0
7757

Професорско каре: Любовта

„От една страна, любовта е волево отношение на човек към човека. От друга страна, като че ли тя е нещо, което ни се случва, което пада върху нас.“ Цочо Бояджиев, Владимир Градев, Калин Янакиев, Георги Каприев.

Калин Янакиев: Колеги, предлагам ви днес да поговорим по една тема, по която много е говорено, много е писано, много е поетизирано – темата за любовта. Обаче вижте как бих искал да ви предложа да подходим към нея. Любовта има най-различни, многобройни разцветки, тя е любовта между половете, тя е обаче и братската и сестринската любов, тя е любовта на родителите към децата и обратното. Което означава, че отвъд разцветките, отвъд природните опаковки на любовта има нещо базисно, основно, дълбоко и аз винаги съм се питал какво е онова собствено слово, какъв е логосът, който казва любовта, независимо каква е тази любов – на мъж към жена, на дете към родител, на братя към братя и т.н. Какво в собствения смисъл и отвъд телесните влаги, да се изразя метафорично, представлява любовта? На първо място, ще кажа, че тя изглежда все пак е лично отношение, отношение на личност към личност. Защото природата е способна да изпитва било влечения, било привързаности, да се подчинява на определени инстинкти, а отвъд тях или заедно с тях, в тях, в ядрото им любовта все пак представлява отношение на личност към личност, отношение на Аз към Ти. И винаги съм се питал какво собствено слово, какъв собствен логос има любовта отвъд всички различни и най-разнообразни телесни влаги. Каква е, пак метафорично казано, огнистата субстанция на любовта?

Цочо Бояджиев: Един парадокс ще добавя. От една страна, разбира се, любовта е волево отношение на човек към човека. От друга страна, като че ли любовта е нещо, което ни се случва, което пада върху нас. Неслучайно френският и английският израз за влюбвам се е „падам в любов“, нещо ме спохожда. Дали това е един волеви акт на влюбване, или е нещо, което ни бива дарено като модалност на нашето съществуване?  

Георги Каприев: Най-вероятно и двете, защото наистина се пада в любов. Човек много трудно може да си забрани влюбването. Действително е между личност и личност. Всички тези масови любови и омрази – силно да любим и мразим, всички тези приказки, те са на вятъра, това са метафори, изхождащи от това лично отношение. И сега остава да се питаме може ли да се предпази човек. Може ли човек насила да се влюби е единият въпрос. Лично моят отговор е, разбира се, не, но ние трябва да видим, първо, дали е така, и, второ, ако е да, как става тази работа. И може ли да се предпази. Аз мисля, че може, но с огромен ущърб за самия себе си, с понасянето на тежки персонални щети. Ето това ми е интересно, действително на какво ниво е това влюбване. Да, волеви акт, волята, разбира се, върви някак си заедно с разума, разумът винаги санкционира волевите стремежи, волевото действие. Но докъде, как? Ето това са въпроси, върху които с удоволствие бих помислил.  

Владимир Градев: По повод на това се сещам за една мисъл на Ларошфуко, който изразява най-мъдро и най-ясно тази парадоксалност: мнозина не биха се влюбили, ако не бяха чували, че има любов. Факт е, че това волево отношение, което ни казва по някакъв начин и Ларошфуко, това желание за постигане на единение с другия, тази личност, която се отнася към личността, за която говори в началото като възможна базисна дефиниция Калин Янакиев, има много и различни склонения във времето и в културата. Много трудно бихме могли да кажем, че има една универсална същност на любовта, която би била валидна за всички времена, за всички епохи и култури. Ако изходим от тази волева, най-напред естествена фаза на любовта, бихме казали, че при любовта, както твърди и Аристотел в „Никомаховата етика“, търсиш своето съвършенство и блаженство в другия, постигаш ги чрез него. Дали любовта е действително само и единствено това, или, напротив, тя е излизане от себе си, което не си очаквал и самият ти и при което и душата, и тялото ти искат да излезеш от тях и да отидеш към другия. Дали тя е просто естествено увлечение, или екстатична любов, при която това, което срещаш в другия – дали ще е човек, или някаква форма на мистичната любов – те грабва, поразява, увлича те и те кара да забравиш всичко, да стигнеш до крайното състояние, което французите наричат amour fou, луда любов.

Цочо Бояджиев: Фичино има едно чудесно разсъждение в „Коментара върху Платоновия Пир за любовта“ за това, че влюбеният губи себе си, тъй като любимият, така да се каже, пленява душата му, изтръгва душата му от самия него. Но споделената любов го връща заедно с обичания, така че, казва флорентинецът Фичино: има една смърт, но две раждания. Тоест на печалба е човек да се влюби. Разбира се, ако тази любов бъде споделена.

