Вижте първото издание на „Професорско каре” в Портал „Култура” с участието на проф. Цочо Бояджиев, проф. Калин Янакиев, проф. Владимир Градев и проф. Георги Каприев.

Калин Янакиев: Колеги, предлагам днес да поговорим за Европа, която е интересна и от конюнктурна, и от политическа гледна точка, но аз предлагам да я погледнем в малко по-голяма дълбочина. Първо, бих искал да обърна внимание, че Европа е най-различна по своите географски граници в различните епохи. Ако в периода на т. нар. античност Европа е по-скоро средиземноморска и чисто географски обхваща и територии, които се намират на юг от Средиземно море и на изток от него, ако през Средновековието тя действително се затваря, както се изразяват, в „малкия западен полуостров” на голямата географска Евразия, то в Новото време, след т. нар. Велики географски открития, според мен Европа се превръща в нещо, което бих нарекъл мондиален континент, континент-свят. Във всеки случай онова, което наричат евроатлантически свят и Евроатлантика, безспорно е заквасено от родилната територия на Европа и е Европа, която е колкото на изток, толкова и на запад от Атлантическия океан, а като се добавят и колониите, които създават част от западноевропейските страни в предходния период, ние имаме една действително световна Европа като географски граници, които са флуктуирани през времето. Но освен всичко друго Европа е и единно общество и би трябвало днес да потърсим отговор на въпроса какво в дълбочина представлява обществото Европа.

Цочо Бояджиев: Да, Европа обозначава определена територия, която варира в различните епохи. Европа е и много богата метафора, която включва в себе си система от ценности, маниер на живеене, интерпретация на случващото се в света. И нашите усилия би трябвало да бъдат насочени именно към разчитане на тази метафора.

Георги Каприев: Ще си позволя да се усъмня, че можем да свържем толкова пряко с античността това, което днес наричаме Европа. Защото Европа според мен е култура, това е структура от ценности, на базата на които стоят някакви общи очевидности. Обща очевидност е например, че светът има начало, независимо дали ще изповядвате Големия взрив или християнската теория, или друга някоя от тези теории. Обща позиция е, че жената е човек, че тя е пълноценен човек. Обща идея е, че историята има начало и вероятно ще има някакъв край. И въобще не е необходимо да си християнин, за да твърдиш това, може да се казваш дори Карл Маркс. В този смисъл, колкото и античността, разбира се, да влияе фатално върху онова, което наричаме Европа, аз съм по-склонен да виждам началото на европейското чрез или след налагането на християнството. Тоест аз съм по-склонен да датирам нейното начало през VI-VII век, за Запада може би през VIII век. Този разпад, за който Калин Янакиев така хубаво говори в своята книга[1], той е по-скоро в старта на Европа, а не в нейното развитие – имам предвид разпадането на Европа и Леванта, което се случва точно в този период. Така че преди да заговоря за ценностите, аз бих ограничил исторически старта на същинската Европа, без да отричам огромния заряд от богатството на културни идеи и културни очевидности на античността, които са, разбира се, привнесени и усвоени от тази европейска култура.

Владимир Градев: От казаното дотук струва ми се, че виждаме един проблем, една трудност. Проф. Янакиев говори за трудността да видим границите на Европа в пространството, географски. Проф. Бояджиев каза, че Европа е метафора, а проф. Каприев постави под въпрос границите. За да имаме яснота, е може би добре първо да видим кога възниква понятието Европа. Самото понятие Европа, доколкото ми е известно, за пръв път се употребява от Хезиод в неговата „Теогония“ през VII век преди Христа. В митологията Европа, заедно с Азия, е дъщеря на Океан. От самото начало има фундаментално напрежение и различие между континентите, между Европа и Азия, което ще бъде подето и от традиционните географи и което в някаква степен ще се запази до XV век. Разбира се, по онова време под Европа гърците нямат предвид онова, което ние разбираме днес. Под Азия те разбират онова, което ние днес наричаме Мала Азия, а под самата Европа разбират това, което е на север от Егейско море. Що се отнася до етимологията на думата Европа, трудно можем да кажем със сигурност какво точно означава тя. Някои я превеждат като волна шир или широк поглед и я свързват с големите тесалийски равнини, които виждат гърците. Други свързват думата с акадските езици и с това, което е на запад, една метафора за движението от изток на запад. Така или иначе налице е напрежение между Европа и Азия, между Европа и другия, което ще бъде изключително важно за определянето на идентичността на Европа. При това, за разлика от други големи световни цивилизации, да кажем китайската, които се характеризират с хомогенност, е изключително трудно да определим Европа чрез някакво единно понятие. Различни граници, различни времена, различни народи, различни езици и култури ще я изграждат и въпреки всичко това името Европа няма да бъде според мен празен етикет, а ще говори и за определена идентичност.

