2
4344

Професорско каре: Европа и нациите

„Дали нациите предшестват Европа? Ние много добре знаем, че отговорът е не. И той е не просто не, той е категорично не.“ Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев.

Калин Янакиев: Колеги, предлагам да говорим днес по темата Европа и нациите. Преди време говорихме за границите на Европа, говорихме за Европа като съобщество. Струва ми се, че темата, която ви предлагам, е включително политически актуална. Ще трябва да си дадете сметка, че днес редица европейски политици, евроскептици или, както сами предпочитат да се наричат, нови консерватори, започнаха да говорят, че трябва да се върнем към някаква Европа на отечествата. Те твърдят, че нациите са изконното на Европа, а онова, което се надстроявало над нациите от няколко десетилетия насам – обединена Европа или Европейският съюз, е изкуствен, космополитен политико- и социално-инженерен проект. Вярно ли е, че нациите предхождат Европа? Вярно ли е, че нациите са онова, което днес разбираме под нации – общо взето, едноетнични, държавно-оформени нации? Винаги ли са били такива? Какво са представлявали нациите в историята на Европа? За това ви предлагам да поговорим днес.

Георги Каприев: Ако искате, да започнем от риторичния въпрос дали нациите предшестват Европа. Ние много добре знаем, че отговорът е не. И той е не просто не, той е категорично не. Понятието natio, разбира се, е старо, то идва още от латинския език и там съвпада с етнос, племе. Като социално валидно понятие natio се появява за първи път в рамките на европейските университети. Сиреч най-рано в края на XII в., но аз предпочитам да говоря за XIII век, когато университетите или по-скоро техните управителни тела се структурират по принципа на нациите. В някои университети има четири нации, в други има три нации, а в трети две нации, като под нации се разбират студентите и преподавателите от най-масово присъстващите етноси. Така се е формулирал академичният съвет, така се е формулирало преподавателското тяло и т.н. Малко след това тази структура се възприема със съответните промени от Католическата църква, която започва да я използва по отношение на нещо, което трябва да наречем „поместни църкви“ – разбира се, в кавички, когато става дума за Католическата църква. Но все пак епископатите на определени територии се обединяват на национален принцип. А това, за което предполагам, че ще говорим днес, всъщност става актуално едва през XVIII век. В същия този XVIII в. се появяват две различни понятия за нация, но се надявам да поговорим по-подробно за това по-нататък.

Цочо Бояджиев: Има и един друг аспект на употребата на понятието нация – в сатиричната литература на Средновековието нациите биват обозначени чрез техните достойнства, но и чрез техните пороци. Един подход към понятието, на който и ние не сме чужди днес, защото в ироничен план припознаваме различните съвременни нации чрез техните пороци – едни са пияници, други са похотливци и т.н.

Калин Янакиев: Да, вярно е. Обикновено това върви от запад на изток – разположените на запад от определена нация са обикновено изтънчени и разглезени, а мъжествените са разположени на изток от тях. За германците французите са такива, но за западните славяни германците са високомерни и т.н.

Владимир Градев: Това напрежение възниква още в този начален момент, за който говори и Георги Каприев. Именно тогава, през XII век – Цочо Бояджиев написа хубава книга за раждането на Европа или за Ренесанса на XII век, – когато възникват университетите, обединени от една обща култура, се появява и идеята за „вулгарните“ народности, говорещи всяка на своя език, и възниква проблемът с търсенето на обединяващ принцип на тези народи и нации. Това, което ще характеризира европейската история, както каза и Цочо Бояджиев, е нагласата другите народи да се дефинират винаги по отрицателен начин. А това предполага пораждането на твърде много раздори, противоречия и войни между отделните народи. По-често се очертават различията, а общата християнска идея се осъзнава само когато има външна опасност – било в борбата против маврите на Иберийския полуостров, било по-късно, през XIII-XV век, в борбата срещу турските нашествия. Неслучайно именно Пиколомини въвежда през XV век термина европеец, призовавайки християните да се мобилизират против идващата с турците османска заплаха.

