В поредицата „Контрапункти” издателство „Ерго” публикува за пръв път на български есеистичната сбирка на Марсел Пруст Против Сент Бьов с предговор от Бернар дьо Фалоа, както и други есета на автора върху изкуството.

Есе, етюд или роман, Против Сент Бьов е първообразът на По следите на изгубеното време, обединяващ фикционални и критически фрагменти, създадени от Марсел Пруст през 1908 и 1909 г. Тези безсъници и откровения, ненамерили издател приживе, се появяват за първи път през 1954 г. под редакцията на Бернар дьо Фалоа. Публикуваме предговора със значителни съкращения и началото на произведението.

Марсел Пруст, „Против Сент Бьов и други есета”, изд. „Ерго”, превод  Юлиан Жилиев, 16 лв.

Предговор от Бернар дьо Фалоа

… Заглавието Против Сент Бьов, което представяме днес, може би не притежава литературна значимост, аналогична на Тетрадки от Монтескьо, както и Жан Сантьой не прилича в действителност на Люсиен Льовен. Начални варианти и материали за бъдеща книга, които събира и изоставя, това са, ако щете, само документи. Но тези документи, ако не ни казват нищо повече от самото произведение, имат още много да ни кажат за него, тъй като ни дават сведения за едно творчество от най-пълните, най-сложните в цялата ни литература. Благодарение на тях ние се изкачваме към изворите на една река, по чието течение досега само сме се спускали…    И героят на този роман е не друг, а самият автор. Между текстовете, които откриваме, и По следите на изгубеното време лежи разстояние от няколко месеца или няколко години. Но те не се различават само по блясъка и сигурността на стила, по обхвата и съвършенството. Сюжетите и моделите не са променени, но погледът, който ги наблюдава, не е същият. Това е тъкмо един от законите на Прустовата психология, както и на поезията – че не познаваме дадено същество, докато не можем на едно ново впечатление да противопоставим едно предишно впечатление, че всяко опознаване се осъществява „в две времена”. Неиздадените страници на Пруст са това първо време. Несъмнено, те не претендират за собствено съществуване, различно от творбата му, но те са също така и нещо друго, не просто чернови…

От младежките стихотворения до коректурите на Пленницата Пруст е запазил всичко, ако се съди по намерените след смъртта му текстове: повече от петдесет тетрадки, стотици страници, които са прибрани, знае се, от доктор Робер Пруст, после от госпожа Жерар Мант-Пруст, племенница на писателя. На нея дължим възможността да ги четем днес…
*
Тази публикация се сблъсква впрочем с една голяма трудност, която произтича от самата природа на произведението, от разпръснатостта и вариативността на ръкописите. В действителност не става въпрос за незавършен разказ, прекъснат след едно подхванато начало. Пруст никога не е писал линеарно, без отклонения: още по-малко по това време. Нахвърлянията му следват едно след друго, нарастват, разделят се или се групират. Това е мечта, чиито форми не успяват да се фиксират. Това разпарчетосване, което е налице още в Жан Сантьой, все пак не затруднява прекалено четенето: произведението е съставено от кратки глави, връзката между които, явно пренебрегвана от автора, по същество няма особено значение. Не е така при Сент Бьов, където Пруст неизменно се е грижел да напише последователно свързано произведение. Впрочем, движението е било срещуположно. В началото Жан Сантьой изобилства от епизоди, въображението на автора е живо и пъргаво, после се чувства известно отпускане и романът се губи в пясъците. Сент Бьов, обратно, започва като ручей, който постепенно се уголемява: бележките, листовете, тетрадките се трупат и всичко се влива в огромната река на По следите…

Против Сент Бьов е от малкото проекти, за които Пруст е разговарял, при това доста редовно, с един от кореспондентите си, Жорж дьо Лорис. През ноември 1908 година той му съобщава за желанието си да напише върху Сент Бьов един етюд, по повод на който се колебае между два типа статии: „Единият е статия в класическа форма, есето на Тен не е дотам подходящо. Другият би започвал с разказа за една сутрин, мама идва до леглото ми и аз й разказвам статията, която искам да напиша върху Сент Бьов, и подробно я разгръщам пред нея. Кое смятате за по-добро?” Първите записки в бележника, които не загатват за втория проект, би трябвало следователно да го предхождат с няколко седмици. И действително, през октомври Пруст е писал от Версай на госпожа Строс: „В по-малко лошите си часове започнах (два пъти по двайсет минути) да работя. Неприятно е да мислиш за толкова неща и да усещаш, че съзнанието, в което оживяват, ще загине скоро, без никой да узнае за тях.”