Калин Янакиев: Аз съм склонен да се съглася, че Европа в този по-съвременен смисъл на думата, е може би понятие, което важи от VI-VII век насетне. Даже бих казал – след малко ще се опитам да обоснова една своя мисъл, че Европа предхожда своите политически тела, своите нации, – че Европа в собствения смисъл на думата започва своето историческо битие към XI век, след като последните външни нашественици – става дума за маджарите и за норманите от северозапад – са покръстени и интегрирани. Тук съм склонен напълно да се съглася с големия испански философ Хосе Ортега-и-Гасет, който казва: „Европа е единно общество, в чието лоно са се родили европейските нации. Европейското общество предхожда европейските нации”. Той даже казва: „Европейските нации на територията на Европа са чисто и просто ядра на по-голяма или по-малка етническа гъстота, но на лицето на Европа живеят европейци преди да живеят французи, германци, италийци и т.н.”. Защо това е така? Повечето от нас се занимаваме с по-ранните периоди от историята на Европа. Ще си дадете сметка, че Европа още от ранното Средновековие започва да се управлява не от френски, английски, немски и т.н. аристократични фамилии, а от една широко разклонена и свободно влизаща в брачни отношения помежду си общоевропейска династия на вòини-аристократи. Ще трябва да се съгласите също, че Европа, особено нейната западна или католическа част, е обгрижвана в посоката на спасението от едно нито немско, нито френско, нито италийско, а общоцърковно католическо духовенство, чиито представители могат да се раждат на едно място, да прекарват по-голямата част от своя живот на второ място и да завършват живота си на трето място. Например ще си спомните за Анселм, архиепископ Кентърбърийски, който е роден в Италия, бил е абат на Бек през по-голямата част от живота си, а завършва своя жизнен път на острова като архиепископ на Кентърбъри. По-нататък ще трябва да обърнем внимание, вече в по-ново време, че европейската интелигенция показва удивителна интер- или наднационалност. Буквално казано, големите идеологически вълни в Европа обхващат като пожар целия континент. Просвещението няма своя национална метрополия, то е общоевропейско. Романтизмът или либералният национализъм, при цялото наличие на различни политически режими по онова време в Европа, обхващат отново целия континент и имат за свои дейци аристократа от Австро-Унгария Лайош Кошут, полския оратор Тадеуш Косцюшко[2], радикалния популист-националист Мацини[3], учените професори-романтици от университетите в Германия. Всичко това показва, че онова, което характеризира Европа, я характеризира – тук е важно да видим докъде е границата на Европа, докъде се простират тези характеристики – като едно общество, което предхожда своите сепарации на национални политически тела и поради тази причина в най-ново време тези национални политически тела така органично и така успешно могат да намерят отново своята общност, която ги предхожда.

Георги Каприев: Действително е така, но трябва да обърнем внимание на още нещо, за да дообогатим картината. Европа, казано най-общо, съществува и се възпроизвежда чрез своите регионални особености. Това е зададено като модел най-късно през VIII век, откогато – колкото и ние православните да говорим за пентархия или управление на петте стари Църкви – трябва да признаем, че има два християнски центъра на целия тогавашен свят, а именно Рим и Константинопол. Около тези два центъра се формират мощни културни традиции, които са в съдействие, в синергия и противодействие една с друга по изключително любопитен начин. И когато по-късно започва едно разрояване, ние започваме да виждаме продуктивното и контрапродуктивно действие на това взаимодействие между различните традиции.