Калин Янакиев: Обаче аз бих възразил на това, че любовта е волево отношение и бих се съгласил, че тя е екстаз, тя е излизане от мен и полагане в другия, защото волево аз трудно мога да се влюбя. Ще ви предложа един експеримент: представете си някой толкова нещастен човек, който никога не е бил влюбен, и който пита някого, който е влюбен, какво е любимият. И почва да го анкетира, и да пита: любимият какво е, красивият ли е? Разбира се, че човекът, който обича, ще каже: не, не е тъкмо красивият, защото аз познавам и други красиви и даже по-красиви хора, но те не са ми любими, а този ми е любим. – Умен ли означава тогава? По същия начин ще протече диалогът и каквито и позитивни природни характеристики на любимия да посочва този нещастен и никога не любил човек, той винаги ще получава отрицание. Тоест любимият е някаква своеобразна апофатична категория, тя не се вмества в никакви природни характеристики, към които естествено, по природа бихме могли да изпитаме някакво влечение или с волята си да се насочим към тях. И затова си мисля, че все пак любовта е откровение на личността в любимия, което откровение озарява със своята светлина любимия по такъв начин, че той и да не е достатъчно красив, става неповторимо красив, и да не е чак толкова умен, става неповторимо за мен, влюбения, умен. Тоест той става абсолютно неповторим, както е неповторима личността, защото любовта е отношение на личността към личността. И сега какво казва? Бяха казани тук някои неща. Аз мисля, че бихме могли да ги обобщим така, любещият казва на любения две основни слова: ти си безусловно, ти бъди, бъди ти. И другото основно слово, което казва, е: ти си моят живот, аз съм в теб. Тоест екстаз, който едновременно прави безусловен и този, към когото се изпитва, и безусловно те раз-егоцентризира. Това са според мен двете базисни слова на любовта. Габриел Марсел казва: онзи, който обича, казва на обичания: „ти никога няма да умреш“. Това парадоксално казване е: ти си, независимо от това какъв си, и даже независимо дали въобще си, ти си увековечен в моята любов, ти си безусловно, независимо дори дали си. И обратно, аз съм изцяло в теб, аз съм до такава степен освободен, че и да поискаш моя живот, ако аз действително те обичам, спокойно бих ти го дал и не бих го загубил, защото не аз вече съм в плен на себе си, аз съм в плен, само че не защото ти ме държиш в плен, а аз в теб съм се положил. Тоест това е едно овечностяване на възлюбения и радикално освобождаване на влюбения. И в този смисъл любовта е благословение.

Георги Каприев: Аз искам обаче да защитя все пак думата волеви. Не в смисъла: сега аз искам да го направя и ще го направя, а точно ако говорим за ἔκ-στασις, за излизане от тукашното ми, за излизане извън него. Да, ама аз излизам. Тоест аз съм този, който казва: ти, и аз съм онзи, който казва: ето ме. В този смисъл тук имаш волеви компонент, от който не можеш да избягаш. Това е волеви акт не в смисъла на взетото рационално решение: сега ще взема да се влюбя, защото е много хубаво да си влюбен, пък и комшията и той влюбен. Няма се това предвид и волевият компонент не може да бъде изчегъртан. Рационалният елемент може да бъде обсъждан – каква е неговата степен, какво е неговото качество, когато говорим за ек-статичност. Тоест аз излизам от моята персонална норма, макар че тя не е само персонална, а разумът работи по едни ясни правила, той работи по закони и норми. Едно такова излизане е по-скоро излизане от онова, което казва: не е разумно. Ами да, не е, любовта обикновено е неразумна.

Владимир Градев: Но няма ли в това, което каза Калин Янакиев, един много силен не егоистичен, но еготичен момент, в това идеализиране на възлюбения, в това надаряване с всички най-добри черти, в което дори не се очаква взаимност? Аз го обичам заради самия него, без да искам нещо, аз го обичам съвършено чисто, искам само той да живее вечно, искам за него най-доброто, най-щастливото. Но в такъв случай обичам ли аз реалния човек, обичам ли срещата с него или обичам, както казва Августин, любовта, обичам моето собствено чувство и моя собствен захлас, възторг, екстаз? Не е ли винаги любовта в края на краищата, когато е реална, едно „па де дьо“, не участват ли двамата в тази игра и то по различен начин?  

Цочо Бояджиев: Две неща искам да добавя. Първо, егоистичният компонент в любовта е налице. Хора, които са имали опит с мистичната любов като Бернар от Клерво или Бонавентура, говорят, че първата степен на любовта е любовта към самия себе си. И, второ, дали когато сме влюбени, със самото това създаваме един илюзорен образ на партньора си, или сме в някакъв смисъл дори свръхразумни, тъй като откриваме в него черти, които са именно неповторими и недостъпни за външния поглед? Вие знаете от личния си опит, че много често, когато гледаме двама влюбени, се чудим как е възможно точно този човек да си загуби ума дотам, че да хареса и да се влюби в този партньор.

Калин Янакиев: Аз пак настоявам, любовта в своята чистота, независимо от всичките ѝ природни разцветки, е чувство на личност към личност. Затова се чудим, защото ние не познаваме тази негова личност…

Цочо Бояджиев: Ние сме извън тази релация.