Калин Янакиев: Искам да се върна към онова, което припомни Георги Каприев, защото то е много важно. Нацията в съвременния смисъл на думата е много младо понятие. Той спомена края на XVIII век, но редица нации в съвременния смисъл на думата, тоест предимно едноетнични, се формират дори през XIX век, а последните измежду тях след разпадането на Австро-унгарската империя в началото на ХХ век. През цялата останала история на Европа нациите са означавали най-различни неща и хората са живеели в най-различни общности. Да, ако нациите възникват като землячески понятия във връзка с контекста на средновековните университети, ще трябва да си дадем сметка, че през дългия период на Средновековието, а даже и на ранното Ново време такова нещо като френска нация и французи в собствения смисъл на думата няма. Ако направим адекватна карта на средновековна или на ранномодерна Франция, ще видим, че това е карта от поне няколко десетки малки петна, които представляват просто господарствата, владенията на определени херцози, графове, виконти и т.н. Да не говорим, че определени територии на днешна Франция изживяват себе си като общности, доста чужди една на друга. Провансалците и нормандците например до Френската революция изключително трудно биха се съгласили, че принадлежат на една нация. Дори в началото и средата на XIX век много трудно ще си представим, че населяващите Апенинския полуостров се изживяват като една италианска нация. Нещо повече, аз бих казал, че живеещите в северната част на Италия се чувстват доста по-близки до австро-германците, отколкото до населяващите Южна Италия. Напротив, населяващите Пулия, Калабрия, Сицилия са доста по-сродни, да кажем, с испанците. Да не говорим какво представлява днешната национална държава Германия, която неслучайно продължава да бъде Федерална република Германия, защото ревностно съхранява своите многобройни германски общности, които преди образуването на тази федерална република са живеели като съвършено различни общности, нации. И до днес баварците, които, разбира се, са германци, са отделна държава в тази федерална република, а даже хамбургчани, жителите на този северногермански град, също се преживяват като самостоятелна общност в нея. Тоест нациите в съвременния смисъл на думата са доста младо понятие и следователно политическата топология на т.нар. нови консерватори: завръщане към Европа на отечествата, би трябвало да бъде така добра да дефинира какво представляват тези отечества, които видите ли предшествали Европа.

Георги Каприев: Точно така. Когато споменах XVIII век, имах предвид политическото дефиниране на понятието. Тъкмо в този XVIII и в ранния XIX век ние имаме на терена две коренно различни понятия. Едното е френското – великата нация, там човек просто трябва да е жител, трябва да признава законите, да знае френски и да допринася за благото на държавата. А другото е немското разбиране, където подобно понятие е невъзможно, Калин Янакиев спомена защо – защото Наполеон заварва триста държави на днешната немска територия и именно той произвежда ландовете, които и до днес продължават да съществуват в тия граници. Немското понятие е Blut und Boden, кръв и земя, то е свързано с територията и с някаква родова принадлежност, която по съответния митологичен начин бива произведена като единна. Тъкмо тези две понятия се сблъскват, конфронтират се, преливат едно в друго в XIX век, който е векът на нациите. Напоследък много се говори за това, но не се чува смисъла на говореното – тогавашната Европа на нациите или на отечествата, ако щете, е либералната Европа. Това е Европа, която прави революция, и, погледнато исторически, трябва да кажем, че това е една революция с позитивни резултати. Става дума за революцията срещу империите, срещу онези големи еднолични абсолютни монархии, които започват да се появяват в късния XV век, а през XVI-XVII век се утвърждават, както чухме, не навсякъде, но доста стабилно. Тъкмо срещу тях е бунтът на нациите в XIX век. Това е либералното, това е революционното в XIX век и повече или по-малко то успява да се наложи в Европа. В гореспоменатата Италия и до ден днешен продължават да се карат помежду си на принципа на градските култури. Немците се карат помежду си по ландове и вътре в ландовете, те имат своите дърпания, несъгласия, несъответствия и, разбира се, подигравките, за които Цочо Бояджиев спомена, са в обилни количества. Така или иначе това беше модел, който работеше добре до един момент, в който се изчерпа. И т.нар. неоконсерватори консервират нещо, което спокойно бих могъл да определя малко крайно като мумия.