Владимир Градев: Аз бих дал една малко по-различна перспектива на нашия разговор, тръгвайки от употребата на думата Европа. През цялото Средновековие думата Европа не се употребява изобщо. За пръв път в модерната европейска култура, ако можем така да кажем, тя се употребява – и това не е случайно – от хуманиста Пиколомини или папа Пий II[4] през XV век. През целия този период ние имаме Christianitas[5], което все пак не е същото като Европа, та тя не покрива дори старата Romanitas, тоест старата Римска империя. Да, имаме един процес, който е изключително важен за по-сетнешното формиране на Европа, но като понятие Европа се появява късно – през XV, дори през XVI век. Употребата на това понятие се налага едва тогава и това според мен не е случайно, то идва да обозначи именно този дух на единство, който ще характеризира европейския  континент, европейската цивилизация. Все пак не би трябвало да идеализираме до такава степен ранното Средновековие, тъй като то е период на изключителна фрагментация.

Калин Янакиев: И същевременно на голяма пропускливост на границите.

Владимир Градев: Да, разбира се, няма ги тези граници, но има изключителна фрагментация, има изключително обедняване на Римската  империя и напускане на градовете, което ще бъде преодоляно едва през XVII век. Тоест има един дълъг период, през който Европа ще срещне големи трудности, тогава ще се усети важната роля на бенедиктинството и на Югозападна Европа. След император Теодосий, тоест след IV-VI век, имаме и разделяне на източна и западна част на тази Christianitas. И най-същественото, което ще бъде според мен решаващо за тази начална епоха, която ще положи основите, е появата на исляма. Откъсването на юга, на Средиземноморието – това вече не е този флуиден континент, както се изразява Бродел[6], между различните култури и цивилизации. Прекъсва се всякаква търговия и обмен, нещо, което ще бъде преодоляно едва с Ренесанса на XII век – едно понятие, което проф. Бояджиев въведе в нашата култура – когато възникват големите търговски републики като Генуа и Венеция, университетите и т.н. Но самата Европа, самата идея за едно ново, политически организирано цяло възниква в някаква степен – тук аз бих се съгласил с големия белгийски историк Анри Пирен[7] – и заради Мохамед, като политически и културен отговор, който ще бъде даден със създаването на империята на Карл Велики.

Цочо Бояджиев: Може би точно в това напрежение между универсалното и локалното е един от търсените от нас отличителни белези на Европа. Има едно съчинение от XII век, което гласи „За едната форма на вярването и за многоформността на живеенето”. Това е като че ли манифестът, позволяващ вместването на различните форми на живот в рамките на едно универсално цяло. Когато говорим за границите на Европа, това, струва ми се, че е изключително важно да бъде подчертано, защото именно тази търпимост по отношение на различното, на особеното в рамките на универсалното, поне като идеал, е като че ли регулатив и като че ли един от разпознавателните белези на това, което ще наречем европейско. 