Тук ще разпознаем една от фразите в предговора му, както ще открием в едно писмо до Лорис заповедта на св. Иоан: „Работете, докато още имате светлината.”[1] Пруст ще да се е захванал за работа, връщайки се от Кабур, в края на лятото на 1908 година. Четири месеца по-късно произведението е напреднало: „Това, което има най-голям шанс да излезе един ден, е Сент Бьов (не вторият пастиш, а етюдът), защото този пълен куфар насред съзнанието ми ми пречи и трябва да се реша или да тръгна, или да го изпразня.” През пролетта на 1909 година Пруст търси сведения за името и титлите на Германтови. Трите тетрадки с втората версия, в които фигурират Германтови, трябва следователно да са написани по това време. Най-сетне, през есента, книгата вече е придобила значителни размери: „Валет ми отказва Сент Бьов, който несъмнено ще остане неиздаден… много е голяма, четиристотин-петстотин страници.”

Такива са ориентирите, с които разполагаме. Очевидно е, че не можем да останем в тези граници – октомври 1908, септември 1909; и ако човек иска да узнае действителното начало на този проект, трябва да се върне много по-назад. През 1908 година Пруст обяснява на Жорж дьо Лорис, че „през последната година, вече” е мислил върху тази статия и че я е прехвърлил четири пъти в главата си. През октомври 1907 година цитира в писмо до Робер Драйфус предговора на Шатобриан и неговата група. От 1905 година той говори за Сент Бьов на госпожа Строс. Така че идеята може да е зреела у него години наред, както и да е имала немалко време да се оттегли, след като през 1912 година, тоест когато На път към Суан е вече завършен, той все още пише на госпожа Строс: „Това желание да пиша върху Сент Бьов – тоест едновременно за вашата фамилия, почитана като Дърво Йесеево, цветът на което сте вие, и за Сент Бьов – е много отдавнашно, защото си спомням как тогава, мислейки, че романът ми ще е излезе преди три години, бях предупредил Боние, който имаше намерение да пише върху Сент Бьов, че ще ме срещне на негова територия.” Може да се допусне, че на Прустовия литературен небосклон Сент Бьов се появява около 1905 година, че кръжи и се издига до 1908 година, когато заема целия кръгозор, за да отстъпи впоследствие и постепенно да се смалява до 1912 година.

Това по-бавно движение не бива все пак да скрива от погледа ни избликването на творбата, която се оформя за няколко месеца с поразяваща скорост. Това впечатление се потвърждава от стила на тетрадките, за който ни остава да кажем една дума, за да завършим това кратко описание на ръкописите. В него няма вече нищо от широтата, от леката и неоспорима непринуденост на Жан Сантьой. Той се стяга, усложнява, обгръща с гирляндите си първия изблик на писателя. И не без вълнение виждаме тогава да се появяват тези редове, отрупани и натежали от поправки, висящи като живи гроздове, като множество какавиди. Защото тези редове са самият стил на По следите. Върху хартията този коректорски почерк ни дава усещането за обем. Това пространство в дълбочина е съзнанието на писателя в момента, в който идеята се приближава повече или по-малко към него, в който му показва едно лице, докато други са скрити от непроницаема материя, която ще се смъкне, разбулвайки самото лице на мисълта.
*
… Около него всичко е помръкнало. Смъртта на майка му го е превърнала в жив мъртвец. Само за нея дотогава е намирал кураж да работи, тя е била за него както нежността, от която се е нуждаел, така и целта и смисълът на усилията му, неговият морал. Мнозина от най-скъпите му приятели, като Бертран дьо Фенлон, са се отдалечили. В същото време здравословното му състояние не престава да се влошава. От 1906 година, знае се, Пруст започва в негостоприемната стая на булевард „Осман”, сред инхалации и наркотици, своя живот на тежко болен, в който едва остава свободно време за писане… Пруст дори вече не е сигурен, че е романист. Той е станал преводач, критик, хроникьор. Това за него е поражение, знак за пресъхващо вдъхновение, за въображение, което вехне и се пилее.

Твърде забележително е, че точно в момент, в който силите му се изчерпват, в период на упадък, творчеството на Пруст най-после поема своя истински път. Но също и че всички събития, за които говорихме, са имали двойнствено лице. Болестта, без съмнение, го е измъчвала, но му е дарила покой, това потъване в уединението, което не би могъл да постигне без нея. Смъртта на майка му го е сломила, но тя го е и освободила: не само е възвърнала цялата стойност на миналото, но и му е отворила бъдещето, позволявайки му изпитания, каквито никога не е познавал, докато е била жива. Колкото до литературната немощ, може би и тя също е била необходима. Защото началото на оздравяването за него е било посред страданието. Никой жанр вече не му приляга: иска ги всички…