Цочо Бояджиев: Проблемът е за нивото на обобщеност при принадлежността на човека. Действително в Средновековието принадлежността към някоя от нациите включва разпознаваеми белези, например типично облекло. И когато в литературата се появи персонаж, който е облечен с швабска наметка, с италиански ботуши и с корсиканска кама, той е проблематичен, тъй като не може да бъде разпознат именно като принадлежащ към една само нация. Съвременният спор според мен има тази метафизическа дълбочина кое е онова първично, което ще ни позволи да се приобщим към останалите хора – дали човешката природа, или принадлежността към някоя територия, или към някоя културна традиция.

Калин Янакиев: Да, макар че някои общности, които могат да бъдат определени като нации, често пъти въобще не съвпадат исторически с онова, което е държавно оформено днес. Ще ви дам един пример, за да помислим за него. Векове наред в адриатическите страни – и на апенинския, и на балканския бряг, общо взето живеят в една общност, която никога не е била оформена като една държава. Това и до днес е така. Страните около Адриатика са поне три – Хърватия, Албания и Италия. Но много дълго време тези три съвременни държави и техните жители живеят като една общност, бихме могли да кажем cum grano salis – като една адриатическа natio. Напротив, на Иберийския полуостров, където днес съществуват две държави – Испания и Португалия, живеят общности, които векове наред са представлявали собствено няколко общности. Може би оттам идват и съвременните опити за разделяне на държавата Испания – това са аварците, кастилците, баските, това са различни общности, различни нации, които днес са държава. Е, кое е отечеството на испанците? Или кое е отечеството на адриатиците? Крайно проблематично е, както виждаме.

Владимир Градев: Затова изследователите – имаше една прочута книга за раждането на нациите – обичат да говорят за въобразени общности. Има толкова много и различни истории за създаването на всяка от съществуващите днес държави и свързаните с тях нации. През различните периоди огромно влияние в новата история ще имат и колониалните движения, и експанзията. Но един от големите проекти, ако се върнем към проекта за Европа, е създаден след този идеализиран днес век на нациите, който доведе до двете най-големи катастрофи, които човечеството е познавало – Първата и Втората световна война, както и до налагането на тоталитаризмите и всички ужаси, които преживява ХХ век. Европейският съюз бе създаден след 1945 г., за да осигури мир и благоденствие в Европа и да съчетае двата на пръв поглед несъвместими и воюващи модела – този на Франция с нейната консолидирана държава, La République, базирана на нацията, и немския федерален модел, от който Бисмарк и по-късно Хитлер се опитват да създадат една монолитна структура. Бихме могли да се запитаме защо и по какъв начин, беше ли възможно и беше ли желано цяла Европа да се превърне в една нация, както Америка например, или както някогашния съветски или евроазиатския модел, който ни се предлага днес. Някои предполагат, че е възможно Европа да се върне към германския федерален модел, но той се характеризира с хомогенност на културата и на езика, въпреки наличието на 300 различни държавици, които са се обединили. В Италия голяма роля играе географията на полуострова и сравнително лесното налагане на един книжовен език. Швейцария също е модел на различни нации и култури, но характеризирани от единен дух на свобода и отстояване на собствената независимост. Европейският съюз не успя да постигне това единство. Може би затова в Европейската комисия решенията се взимат на политическо и икономическо равнище, без да се зачита големият проблем, към който ни връщат онези, които говорят днес за Европа на отечествата или на нациите. Този модел всъщност не пита самите народи и не им дава никаква възможност да избират, спускайки им отвън и отгоре символи и празници като Одата на радостта например, без да даде възможност на някой да се отъждестви с Европейския съюз като своя идея, като своя идентичност.