Калин Янакиев: Аз съм съгласен с това, че понятието, собствено името, започва да функционира по-късно, но ние все пак разполагаме с едно многоемко понятие за Европа и се опитваме да разшифроваме неговите специфики. Аз си мисля следното – Европа в своята история е имала две доминантни идеи, които са я владели дълги векове и които имат обаче противоположна енергия. Едната е идеята за Christianitas или за християнското ойкумене, за християнската общност, общността собствено, която обитава Европа и общността на спасяваните от Христа и в Христа, в Църквата люде. Това е универсалната идея за Европа. Наред с нея много векове съществува идеята за Рим. Вие знаете много добре, че прословутото падане на Римската империя през IV, V или VII век фактически не се е случило за тогава живеещите люде. През цялото Средновековие хората, които населяват лицето на Европа, съвсем сериозно смятат, че живеят в Римската империя, която е наследена от различни други центрове и народи. И ето тази идея за Рим пък има противоположната енергия да разделя базисно Европа. Всички големи политически спорове в Европа от старо време са по повод на Римската империя. Кои държат империума на Рим? На Изток, разбира се, казват – ние, заселниците на новия Рим, Константинопол, сме и държателите на Римския империум, а на Запад се заселиха варварите, които населяват обаче територията на римляните, на ромеите. На Запад много рано казват – ние сме новия Израил, при нас е империума на Рим и ние ще спасим Римската империя от непрекъснато идващите от Изток ереси, в които накрая паднаха и лукавите, и развалени гърци и поради тази причина Римската империя е на Запад. Първата голяма пукнатина е между Източна Романия, това, което наричаме Византия, и западната Римска империя, империята на Карл Велики. После започват да се разделят вътре – големите имперски народи, наследството на Карл Велики. По природа Карл е франкски, тоест френски крал, но кой е политическият наследник на Карл Велики, не са ли онези крале и херцози, които избират на изток от Рейн? Следователно Франция и Германия са големите съперници в историята на Европа, пак по повод на Рим. И най-накрая, вече в ново време, в самото германско тяло, в самото тяло на т. нар. Свещена Римска империя, ние, на север от Алпите, германци ли сме, или сме светския меч на папата. Първото е с натиск създаденото, на базата на етноса, политическо тяло на Германия, която, тъй да се каже, се откъсва от тази симфонизираща, католическа, универсалистична Австро-Унгария. Виждате, всички разделения са по повод на Рим, а всички обединения са по повод и във връзка с Christianitas. Ние сме наследници на националистическата историография на XIX век и пишем историята на Европа през национализмите ѝ, а аз бих призовал най-сетне, в период на десекуларизация, да си припомним и за тази универсалистична християнска основа на Европа и да се опитаме да пишем една история на Европа през Christianitas.

Владимир Градев: Но тук идва и големият поврат, когато започва да се употребява понятието Европа. Струва ми се, че това, което каза проф. Янакиев, е изключително важно и ценно, но историческият факт е, че понятието Европа се налага през XVI век вследствие на Реформацията и на невъзможността да се удържи това единно цяло. Именно тогава, след Реформацията и окончателното разделяне на Северна и Южна Европа, на католици и протестанти, водещи ожесточени религиозни войни помежду си, се стига сякаш до окончателна забрава у европейските народи на християнската идея. Вестфалският мирен договор през 1648 г., полага началото на европейския ред, на който и ние в някаква степен сме наследници, и иска да загърби именно религиозното начало, тенденция, която продължава и до днес, както видяхме и с гласуването за европейската конституция. От друга страна, след Великите географски открития се появяват – това, което каза проф. Янакиев в началото – и колониалните държави. Но всъщност не всички европейски държави са колониални, такива са само пет държави – Испания, Португалия, Франция, Англия и Холандия, които създават един съвсем друг дух на завоевание, който е дух на напълно светско владение на земи и океани, които вече не се управляват от общия принцип на Christianitas.

Калин Янакиев: Тук не съм много съгласен, ще се опитам да внеса един нюанс после.

Владимир Градев: Водещата идея на английската колонизация ще бъде в определен момент преди всичко свързана с печалбата. Това ще доведе до колонизиращите политики.

Цочо Бояджиев: Има един травматичен мотив, който лежи в основата на възможните парциализации в Европа. Християнството е несъмнено спояващата субстанция на европейското. Преди години с проф. Каприев водихме един докторантски курс под названието Раждането на Европа – чрез различните социални институции търсехме естеството на европейското и винаги опирахме до християнството. Но вижте, парадоксът е там, че европейският християнски свят е ексцентричен, тъй като неговият реален център, смисловият му център е Йерусалим, а не Рим и не Константинопол. Йерусалим, който много дълго време, преобладаващото време е извън територията на Европа. И това напрежение поражда съответните колизии, съответните разпади. Разпадът е като че ли заложен като възможност в един универсалистки проект.

