романа на Дикенс доста повърхностно. Хелена Бонъм Картър играе любимата си роля на ексцентричка, сякаш извадена от филм на Тим Бъртън, а образът на Пип изглежда много по-жизнен в детските години, отколкото в изпълнението на суховатия и стереотипен  Джеръми Ървин.

***

Дикенс дава възможност на читателя да си извади собствени заключения относно характера и съдбата на героите му. „Големите надежди” на Майк Нюъл – също. Може би осветляването на механизмите на една човешка драма не е достатъчно основание за съществуването на даден филм, особено, когато става дума за екранизация на литературна класика… Може би не си заслужава да се захващаш с роман, който е бил обект на многобройни екранни адаптации, ако нямаш какво ново да кажеш по темата и да оправдаеш претенцията към 128 минути от времето на зрителя… Може би.