Цочо Бояджиев: Да, но ние някак си предпоставяме единството като монолитно единство, като една хомогенна цялост. Нека си представим как стои това в рамките на българската нация – бихме ли се идентифицирали безпроблемно, бидейки родени в Северозападна България, с родопчанина или с македонеца например? Разбира се, това няма как да стане и на едно битово равнище ние понякога дори изтъкваме предимството на нашата подгрупа, което е в рамките на онова, което ще наречем българщина.

Владимир Градев: Не бих се съгласил докрай. Това е може би вярно за по-предишните поколения, но поколение като моето бе вече плод на голямото хомогенизиране, което извърши тоталитарният режим. От страна с предимно селско население, ясно разграничено по своите региони, той превърна България в страна с 80% градско население. В моя роден град Варна например хората са отвсякъде и не бихме могли да кажем, че се чувстват разликите между онези, които идват от Югоизточна България, и тези, които идват от Северозападна България.

Цочо Бояджиев: И все пак в митологията на личната история много често се пази именно тази идея, идеята за произхода от определено място. 

Владимир Градев: Но комунистическата идеология правеше всичко възможно да заличи корени, произход…

Георги Каприев: Леко ще ти възразя. Съвсем наскоро бях в твоя роден град и там, признавайки си къде съм роден, а аз съм от Бургас, усетих старите напрежения между Варна и Бургас, макар да не съм техен носител. Искам да се върна към онова, което и тримата споменахте – мисля, че първородният грях на този нов консерватизъм тръгва от XIX век, когато понятието отечество се идентифицира с понятието нация. Това, което Цочо Бояджиев спомена, моят край, троянският край, бургаските блата – това е нашето отечество. Радичков казваше малко отечество. Ама то отечеството никога не е било голямо, то винаги е било обозримо. Когато прехвърлиш едно обозримо нещо – отечество, Vaterland, πατρίδα, или както ще да се нарича, върху една държавна територия, ти вече правиш един много сериозен грях и аз ще обясня къде е сериозността, даже трагичността на този грях. Защото ето го парадоксът – всички национални държави се бият в гърдите със своята нация, но всяка от тях иска да разшири територията си, иска да превърне хора, които не са в отечеството, в принадлежни на това отечество и с тежки удари от всякакъв характер се опитва да им вмени такава принадлежност. Не искам да давам съвременни примери, но те са много и до ден днешен. И мисля, че това е огромен проблем, който се бие изцяло с генезиса на Европа, и който, ще се повторя отпреди малко, имаше своите позитивни резултати в продължение на може би малко повече от век, но вече не може да дава такива резултати. Искам да се върна към това, което каза Цочо Бояджиев – Европа живее от разнообразието си, но не разнообразие в конфронтацията, а разнообразие в съдействието, в синергията, в сътрудничеството. Това е нещо, което наистина не успяхме да направим досега в рамките на Европейския съюз, може би защото самият Европейски съюз като административна структура невинаги акцентираше точно върху това и не винаги точно натам беше концентриран. Но това не означава, че трябва да се откажем.