Георги Каприев: И не само разпадът. Проследявайки исторически това, което Владимир Градев направи, изведнъж заговаряме за XVI век и ако си зададем въпроса за източната и югоизточната част на това, което наричаме Европа, ще видим, че в този момент тя като че ли не е собствено европейска. Тя се владее от османците. Но дали не е европейска? Ще се хвана за тази ексцентричност, тя е свръхпродуктивна. Няма какво да се лъжем, онова, което запазва европейското – бидейки именно ексцентрично – в Османската империя, са римляните, тоест християните, или казано на османски – Рум миллет. Тези особени римляни в тази част на европейското имат два различни центъра, дори бих казал три. Единият е Константинопол с неговата патриаршия. Подчертавам думата Константинопол, дори някой да се подразни политически от нея, но така се е наричала патриаршията тогава, така се нарича и сега. Другият е Йерусалим, който е много важен генератор на общия смисъл. И един трети, леко имагинерен център, който е някъде на Запад. Казвам някъде, защото няма конкретно място, което да посоча. И тази мрежа удържа в продължение на векове на християнска основа тези хора, които много изненадващо за няколко десетилетия – от края на XVIII и докъм средата на XIX век – изведнъж отново заявяват себе си като европейци и то по един изключително пълноценен начин. Трябва да отчитаме тези факти непременно.

Калин Янакиев: Ние непрекъснато флуктуираме между универсализма на Европа и нейното местничество, което се съдържа в дълбоката ѝ конотация. В онази особена симфония и полифония на местно и универсално, която отбеляза и проф. Бояджиев, макар че искам да възразя на това виждане за излизането на Европа извън себе си. Аз направо ще кажа, че Европа, и то тъкмо заради християнството, е единствената цивилизация, която по природата си има в себе си заложен мондиализъм. Независимо, че дълги векове тя е живяла на ограничена географска територия, за европееца, за християнина историята има начало, има и свое увенчание – тя е люлката на това човечество, което трябва да събере в себе си всички спасявани, защото Христос иска всички да се спасят. Всичко това влага вътре в Европа едно чувство за мондиализъм.

И ето, пресичайки океана, може би действително в началото, водена от желанието за печалба, от желанието за заграбване и т.н., Европа се превръща в Европа от едната и от другата страна на континента. Онова, което днес наричат евроатлантически свят и който с определени политически цели се опитват да парцелират, да казват – САЩ доминират, владеят или потискат Европа, тя трябва да се освободи от САЩ, отивайки на изток към Евразия – са безплодни и вредни политически идеи. Европа е и отсам, и отвъд Атлантическия океан, и от поне два века тя е такава. Защото онова, което наричат американизъм не е без връзка с базисните, недрени енергии на Европа. Нима радикалният протестантизъм на пионерите-заселници на Северна Америка, тръгнали да търсят ново начало като Авраам, напуснал отечеството си, не са заквасени в Европа? Именно от радикалния протестантизъм на ранната Реформация са заквасени. Нима оная прословута италианска фамилна солидарност в овладяването на икономически позиции, която е една от съставляващите на американския етнос, не е дошла от Европа? Нима тази гъвкавост, склонност към метизация и в буквалния, и в културния смисъл на думата, на испанския народ не идва от Европа? Нима този стихиен демократизъм на полската шляхта, където всички са еднакво благородни и затова не се е и големеят, също не е заквасен от Европа в Америка? Всичко това е по някакъв начин европейско и то ни показва, че Евроамерика или Еевроатлантика е – аз ще изкажа тази радикална теза – е Европа извън Европа, мондиалната Европа и тази мондиална Европа е Европата на най-Новото време.

Георги Каприев: Има едни много драматични конференции през 1946-1948 г., които се провеждат в Женева. Там е зададен въпросът какво следва оттук нататък? Европа такава, каквато я знаем, еволюира, накъде вървим – в смисъл на ценности? Т. нар. хуманизъм, солидарност и каквото щете още, всичко това е разрушено, то е мъртво. Там се събират всички големи европейски умове на онова време. Съветският лагер отказва да изпрати свои представители и единственият, който може да бъде някак си гледан като техен представител, е Дьорд Лукач. На втората от тези конференции Карл Ясперс прочита една знаменита реч, която аз си направих труда да преведа на български[8]. В нея той фиксира три незаобиколими характеристики на европейското, съвсем накратко ще ги припомня. Първата е историята, това, че има история и това, че мисли чрез история настоящето и бъдещето. Другото е малко трудно преводимото Wissenschaft. Разбира се, Wissenschaft днес означава наука, но той няма това предвид, той има предвид натрупването и съхраняването на знание и увеличаването на обема на знания, значи история и знанийност. И едно трето обаче, което е свободата и то персоналната свобода с много мощен акцент върху персоналната социално осигурявана свобода, тоест свободата като социална норма. Ето ги тези три характеристики, които и според мен са – аз съм абсолютно съгласен с Ясперс, затова ги и представям – така да се каже последният, най-малък общ знаменател, чрез който можем да разпознаваме Европа. По тази причина аз спокойно бих описал и други части на света, където някакви малцинствени общности са европейски, но положени в друга среда, в друг контекст и някак страдалчески или мъченически отстояват своята европейскост.