Всичко, което прави, надхвърля това, което иска да направи…  Не само с формата си, но и със съдържанието си статиите от 1905-1908 година подготвят пътя към Сент Бьов, и отвъд Сент Бьов – към По следите. Почти всички теми на книгата са очертани тук. Текстът За четенето, който е послужил за предговор към превода на Сезам и лилиите, и тези за Унищожените църкви, писани по повод проекта на Бриан за разделението, ще дадат с обединяването си детското и провинциално начало на книгата: Комбре. Синовните чувства на един майцеубиец, вдъхновена от едно произшествие от 1907 година, чийто герой, оказва се, Пруст е познавал, ще бъдат отчасти тези на разказвача към майка му, дублирането на която не закъснява вече в Една баба, некролог, публикуван същата година по повод смъртта на госпожа Дьо Розиер, баба на приятеля му Робер дьо Флер. Дните в автомобил, която пази всички спомени от нормандското поле, това ще е Балбек и ще бъде също двете „страни”, на Германт и на Мезеглиз, непримирими по време на детството и внезапно обединени от чудото на времето. Статиите върху Монтескиу и госпожа Дьо Ноай са първите от тези дълги критически етюди, каквито ще напише за Балзак или Бодлер. Различните пастиши не са били само един вид предварителна критика, те са разкрили на Пруст удивителния му дар за миметизъм, способността му да „улови” мелодията, тона на един писател или на една личност, от които веднага да извлече безкрайни възможности…

В същото време, когато в ръкописите му от 1905-1908 година се оформя съдържанието и самата структура на бъдещата творба, в тях се забелязва и появата, може би по-малко видима, на един елемент, който ще играе решаваща роля: този на разказвача, на персонажа, както го нарича Пруст, „който казва: аз”. Изразът впрочем е заблуждаващ. Става дума не толкова за персонаж, колкото за един тон. В това именно трябва да се вижда главната придобивка на този период. Чрез статиите, есетата, писмата, рецензиите Пруст почти принудително е бил насочван да приеме това първо лице, което занапред ще води всички негови разкази. Дотогава напразно се е опитвал да свърже прекалено противопоставящите се на мисълта му фрагменти. Сега без усилие ще преминава от критиката към романа, от философията към спомените. Защото персонажът, „който казва: аз”, е като вълшебникът от Хиляда и една нощ: всички „аз”-ове на романтизма се сливат в него, този на Мишле и този на Сент Бьов, този на Шатобриан и този на Нервал. Той е един и множествен. Той придава на най-богатия и на най-разнообразния стил в нашата литература онова, което е очаквал от петнайсет години: единството му.

…Без съмнение, Пруст първоначално е замислял неголям етюд, който да отвлече вниманието му от романа, чието писане винаги е отлагал. По-късно този етюд се е превърнал във възможност за изповядване на естетическо кредо и значимостта му нараства. Това вече не е статия, това е завещание: той пише история на книгата, която не е могъл да напише. Точно тогава към това литературно завещание замисля да добави едно сантиментално завещание, въвеждайки в него образа на майка си. Началото, мястото на вмъкване на тази втора версия се отличава твърде добре впрочем в един параграф от първоначалното есе, в който Пруст призовава собствените си спомени по повод на Сент Бьов журналист и на своята стара майка, по начин, който доста зле се свързва с цялото.

Тази втора версия включваше, подобно на дълъг предговор, разказа за сутринта, събуждането, четенето на статията и началото на разговора с майка му. После идваше собствено критическата част върху Сент Бьов и най-важните му съвременници. И с Балзак и читателите на Балзак Пруст стигаше до Германтови, чието обрисуване оформяше една трета част. Тогава се разбира какъв е резултатът. Докато авторът е напредвал в работата си, двете крила на постройката са се разгръщали все по-нашироко до постепенно задушаване на онова, което в първоначалния замисъл е трябвало да бъде главният корпус. Предговорът е станал На път към Суан, послесловът – Обществото на Германт. Сент Бьов, който е послужил за претекст, се оказва малко по малко изоставен в полза на продълженията си.

Не напълно обаче. Защото теорията на изкуството, която Пруст нахвърля във връзка със своята тема, ще се появи отново някъде: в края на произведението, в Преоткритото време. В хода на създаването някакво изменение в пропорциите внезапно е преобърнало цялата постройка. Животът, който авторът е въвел в творбата си, впоследствие постепенно е прогонил всичко чисто интелектуално. Сент Бьов е било критическо произведение, което завършва в роман: романът за Изгубеното време ще доведе до художествената рефлексия в Преоткритото време. От този момент идеята на По следите, на Търсенето е била намерена: последните страници на книгата са, както Пруст е трябвало да обяви по-късно, първите, които е написал.