Калин Янакиев: Да, разбира се. Нека кажа и това – пренасянето на силно романтично натоварената дума отечество върху националната държава, каквато я познаваме от XIX век, е идеологически инструмент пар екселанс. Отечеството на човека действително е неговият край, неговото землище. Колкото и да са се опитвали тоталитарни идеологии и практики да концентрират населението, ако трябва да говорим за някаква сърдечна привързаност, тя е привързаност към твоя край, към твоето място, към твоя дом, към твоята махала, ако става дума за град. Тоест какво значи Европа на отечествата? Тя със сигурност трябва да се раздели на няколко хиляди парчета, ако трябва да се върнем към нея. Освен това онова, което се проповядва от т. нар. нов консерватизъм, разбира се, не е връщане просто към Европа на нациите, а е, уви, връщане към Европа на националните фобии и на националните противопоставяния, което е най-тревожното. Най-гръмогласните словотворчестващи за Европа на отечествата са, както е известно, някои политици от централноевропейските държави. Но Централна Европа има един своеобразен, нека го нарека така, централноевропейски национализъм, който е травматичен. Той е свързан със съдбата на тези образували се след разпадането на Хабсбургската империя национални държави, които са от едната страна травматизирани от реваншизма на Германия, която иска да ги върне в своя Lebensraum, а от другата страна от империалния подстъп на Русия, на славянофилството и въобще на руския империализъм. Така че става дума за един много особен национализъм, който е национализъм контра. Неслучайно в тези централноевропейски страни непрекъснато възникват обединителски фобийни проекти. Още между двете войни Йозеф Пилсудски например инициира в Полша идеята за Intermarium или за някаква единна Централна Европа, която трябва да се противопостави на Германия и на Русия. В днешно време Орбан, Качински и другите т.нар. консервативни политици от Централна Европа са, както виждаме, също по-скоро антизападно настроени. Е, в Полша и в Унгария са и антируски настроени, но не става дума следователно за автентичен национализъм, а за фобиен национализъм. Поначало изглежда национализмът винаги е по някакъв начин фобиен, защото да обичаш нацията си често пъти се превръща в това да се боиш или да мразиш травматизиращия те съсед или историческия антагонист. Това трябва да се има предвид. Ето на това се опита да сложи край обединена Европа и аз наистина се чудя вярно ли е това, което и Владимир Градев каза преди малко, наистина ли Европа ни е наложила някакво космополитно общество, или това е също някаква своеобразна идеологема? Е, химн, да. Е, онова, което и мен ме оскърбява, невключването на християнското наследство като едно от основоположенията на Европа, да. Но чак да се опитват да ни направят един народ, да изтрият националните ни различия, та даже да ни направят като Съединените щати… Аз не съм забелязал Брюксел да има нито това желание, нито този политически капацитет да го направи.

Владимир Градев: Имах предвид това, че тези символи не просто ни се налагат и слава Богу, защото европейският модел на развитие не е като евроазиатския модел, където има силна централизирана власт, налагаща по репресивен начин своите решения, за да удържи цялото. Съвсем не, тук става дума по-скоро за хладни и невдъхновяващи символи, действащи единствено и само върху разума и интереса. Голямата идея на европейския проект бе, че когато се съчетаят интересите, разумът и страстите ще се усмирят. Днес технократите в Брюксел търсят решения на глобалните проблеми, на проблема с надпреварата с един бегемот като Китай или с другите развити икономики в голямото световно състезание. Всичко това променя изцяло начина на съществуване в света, включително в Европа. Някои твърдят, че тези решения са твърде тежки, пропагандата в малки страни като Унгария казва, че ако те излязат от европейския чадър и регулация, ще бъдат много по-гъвкави и по-богати в новата глобална ситуация. Виждаме и проблема с т.нар. Брекзит, колко трудно се взимат решения и колко сили и ресурси губи самата Англия, макар да е все пак богата страна. Така или иначе Брекзит провокира определени процеси, днес например италианските популисти говорят за лебедовата песен на Европа и искат да видят нейния край с новите избори.

Цочо Бояджев: Трябва да кажа, че с Америка не стоят така нещата и че тези сепаратистки нагласи не са явни, но идентификацията върви по тази линия. Съвсем наскоро вечеряхме в ресторант до мъж е жена, говорещи английски. На нашия въпрос откъде идвате, те не отговориха: от Съединените щати, а казаха: от Калифорния. Това ме впечатли. После, сепаратистките настроения по отношение на глобална Европа като че ли не си поставят въпроса за вътрешния сепаратизъм. Примерно испанският националист би трябвало да си зададе въпроса защо и каталонците да нямат право да се идентифицират като такива извън. Тоест линията на разпад на общността не трябва да бъде спряна просто на границата на опозицията между обединена Европа и отделните нации, а трябва да бъде мислена и в дълбочина.