Владимир Градев: Така е, разбира се, тук ще се съглася напълно и с проф. Янакиев, и с проф. Каприев. Но Америка по-скоро представлява american dream за Eвропа. Ето, пуританите напускат Европа тъкмо в името на свободата, напускат я, за да се махнат от религиозните преследвания и войни и да създадат начисто новото начало в една съвършено девствена земя, да бъдат те град на планината, на хълма, което е тяхната голяма идея. И твърде скоро те самите и самата Америка, имам предвид Северна Америка, ще забравят до известна степен своите европейски корени или ще се сещат за тях само в мигове на върховна опасност като Първата световна война и особено след Втората световна война и реконструирането на Европа.

Бихме могли да кажем, че в началото на новото хилядолетие, с процесите на глобализация, задвижени от Америка, които са тъкмо процесите на техническо и пазарно овладяване на света, възникват и други стойности и ценности, свързани с премахването на границите. Америка сякаш ще забрави своите европейски корени, което е и един от нашите големи проблеми днес, тъй като така самата тя се поставя вече директно като универсална култура. Един от митовете за това е и създаването в началото на XIX век на мормонската религия, която забравя християнството, казвайки, че едва ли не всичко започва именно от Америка. Така че напрежението, свързано с тази евроатлантическа зависимост, ще идва по-скоро от самата Америка, която ще се постави в центъра на света. Говорихме за Европа и нейната ексцентричност, но Европа никога не се е поставяла в центъра на света. За съжаление днес напрежението в света идва и от една друга религия и култура с големи универсалистки претенции, става дума за исляма, една култура, развила се от Мароко до Индонезия, която понякога има своите твърде агресивни универсалистки претенции.

Цочо Бояджиев: Любопитно е да премислим току-що казаното от гледна точка на трите пункта на Ясперс. Разбира се, преклонението пред знанието, пред технологиите е характерно за американското отношение към нещата. Също така идеята за свободата – мисля, че тази идея никъде не е разгърната в такъв екстремум. Въпросът с историята е обаче проблематичен. На мен ми се струва, че въпреки тези мормонски и не само мормонски анихилирания на миналото, има някакъв скрит комплекс на американската култура от отсъстващата история. Никога не могат да бъдат забравени в истинския смисъл на думата европейските корени, защото там е историята.

Владимир Градев: Съвременният човек в някаква степен е уморен от историята. Той се изтощава от нея – твърде много факти, събития, езици, култури, разбирания. Дори днес самото налагане на английския като универсален език върви някак именно в степента на тази технологичност и опростяване на нещата, което противоречи на европейски дух, за който говорихме досега.

Калин Янакиев: Така е, но аз не съм склонен да се травматизирам чак толкова силно от този най-последен епизод от американо-европейските отношения, който живеем в момента. Все пак, макар Америка действително да е територията, от която европейци излизат, за да осъществят своята, европейската мечта, но другаде, на съвсем друго място, все пак същата тази Америка се връща обратно в Европа и се връща с най-голяма сила именно след Втората световна война. Казано малко анекдотично, европейците, особено западноевропейците, трябва да издигнат почти във всяка своя столица паметник на американския президент Хари Труман. Защото всъщност Хари Труман осъзнава, че светът вече не е Европа като един малък и смачкан Израил между голямата Асирия и звяра Египет, според метафората на същият този Карл Ясперс, а е една голяма Евроамерика, която може да спре поредното нашествие на Чингис хан или на Йосиф Сталин от Изток и да му покаже, че Европа не е малкият полуостров в западната част на голямата Евразия, а е един мондиален континент. В края на краищата това характеризира времето от средата на ХХ век до най-последните години. Аз си мисля, че тази тенденция е достатъчно силна, за да може да бъде тотално ревизирана от най-последните събития и политическите конюнктури в САЩ. Все пак Америка е част от Европа, да, осъществената мечта на Европа, да, реактивно загърбила историята на Европа, но произведение на историята на Европа.