Оттук се вижда какво е било за него това изключително произведение. Съвсем не толкова част от творчеството му, колкото момент от живота му. Един момент, в който мислите му, проектите му, текстовете му се организират около едно четене и един коментар върху Сент Бьов. Това е тераса, върху която писателят се спира за миг, за да проучи с проницателния си поглед просторния и гъмжащ деветнадесети век, да различи възвишенията му, да проникне в тайните му: отвъд се простира тъмната гора на личното му творчество, в която ще се гмурне. Нищо не ги отделя. Видяхме, че тази книга няма начало, тъй като се корени дълбоко-дълбоко в живота на Пруст. Също и няма край. Суан, невидим и скрит, вече присъства в Сент Бьов. Но Сент Бьов е още там, под първите версии за Суан, и следата му още дълго няма да се заличи. Когато около 1911 година Пруст продължава да говори на приятелите си за Сент Бьов, етюда, който подготвя, това, което той означава по този начин, е чисто и просто По следите: от началния труд, от който романът изниква, подобно на прословутите японски цветя от черупката си, остава само това име…

ПРОТИВ СЕНТ БЬОВ

ПРЕДГОВОР

С всеки изминал ден все по-малко ценя интелигентността[2]. С всеки изминал ден все по-ясно си давам сметка, че само вън от нея писателят може да възвърне нещо от впечатленията ни, с други думи, да стигне до нещо от себе си и до самата материя на изкуството. Онова, което умът ни възстановява като минало, не е то. В действителност, както става с душите на умрелите в някои народни предания, всеки час от живота ни, веднага щом изтече, се въплъщава и скрива в някакъв материален предмет. Остава затворен там, затворен навеки, освен ако не се натъкнем на предмета. Чрез него го разпознаваме, извикваме го и бива освободен. Предмета, в която се крие, или усещането, тъй като всеки предмет по отношение на нас е усещане, спокойно можем и никога да не срещнем. Така и в живота ни има часове, които никога не ще възкръснат. И понеже този предмет е толкова малък, толкова изгубен в света, има и толкова малък шанс да се озове на пътя ни. Много лета от живота си прекарах в една къща на село. Понякога мислех за тях, но това не бяха те. Имаше голяма вероятност завинаги да си останат мъртви за мен. Възкръсването им, както всички възкръсвания, се дължеше на проста случайност. В онази вечер, върнал се измръзнал от снега и не можейки да се сгрея, бях седнал да чета под лампата в стаята си, когато старата ми готвачка ми предложи да ми направи чай, какъвто никога не пия. И случайността беше, че ми донесе няколко филии препечен хляб. Натопих парче в чашата с чай и в момента, в който сложих препечения хляб в устата си и усетих на небцето си пропитата му с чаен вкус размекнатост, почувствах някакво вълнение, мирис на здравец, на портокалови градини, едно усещане за необикновено озарение, за блаженство; стоях неподвижен, боейки се да не прекратя с едничко дори движение онова, което се случваше в мен и което не разбирах, и докато държах все така това парче натопен хляб, което, изглежда, пораждаше толкова чудеса, внезапно разклатените прегради на моята памет отстъпиха и същите тези лета, които прекарвах в споменатата селска къща, нахлуха в съзнанието ми със своите утрини, повличайки със себе си върволицата, непрестанната изпълненост на щастливите часове. Тогава си припомних: всеки ден, след като се облечех, слизах в стаята на дядо ми, който, събудил се току-що, пиеше чая си. Топеше в него сухар и ми го даваше да го изям. И когато тези лета отминаха, усещането за омекналия от чая сухар бе едно от убежищата, където мъртвите часове – мъртви за ума – щяха да се сгушат и където без съмнение нямаше никога да ги преоткрия, ако в онази зимна вечер, върнал се измръзнал от снега, моята готвачка не ми бе предложила напитката, с която възкресението бе свързано по силата на незнаен за мен магичен договор.