Калин Янакиев: Точно така. Ако искате, аз даже ще подхвърля още една особеност на съвременността, защото наред с фобията от космополитите, които искат да разводнят нашите национални различия, да ни накарат да не обичаме своите отечества и т.н., се добави и вторият много силен фобиен стълб – стълбът на неевропейските мигранти в Европа. Видите ли, те ще погубят не просто нейните нации, а въобще Европа. Само че правило ли ви е впечатление, че поне от края на Втората световна война британската нация отдавна не се състои просто от автохтонните жители на острова, от англосаксонците, казано най-общо, а се състои от английски, при това напълно английски, пакистанци, английски индийци, английски африканци. Френската нация също много отдавна е френска нация, защото са напълно французи другорасовите французи, които живеят в нея. Или по други причини гостоприемната християндемократическа Германия, в която аз например много често съм виждал цветнокожа германка и напълно нордическа по антропологията си германка, които вървят, разговарят помежду си и са германки, безспорно са германки, защото най-вероятно цветнокожата живее там вече второ или трето поколение. Тоест съвременните европейски нации, оставайки си европейски и даже оставайки се френска, английска, германска, особено що се касае до западноевропейските страни, са вече и многоетнични, и многорасови, което съвсем не ги прави негерманска, нефренска, неиталианска и т.н. Което означава, че интеграцията на тези мигранти е възможна, а миграцията съвсем не е някакъв нов проблем, тя датира поне от разпадането на колониалните империи.

Георги Каприев: Ако говорим за проблеми по тази линия, те са по систематичен начин, различно поставяни и различно заявявани в различни европейски региони. Това, което Калин Янакиев каза за Германия – там има сериозни притеснения около мигрантите. Откъде идват те? Те идват от това, че тези мигранти, които количествено са малко в сравнение с цялото немско население, не владеят културните, включително икономическите, кодове и някак си поне засега не се съобразяват с тях. Погледнете какво е притеснението в страни като Унгария или България – щели да ни чалмизират, тоест ислямът ще ни залее и ще обърка кръвта ни, все едно, че ние си знаем кръвта. Разбирате ли, на съвсем други нива се поставя проблемът на едното и на другото място. А иначе, една такава мигрантска вълна не може да не отваря проблеми и тя, разбира се, отваря, но тяхното преодоляване се търси по друг начин и аз мисля, че немците ще успеят по-бързо от нас да решат тези проблеми, защото техният поглед е друг.

Калин Янакиев: И защото те имат опит с тези проблеми – и Германия, и Великобритания, и Франция имат опит с това, за тях то не е ново. А толкова по-възмущаващо е за мен това преекспониране на въпроса с иноевропейските мигранти именно в източно- и централноевропейските страни, накъдето такива мигранти изобщо не са се запътили. В този смисъл дали ще ни залеят, или няма да ни залеят, един здравомислещ човек трябва още отсега да си даде отговор, че тази работа чисто и просто няма да се случи.

Владимир Градев: Но пропагандата на тези т.нар. неоконсерватори или неопопулисти е особено активна днес. Дори в страни като Франция, която отдавна е със смесено население, се говори за подмяна на европейското население от страна на Брюксел и съвременните елити с хора, идващи от Африка и Азия. И мнозина вярват на тези приказки. Според последната анкета, която четох, 65% от французите приемат като достоверна теорията, че техните елити искат да подменят нацията.