Цочо Бояджиев: Тази носталгия, това, че е престижно за един американец да е бил в Европа, да е посетил Париж, да е видял „Нотр Дам“, да е бил в Италия, това вдига цената на американеца от Средния запад.

Георги Каприев: И още нещо, ние говорим за Америка като за монолитно едно, но тя не е такава. И тук събитията го показаха много ясно за пореден път – Америка е много различна, едно нещо са крайбрежията, друго е централната част на страната. Различни са тежненията, тя повтаря този европейски модел, макар че чрез идеологически механизми се опитва да внушава обратното. Аз няма да забравя нахалното изказване на Хенри Кисинджър или Кисингер, родения в Германия политик, който на въпроса защо не се обърнете към Европа за консултации, каза: „Не ѝ знам телефона“. Все едно, че знае телефона на Америка, която също няма един телефонен номер. Но това живеене в различни времеви пластове, както се изразява Козелек[9], е характерно и за Америка, това е нещо европейско, което го има и в Америка. Холивуд се опитва да поддържа обратното, но не успява. Последните избори – не искам да ставам злободневен – просто доказаха колко не успява. Нека знаем и това. Разбира се, американците имат специфична носталгия към Европа, имам предвид образованите американци. Те даже се държат – аз съм ги наблюдавал в Париж – по един особено провинциален начин. В Париж те са леко депресирани и се събират в своите църкви, в своите клубове също като латиноамериканските емигранти в САЩ. Така че този феномен съществува и той не може да бъде пренебрегнат.

Калин Янакиев: Но красотата на Европа се състои и в нейната локалност. Нека да кажа и нещо по този въпрос. Вижте, говори се за централноевропейска култура. Интелектуалци-дисиденти като Кундера, като Хавел говорят за една особена Централна Европа и ние трябва да признаем, че има такава особена чешка, австроунгарска Европа. Има, разбира се, една могъщо излъчваща френска Европа, имаме невероятната пъстрота, трудолюбие и готически изглед на различната германска Европа. Който е посещавал Германия знае, че почти всеки неин град има различно излъчване, има различен, така да се каже, културен бекграунд. Южна Европа също е с различен цвят. Европа е и многоцветна и в това тя е невероятно очарователна.

Владимир Градев: Да, тя запазва своите различия и въпреки всичко успява да ги удържи като едно семейство, което се характеризира може би повече с различията, отколкото с приликите си. Защото ако се запитаме какво е общото между един испанец от Андалусия и един финландец, ще видим, че със сигурност има далеч повече разлики, отколкото дори между един бял и един жълт американец. Същевременно напрежението, което има Европа на Запад, и опасностите, които идват за нея, пък и за самата Америка от реализацията на тази american dream – за тези опасности предупреждава най-блестящо Токвил в „Демокрацията в Америка“. Той посещава американския континент и вижда, че тази свобода е забрава или непознаване на историята и може да доведе до уравновиловка и господство на техниката. От друга страна, запазвайки водещата идея за свободата, видяхме до голяма степен, че Средиземноморието обособява ясно границите на Европа на юг, но в края на краищата най-проблематични са границите на Европа на изток. Къде свършва на изток Европа?

Калин Янакиев: Мисля обаче, че това би трябвало да бъде предмет на някакъв специален разговор, защото е нещо, което в момента се върти и като теоретична, и като квазиполитическа идея. Има ли свят Евразия, може ли Европа да врастне на изток, в Евразия, докъде на изток се простира Европа и откъде собствено започва Азия? Каква държава, какъв свят е Русия, за която някои от нейните идеолози казват, че е государство-мир, тоест държава-свят. Тя европейска ли е, или не е европейска? Аз все пак ви предлагам това някой друг път да се съберем и да го обсъдим, защото е богата и много важна тема.