Но веднага щом вкусих от сухара, цяла една градина, дотогава смътна и безжизнена, се очерта със забравените си алеи, леха по леха, с всичките си цветя, в малката чаша чай подобно на онези японски цветя, които оживяват само във вода. По същия начин немалко дни във Венеция, които умът не бе могъл да ми върне, бяха мъртви за мен, когато миналата година, пресичайки един двор, внезапно се спрях насред неравните и излъскани павета. Приятелите, с които бях, се уплашиха да не съм се подхлъзнал, но им направих знак да продължат пътя си, че ей сега ще ги настигна; нещо по-важно ме задържаше, още не знаех какво, но чувствах дълбоко в себе си да потрепва едно минало, за което не си спомнях: бях изпитал това вълнение именно стъпвайки на този камък. Чувствах щастие, което ме завладяваше и че ей сега ще бъда обогатен с тази чиста субстанция от самите нас, каквото е едно впечатление от някога, от чистия живот, съхранено чисто (и можем да го познаем само бидейки съхранено, защото в този момент, в който го изживяваме, то не се явява на паметта ни, а посред усещания, които го заличават), и което беше готово да бъде освободено, да увеличи богатствата ми от поезия и живот. Но не почувствах сила да го освободя. О, умът не ми бе послужил за нищо в такъв момент! Направих няколко крачки назад, за да се върна отново върху тези излъскани и неравни павета и да се опитам още веднъж да заема същото положение. Усещането при стъпване беше еднакво с онова, което бях изпитал върху леко неравната и гладка каменна настилка в баптистерия на Сан Марко. Сянката, която през същия този ден падаше върху канала, където ме чакаше една гондола, цялото щастие, цялото богатство на тези часове се втурнаха след това разпознато усещане и самият този ден оживя за мен.

Не само че умът не може с нищо да ни помогне за подобни възкресения, но и тези часове ще се приютят само в предмети, в които умът не се е стремял да ги въплъти. Усещането няма да може да намери убежище в предметите, по отношение на които съзнателно сте се стремили да установите връзка между тях и преживените от вас часове. Дори много повече: ако нещо друго може да ги възкреси, тогава, когато се възродят с него, ще бъдат лишени от поезия.

Спомням си, че веднъж, по време на път, от прозореца на вагона се стараех да извлека впечатления от пейзажа пред мен. Записвах, виждайки да преминаваме край малко селско гробище, отбелязвах блестящите щрихи на слънцето върху дърветата, цветята по пътя, подобни на тези от Лилия в долината. Впоследствие често се опитвах, мислейки отново за тези раирани от светлината дървета и за малкото селско гробище, да си припомня този ден, исках самия този ден, а не студения му призрак. Никога не успях и вече губех надежда, че ще успея, когато завчера, обядвайки, изпуснах лъжицата си върху чинията. И се чу същият звук като от чука на стрелочниците, които в онзи тогавашен ден удряха по колелетата на влака по време на престоите му. В същия миг, в който този звън отекна, тлеещият затворен час оживя за мен, а с него и целият този ден с поезията си, от която единствено отсъстваха, бидейки придобити чрез преднамереното наблюдение и изгубени за поетическото възкресение, селското гробище, раираните от светлина дървета и балзаковските цветя по пътя.

Уви! Понякога намираме предмета, изгубеното усещане ни кара да трепнем, но е минало твърде много време, не можем да разпознаем усещането, да го призовем и то не възкръсва. Пресичайки оня ден, парче зелен плат, запушващо част от прозорец, който беше счупен, ме накара внезапно да се спра, заслушан в себе си. Някакво лятно сияние ме обгръщаше. Защо? Опитах се да си спомня. Виждах оси в слънчев лъч, долавях мирис на череши върху масата; не можах да си спомня. В продължение на един миг бях като онези спящи, които, будейки се нощем, не разбират къде са, опитват се да се ориентират с телата си, за да отгатнат мястото, където се намират, не знаейки в кое легло са, в коя къща, в кое кътче на земята, в коя година от живота си. Колебаех се така един миг, търсейки опипом около парчето зелен плат местата, времето, в което трябваше да се разполага моят едва пробуждащ се спомен. Колебаех се едновременно между всички объркани, познати или забравени усещания в живота си; това не продължи повече от миг. Скоро вече нищо не виждах, споменът ми бе заспал отново и завинаги.

Колко пъти приятели са ме виждали така, по време на разходка да се спирам пред някоя простираща се пред нас алея или пред редица дървета, и да ги моля да ме оставят сам за момент. Било е напразно; за да събера свежи сили за моето преследване на миналото, напразно затварях очи, не мислех повече за нищо, после изведнъж ги отварях, за да се опитам отново да видя тези дървета както първия път; не можех да се сетя къде съм ги виждал. Разпознавах тяхната форма, тяхното разположение; линията, която очертаваха, сякаш повтаряше някаква загадъчна и обичана рисунка, която потрепваше в сърцето ми. Но не можех да кажа повече за тях; самите те с доверчивото си и пристрастно държане сякаш съжаляваха, че не могат да се изразяват, че не са способни да ми разкрият тайната, която усещаха, макар да не бях в състояние да я разгадая. Призраци от едно скъпо минало, толкова скъпо, че сърцето ми биеше до пръсване; те протягаха немощните си ръце към мен, както онези сенки, които Еней среща в подземния свят. Беше ли това по време на разходките край града, когато бях щастливо малко дете, беше ли това единствено в онази въображаема страна, където, по-късно, сънувах мама така болна, до едно езеро, в гора, в която беше светло цяла нощ, страна единствено мечтана, но и почти реална като страната на моето детство, което вече бе само сън? Не бих узнал нищо за това. И трябваше да настигна приятелите си, които ме чакаха край пътя, обзет от мъчителното безпокойство да обърна завинаги гръб на едно минало, което повече нямаше да видя, да се отрека от мъртвите, които протягаха към мен немощните си нежни ръце и като че казваха: Възкреси ни! И преди да се изравня с другарите си и наново да подхвана разговора с тях, се обърнах още веднъж, за да хвърля един все по-малко прозорлив поглед към виещата се и чезнеща редица на изразителните неми дървета, която все още криволичеше пред очите ми. 