Калин Янакиев: Е, това е тревожното, че вярват, а не, че това е така. Много хора вярват и в Протоколите на сионските мъдреци, и в какво ли още не. Други пък вярват или не вярват в глобалното затопляне, което не е проблем на вяра, а на наука. Така че ето това е опасно. Аз затова казвам: онова, което се нарича нов консерватизъм, не е реакция на народите срещу настъпила хиперлиберализация, защото ако беше ре-акция, действително тя можеше да има някакви основания. Днес според мен това е насаждана фобия или съвкупност от фобии, което има за цел да парцелира Европа.

Георги Каприев: Обърнете внимание накъде е насочена атаката на тези юнаци, не срещу основните принципи на Евросъюза, защото кои са основните принципи: свобода на движението на стоки, свобода на движението на хора, свобода на движението на идеи. Те някак си искат да са в тази свобода, но искат и да се капсулират. Е, няма да стане. Едното с другото не върви, а трябва да се направи избор. Но никой от тях не заявява категорично такъв избор, защото категоричното му заявяване е самоубийство.

Калин Янакиев: Да, разбира се. Ще направя една шеговита метафора, Европа все пак е обитавана от една икономическа, от една стопанска нация. Влезте в един супермаркет и вижте от коя нация е произведено това, с което сте напълнили кошницата си. Произведено е от европейската нация, защото това е от Германия, това е от Холандия, това е от Турция, това е от Гърция, това може би и да е от България, но една е нацията, с която пълним кошниците си в супермаркета. Същевременно, разбира се, има европейска нация като норми на движение на хората и т.н. Онова изглежда, до което ще доведе връщането към една Европа на отечествата, е връщането към една Европа на меко или по-твърдо авторитарните отечества. Ето затова аз се притеснявам. Симптоматично за мен например е, че крайнодесният, както го определят, вътрешен министър на Италия Салвини приветства или поддържа крайнолевия диктатор на Венецуела Мадуро. Не мога да си представя защо това е така, освен ако не си помисля, че става дума за някакъв особен алианс на автократите.

Владимир Градев: Тоест решенията, които се взимат, и алтернативите, които се предлагат, трябва да бъдат – това показват и протестите във Франция – по-реални, по-интелигентни и насочени, както многократно бе казано в този разговор, към локалните общности. Говорим за едно гражданско общество, което предлага рационални и интелигентни решения, предлага дискусии на места, за да се решават конкретните проблеми на хората, та да могат те да се почувстват отново свързани с политическата действителност, а не само притеснявани от икономическата реалност.

Цочо Бояджиев: Но има проблем с дефинирането на онова, което би трябвало да запазим като национална идентичност. Хайде – историята, традицията, шкембе чорбата…  Това трябва да се дефинира. Да говорим изобщо, че трябва да запазим националната идентичност, е някак си безплодно. Какво е то? Трябва да бъде действително конкретно дефинирано и осмислено, а аз не съм чул досега такава дефиниция.

Калин Янакиев: Нещо повече, обикновено, когато националната идентичност трябва да се определи, тя се определя в противовес на нещо друго – да не ни сложат чалми! Чакай, никой не е тръгнал да ни слага чалми. Ние какво искаме да си слагаме, в какво искаме да бъдем облечени какво искаме да ядем, какво искаме да запазим…

Цочо Бояджиев: Ние сме облечени по един унифициран начин и никой не се дразни толкова от това. А би трябвало в логиката на неоконсерватизма да обуем потурите.

Георги Каприев: Ама те и през XIX век не са ходили с потури по градовете. Че и по селата не са ходили с потури. Те са ходили алафранга. Нашите любими консерватори ги рисуват по този начин.

Калин Янакиев: Да се върнем към онова, с което започнахме – само допреди един век въобще не бихме могли да намерим онова, което днес ни изтъкват като наша национална идентичност и специфика, защото преди век и половина на Балканите християните живеят в рум милет, в милета на православните християни. И живеят като православни – грък с българин, различни да кажем от арменеца, който е монофизит, но все пак е християнин. Откога е тази българска специфика и в какво се състои тя? Най-малкото тя е много млада.