Георги Каприев: Докато ви слушах, аз също прехвърлих на изток нещата. Мисля, че една от причините за разпадането на т.нар. соцлагер е това, че ако Съветският съюз – представяте ли си какво разнообразие! – по силата на азиатските методи на управление беше удържан някак монолитно, в тукашната, европейската губерния на този лагер, всеки се държеше, както му дойде на акъла. Чаушеску на една страна, чехите на друга, поляците на трета, българите на четвърта… Аз мисля, че това силно разклащаше и разклати в последна сметка цялата тази система. Но това е наистина за следващия път, това трябва да бъде обосновано.

Цочо Бояджиев: Замислих си за общото между финландеца и андалуския селянин. Може би общото е това, че и андалуският селянин ще признае правото на финландеца да живее по своему и да ползва сауната, и финландецът ще признае правото на андалуския селянин да пие гъстото андалуско вино. Тази гъвкавост, тази откритост към различието е според мен онова, което ни позволява да разпознаем европейското. Веднага ще направя уговорката, че ние не сме наивници, ние не идеализираме нещата. Така казани, те изглеждат прекалено меки, прекалено безконфликтни, но, разбира се, всеки подобен тип поведение крие в себе си рискове и за нас тези рискове са съвсем явни, те са видни и в кризисни ситуации се проявяват, но като регулатив, като норма според мен това хармонизиране между мондиалността и локалността е нещо, което дава жизненост на Европа и на европейската идея.

Владимир Градев: Може би от това, което казахме дотук, се вижда, че трудно можем да дефинираме Европа, че можем да я дефинираме по много и различни начини, но преди всичко, за да бъдеш европеец, трябва да искаш да бъдеш такъв.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Кръговрат на духа (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). 

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден.  Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие (1991), Механика срещу символика (1993), Августин (1996), Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски (2005), Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система (2010), Византийска философия. Четири центъра на синтеза (2011), на множество студии и статии.

[1] Калин Янакиев, Светът на Средновековието: генезис, история, общество. Фондация „Комунитас“, 2012.
[2] Тадеуш Косцюшко (1746-1817) – полски военен и политически деец, считан за национален герой на Полша, Беларус и САЩ. Участва в борбите на Жечпосполита срещу Русия и Прусия и на американска страна в Американската война за независимост.
[3] Джузепе Мацини (1805-1872) – италиански юрист, философ и политически деятел от Генуа. Има значителен принос за движението Рисорджименто. Убеден е, че италианското обединение е възможно единствено посредством масово въстание. Основава движението „Млада Италия“ в Марсилия през 1831 г. Противник на монархията и убеден привърженик на демократичната република.
[4] Папа Пий II (светско име Енеа Силвио Пиколомини – 1405-1464 г.) – като хуманист подкрепя развитието на културния живот при папския двор, интересува се класическа литература, прекарва цели нощи в четене на латински поети или писане на личния си дневник. Оставя единствената известна до наши дни папска автобиография „Коментари“, чийто ръкопис се съхранява във Ватиканската библиотека.
[5] Става дума за идеята за християнското съобщество, което в собствения смисъл населява територията на Европа и което независимо от различните народности представлява един-единствен народ Божий или народ на Църквата, в която „няма ни елин, ни иудеин“, но всички са едно в Христа Иисуса (вж. Гал. 3:28).
[6] Фернан Бродел (1902-1985) – френски историк, определян като един от най-изтъкнатите историци на ХХ век, представител на знаменитата школа „Анали“.
[7] Анри Пирен (1862-1935) – белгийски историк, специалист по икономическа история на западноевропейското Средновековие. В своя основен труд „Мохамед и Карл Велики“ защитава тезата, че културното и икономическото единство на античното Средиземноморие е нарушено не в резултат на великото преселение на народите, а под влияние на ислямската експанзия през VII и началото на VIII век.
[8] Вж сп. „Християнство и култура“, бр. 75, 2012 г.
[9] Райнхард Козелек (1923-2006) – немски историк и теоретик на историята. Поставя в основата на своето разглеждане на времето метафората за „пластовете на времето“.