До това минало – интимна същност от нас самите, истините на ума изглеждат много по-малко действителни. Ето защо от момента, в който силите ни започнат да намаляват, се насочваме към всичко, което може да ни помогне да го преоткрием; налагаше ни се да оставаме недоразбрани от онези интелигентни хора, които не знаят, че артистът живее сам, че абсолютната ценност на нещата, които вижда, за него няма значение, че скàлата на ценностите може да се намери само в самия него. Възможно е едно отвратително музикално представление в провинциален театър, един бал, който за хората с вкус изглежда комичен, да извикат у него спомени или да съответстват на ред негови мечтания и безпокойства много повече, отколкото някое великолепно изпълнение в Операта или суперизискано соаре в предградието Сен Жермен. Името на една или друга малка гара в жп справочник, където обича да си представя, че слиза от вагона в есенна вечер, когато листата на дърветата са вече окапали и миришат тежко в свежия въздух, една книга, отегчителна за хората с вкус, изпълнена с имена, които не е чувал от детството си, могат да имат за него съвсем различна стойност от хубавите философски книги и да накарат хората с вкус да кажат, че за даровит човек предпочитанията му са твърде глупави.

Може би ще предизвика учудване, че отдавайки малко значение на ума, посветих следващите страници тъкмо на някои от тези забележки, които нашият ум ни подсказва в противоречие с баналностите, които чуваме да се изговарят или които четем. В момент, когато часовете ми може би са преброени (впрочем не са ли всички в такъв момент?), навярно е твърде лекомислено да създавам интелектуална творба. Но, от друга страна, истините на ума, ако и да са по-малко ценни от тези тайни на чувството, за които преди малко говорих, имат също своята стойност. Един писател е повече или по-малко поет. Дори най-големите от нашия век, в несъвършения ни свят, в който шедьоврите на изкуството не са друго освен потъналите отломки от велики умове, свързаха с една интелигентна нишка скъпоценностите на чувството, където се появяват само тук-там. И ако някой мисли, че по този важен въпрос разбира най-добрите от своето време, значи се заблуждава; идва момент, когато човек се отърсва от леността си и изпитва нуждата да го каже. Методът на Сент Бьов може би на пръв поглед не е толкова значим. Но може би в хода на тези страници ще се види, че той засяга твърде значими интелектуални проблеми, може би най-важните измежду всички за един артист, този недостатък на ума, за който говорих в началото. И този недостатък на ума въпреки всичко е на ума, който трябва да поиска да го установи. Защото ако умът не заслужава върховното отличие, единствено той е способен да го присъди. И ако в йерархията на достойнствата нему принадлежи само второто място, то няма друг освен него способен да провъзгласи, че инстинктът трябва да заеме първото.

І

СЪНИЩА

По времето на този предобед, споменът за който, не знам защо, искам да съхраня, вече бях болен, будувах по цял нощ, лягах си на сутринта и спях през деня. Но тогава бе все още много близко до мен едно време, чието завръщане се надявах да видя и което днес ми изглежда, че е било живяно от друг човек, когато се вмъквах в леглото си в десет часа вечерта и с няколко кратки пробуждания спях до сутринта. Често, едва загасил лампата си, заспивах толкова бързо, че нямах време да си помисля, че заспивам. Ето защо половин час по-късно мисълта, че е време да заспя, ме събуждаше, понечвах да хвърля вестника, за който смятах, че е още в ръката ми, казвах си: „Време е да загася лампата и да се опитам да заспя”, и бивах доста учуден, че виждам около себе си само тъмнина, която може би не беше още толкова успокоителна за очите ми, колкото за съзнанието ми, на което изглеждаше като нещо без причина и неразбираемо, като нещо наистина тъмно.