Георги Каприев: Това е много дълга тема, защото има мощно инженерство в XIX век, за България даже говоря, което някак деликатно се премълчава от нашите масови исторически текстове. Не че това инженерство не е изследвано и не че не е известно. Българската нация е изкуствено произведена точно така, както са изкуствено произведени всички нации наоколо. И дори българите винаги са били най-добрите гръцки ученици, практически буквално, защото те тръгват от елинство, за да се развиват в българско и българщина. И тези модели едно към едно могат да бъдат проследени исторически при съставянето на гръцката елинска нация и малко по-късно при съставянето на българската нация. Моделът е един и същ.

Калин Янкиев: Във всеки случай, ако ние допуснем крайните идеологизации Европа, която е единна, да се върне към т.нар. Европа на отечествата, можем да загубим и отечествата си в Европа. Защото от Изток винаги е стояла една съвършено друга политическа структура, която се нарича империя и която действа като империя. Е, срещу нея една обединена Европа винаги има резон и този резон е неподценим.

––––––––––––––-

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

На главната страница: Войници, носещи знамена на Чехословакия, Португалия, Полша, САЩ, Франция, Великобритания, Италия, Белгия, Гърция и Сърбия, 3 август 1918 г.

2 КОМЕНТАРИ

  1. „Нацията е единство на душата.“ – Освалд Шпенглер

    Каквото и да говорят някои днешният ЕС по своето устройство е федерация. (Даже немският политик Мартин Шулц призоваваше ЕС да се превърне в империя с очевидното намерение тя да се управлява от немският и френският политически елит. Доколко е изпълнима подобна цел се вижда от факта,че Меркел и Макрон не могат да се разберат по нито един важен въпрос!) Федерализирането на ЕС е такава утопия,каквато е създаването на обща европейска армия! Може и да звучи парадоксално,но за да може Европа да се обедини,преди това трябва да се раздели на отделни суверенни национални държави. Тоест,бъдещето на Европа е в конфедерацията. Блестящ пример за Европа трябва да бъде конфедерацията Швейцария.
    Какви са характеристиките на конфедерацията?
    – съюз на самостоятелни държави основан върху споразумение с конституционноправни елементи
    – за осъществяване на общи цели и задачи. Както и защита „отвън“.
    – не притежава първична държавна власт. (В една европейска конфедерация председателя на ЕК Юнкер например,би имал само ритуални функции.) Участващите в обединението запазват суверенитета си. (За разлика от федерацията където отделните държави нямат суверенитет. Каквото е положението днес в ЕС.)
    И да не забравяме еврото! То трябва да бъде премахнато тъй като от него печели само Германия в ущърб на други европейски страни. Колкото повече се налага еврото,толкова повече европейци като французите и италианците се бунтуват срещу него. Колкото повече се овластява Брюксел,толкова повече нараства вероятността ЕС да се разпадне. Не че това ще е краят. Съвсем не. Изходът е в конфедерацията.

  2. Цитат от Калин Янакиев:

    „…когато националната идентичност трябва да се определи,тя се определя в противовес на нещо друго – да не ни сложат чалми!“

    Г-н Янакиев го казва иронично,но това е факт – всяка нация СЪЩЕСТВУВА преди всичко защото се противопоставя на други нации. А когато черпи от постиженията или ценностите на други нации го върши несъзнателно или с цел да образуват общ „фронт“ срещу друга нация. Взаимоотношенията между нациите,(както и между хората,впрочем),ги правят такива каквито са.
    Да вземем например САЩ. В края на 18-ти век на територията на САЩ живее население,което няма собствена национална идентичност. Но тогава Англия извършва стратегическа грешка като налага по-високи мита на някои стоки произвеждани от това население. Стига се до истинска война която прераства във война за независимост на току-що осъзналите се като американци от Английската империя. Именно това противопоставяне на Англия ражда американската нация. СЪБИТИЯТА раждат нациите. Както и движат Историята.