Запалвах отново, поглеждах часовника: още нямаше полунощ. Чувах изсвирването на влакове, повече или по-малко далечно, очертаващо пространството на пустото поле, където пътникът бърза да стигне до близката гара по един път, през една от онези украсени с лунна светлина нощи, готови да гравират в спомена му удоволствието, вкусено с приятелите, с които току-що се е разделил, удоволствието от завръщането. Прилепях бузи в хубавите бузи на възглавницата, които, винаги пълни и свежи, са като бузите на детството ни, към които се притискаме. Запалвах отново за миг, за да погледна часовника си; още нямаше полунощ. Това е часът, в който болният, който прекарва нощта в непознат хотел и се е събудил от ужасна криза, се радва, забелязвайки под вратата ивица светлина. Какво щастие, това вече е денят, след миг в хотела ще се разсъмне, той ще може да позвъни, ще дойдат да му окажат помощ. Въоръжава се с търпение срещу страданието си. Тъкмо му се е сторило, че чува стъпки… В този момент ивицата светлина, която е забелязал под вратата, изчезва. Полунощ е, току-що са угасили газовото осветление, което е взел за утрото, и ще трябва да остане в продължение на цялата нощ нетърпимо да страда без помощ.

Гасях, заспивах отново. Понякога, както Ева се е родила от ребро на Адам, се раждаше жена от едно неудобно положение на бедрото ми; оформена от удоволствието, което всеки момент щях да изпитам, си представях, че именно тя ми го предлага. Тялото ми, което усещаше в нейното собствената си топлина, пожелаваше да се слее с нея, събуждах се. Всички останали хора ми изглеждаха твърде далечни пред тази жена, с която току-що се бях разделил; бузата ми беше още топла от целувките й, тялото ми – изтръпнало от тежестта на талията й. Малко по малко споменът за нея отлетя, бях забравил момичето на мечтите си толкова бързо, колкото ако би ми било истинска любовница. Друг път се разхождах насън из дните от детството ни, изпитвах без усилие онези усещания, които изчезнаха завинаги с десетата година и които толкова бихме искали отново да познаем в цялата им незначителност, както някой, който, ако можеше да знае, че никога вече няма да види лятото, би изпитвал носталгия дори по бръмченето на мухите в стаята – знак за горещото слънце навън, дори по бръмченето на комарите – знак за изпълнената с ухания нощ. Сънувах, че старият ни свещеник идва да ме дръпне за къдриците, нещо, което беше самият ужас, жестокият закон на детството ми. Падането на Кронос, откритието на Прометей, раждането на Христос не бяха могли да вдигнат толкова високо небето над смазаното дотогава човечество, както отрязването на къдриците ми, което водеше навеки със себе си ужасният страх. Честно казано, други страдания и други страхове бяха дошли, но оста на света се бе изместила. В този свят на стария закон с лекота се връщах насън, събуждах се само в мига, когато, опитал се напразно да се отскубна от бедния, мъртъв от толкова години свещеник, усещах къдриците си силно изтеглени зад главата ми. И преди отново да заспя, добре припомняйки си, че свещеникът е умрял и че съм късо подстриган, все пак се постаравах да оформя с помощта на възглавницата, завивката, кърпата си и стената едно защитно гнездо и едва тогава да се върна в този странен свят, в който въпреки всичко свещеникът живееше и имах къдрици.

Усещания, които няма отново да се върнат освен насън, също характеризират отлитащите години, а колкото и малко поетични да са, се зареждат с цялата поезия на тази възраст, тъй като нищо не е така изпълнено със звъна на Великденските камбани и с първите теменуги, както тези последни за годината студове, които развалят ваканциите ни и принуждават да се пали огън за обяд. За тези усещания, които по това време понякога се завръщаха в съня ми, не бих посмял да говоря, ако не изглеждаха почти поетични, откъснати от целия ми сегашен живот, бели като онези водни цветя, чийто корен не се хваща за почвата. Ларошфуко казва, че само първата ни любов е неволна. Това е така и за онези самотни удоволствия, които по-късно ни служат само за да залъжем желанието по липсваща ни жена, представяйки си, че тя е с нас. Но на дванайсет години, когато щях за първи път да се затворя в кабинета на горния етаж на къщата ни в Комбре, където висяха гердани от семена на перуника, това, което бях търсил, бе непознато, особено удоволствие, което не бе заместител на друго.

За кабинет помещението беше много голямо. Заключваше се превъзходно, но прозорецът му беше винаги отворен, оставящ пролука за един люляков храст, който отскоро бе изникнал върху външната стена и подал през полуоткрехнатата рамка ароматната си глава. Толкова високо (в таванското помещение на замъка) бях абсолютно сам, но измамното усещане, че съм навън, добавяше деликатен смут към чувството за сигурност, което яките заключалки даваха на уединението ми. Изследването, което направих в себе си тогава, търсейки едно непознато удоволствие, нямаше да предизвика по-голямо вълнение, по-голям ужас, ако не бе означавало за мен да извърша хирургическа операция в самия си мозък и самата си същност. Струваше ми се, че всеки момент ще умра. Но какво от това! Екзалтираната ми от удоволствието мисъл чувстваше, че е по-просторна, по-могъща от този свят, който виждах през прозореца в далечината, от безкрайността и вечността на който обикновено мислех с тъга, че съм само мимолетна частица. В този момент чувствах, че кръгозорът ми се простира малко по-далеч от там, докъдето облаците се кълбяха над гората, че не е изцяло изпълнен от нея, че остава още една малка ивица. Чувствах силата на погледа в зениците си да улавя като обикновени нереални отражения красивите заоблени хълмове, които се издигаха подобно на гърди от двете страни на реката. Всичко това се осланяше на мен, бях повече от всичко това, не можех да умра. За миг си поех дъх; за да седна на стола, без да бъда безпокоен от слънцето, което го огряваше, му казах: „Стани оттам, мъничък мой, да седна аз” – и дръпнах пердето на прозореца, но люляковият клон му пречеше да се затвори. Най-после се издигна опалова струйка, на последователни пристъпи, както в мига, когато бликва устремно водната струя на Сен Клу, която можем да разпознаем – защото несекващото изтичане на водите му се отличава със своята индивидуалност, грациозно очертана от устойчивата му дъга – в портрета, който Юбер Робер му е оставил тогава, когато единствено тълпата, която му се възхищаваше, имаше…[3] които оформят в картината на стария майстор малки розови, румени или черни валви.

В този момент почувствах да ме обгръща някаква нежност. Беше люляковият аромат, който в екзалтацията си бях престанал да долавям и който достигаше до мен. Но друг стипчив мирис, мирис на мъзга се смесваше с него, сякаш бях счупил клона. Само върху листата му бях оставил естествена сребриста следа подобна на паяжинка или диря на охлюв. Но върху този клон ми изглеждаше като забранения плод от дървото на греха. И както народите дават на божествата си неопределени форми, така оттогава, под облика на тази сребриста нишка, която можеше да се точи почти безмерно, без краят й да се вижда, и която трябваше да отделям от себе си, отивайки в обратна на естествения си живот посока, си представях за известно време дявола.

Въпреки този мирис на счупен клон и мокро бельо, това, което преобладаваше, бе нежният аромат на люляци. Достигаше до мен както всеки ден, когато щях да играя в парка, разположен извън града; даже преди да съм забелязал отдалеч бялата порта, близо до която се поклащаха като издокарани и маниерничещи стари дами с гъвкава талия и украсена с пера глава, ароматът на люляците ни пресрещаше, поздравяваше ни с добре дошли на малкия път, вървящ нагоре по реката, по течението на която хлапетата слагат стъклени бутилки, за да ловят риба, даващи двойна представа за бистрота, защото не съдържат само вода, както върху маса, където я правят да изглежда кристална, но са обхванати от нея и така приемат един вид течно състояние там, където около топчетата хляб, които хвърляхме, се насъбираха в жива небулоза поповите лъжички, всички миг по-рано разделени във водата и невидими малко преди да минат дървеното мостче, в чийто ъгъл през хубавия сезон един рибар със сламена шапка изникваше между сините сливи. Той поздравяваше вуйчо ми, който вероятно го познаваше, и ни правеше знак да не вдигаме шум. При все това никога не узнах кой е той, никога не го срещнах в града и докато дори певецът, клисарят и децата от църковния хор имаха, подобно на олимпийските богове, едно не толкова славно съществуване – и в което си имах работа с тях – като налбантин, млекар и син на бакалина, в замяна на това, както никога не видях, освен зает с градинарството си, малкия градинар, изцапан със стуко, каквото имаше в градината на нотариуса, така никога не видях рибаря, освен да лови риба през този сезон, когато сливовите листа избуяваха около пътя, със сакото си от ламска вълна и сламената си шапка, в час, в който дори камбаните и облаците мързелуват в празното небе, в който шараните вече не могат да издържат скуката му и в конвулсивно задушаване устремно скачат във въздуха, в неизвестността, в който гувернантките поглеждат часовниците си, за да кажат, че още не е станало време за следобедна закуска.

[1] Срв. „Тогава Иисус им рече: още малко време светлината е с вас; ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак…” (Иоан, 12:35). – Б.пр.
[2] Intelligence – „интелигентност”, но и „ум”, „интелект”, според значенията си в контекста. – Б.пр.
[3] Лакуна в ръкописа. – Б.фр.изд.