Калин Янакиев: Именно. Освен това ние често пъти се повличаме по това да говорим за любовта, имайки предвид тази онтологически, а не възрастово, младежка любов. Любовта се и фамилиализира, тя се укротява в един момент, тя престава да бъде горещо чувство, но е такава силна привързаност към личността на възлюбения, че той може да погрознее, да оглупее и т. н. И въпреки всичко аз обичам него, защото него обичам. Не вярвам да има в чистата любов такава любов към любовта. Ако става дума за любов, а не именно за някаква своеобразна нарцистична фасцинация от собственото ни чувство, аз действително това казвам: искам ти да бъдеш, ти можеш да ми правиш каквото искаш, даже може да ми е нещастен животът с теб, но аз обичам твоята личност независимо от това каква е тя по отношение на мен. Освен това вместо непрекъснато да си мислим за любовта между мъжа и жената, любовта на майката към детето например какво представлява – и да ме няма, не искам да я консумирам тази любов дори, но то да е живо, готова съм изцяло да бъда анихилирана, за да бъде то. В този смисъл тази жена е напълно свободна от себе си. Любовта ни освобождава от най-първичната ни зависимост – все пак трябва да бъда, за да те консумирам, за да ти се радвам и т. н. А ето любовта на майката към детето – и да не бъда, и да не ме радваш, ти, ти бъди, абсолютно съм свободна от себе си.

Георги Каприев: Точно това е, което Цочо Бояджиев преди малко спомена като цитат от Фичино – двойната печалба. Майката или родителят е готов наистина да умре за детето си съвсем буквално, само и само да бъде продължен неговият живот и дори не животът му, а добрият живот на това дете. Само че той го прави, да се върна на този еготизъм, защото се продължава в него, той има тази двойна печалба. В двойната печалба губиш едното, обаче другото остава. И затова ще продължа да мисля, че не става дума точно за рационалност, когато познаваме уникалното. Уникалното не се познава чрез рациото, познава се чрез други способности, да речем, интелекта, то е един особен тип разпознаване. Тъкмо рациото би ми казало: виж колко ѝ е крив носът

Владимир Градев: Затова Паскал казва: ако носът на Клеопатра не беше малко по-дълъг, съдбата на света щеше да бъде друга.

Георги Каприев: И тук има един чудесен фрагмент на Йордан Радичков, дето старият циганин седи пред къщата и неговите циганчета се мърлят в една локва, окаляни до уши, а той ги гледа и казва: лебеди мои. Ето това не е рационално, но е вярно, вярно е. Така че не, не рациото, а друго ниво на интелектуално постижение имаме тук, за да открием отвъд всички тези феномени нещо, което може би трябва да наречем и същностно.

Калин Янакиев: И най-вече аз държа на това – любовта е радикално освобождаващ екстаз, тя освобождава теб, влюбения, от случайността на твоето битие. Каквото и да е твоето битие, дори и да го няма твоето битие, ти си. Тоест тя освобождава възлюбения от най-първичната зависимост, в която е. Той трябва да е, за да ми е възлюбен. Не, не, ти никога няма да умреш, дори и да умреш, няма да умреш. И обратно, аз съм абсолютно освободен – примерът с майката, който дадох. Тя въобще вече не принадлежи на себе си, все ѝ е едно дори дали ще бъде. В този смисъл тя е чиста личност, тя е личност не-зависима от битието си, както и възлюбеният е чиста личност независимо от битието му – дали ще го има, какво ще бъде, дали ще деградира, дали напълно ще изчезне – ти си, ти си в моята любов.

Владимир Градев: Бих казал, че тъкмо това ни разкрива любовта според казаното от Калин Янакиев – че първичната зависимост на нашето битие е любов. Тъй като така бихме могли да разберем, че не се освобождаваме и нашето битие остава ущърбено, ако не влизаме в това отношение с личността.

Калин Янакиев: Да, точно така. Ако трябва напълно да се самоутвърдим, ние не трябва никога да се влюбваме.

Владимир Градев: Да, и това е големият проблем например на стоицизма. Как би могъл да обича един стоик, който в пълното си самоутвърждаване не би трябвало да допуска никога да го овладеят някакви страсти и чувства. В края на краищата първичното онтологично в нас е любовта и може би точно това ни казва християнството с твърденията, че Бог е любов, а човекът е създаден по Негов образ и подобие. От друга страна, така се е случило, че в нашия език ние изразяваме с понятието любов и любовта на майката към детето, и нещо, което харесваме, думата обичам е дума за предпочитание, вкус и пр. В този смисъл един древен грък сигурно не би разбрал Калин Янакиев, защото той борави с различни понятия и не би допуснал, че има нещо общо между ерос, филиа и агапе.

Георги Каприев: Ама той и българският език има своите нюанси. Между обич и любов аз не слагам знак на равенство и мисля, че българският език не предполага такова. А има още харесвам, привлича ме и разни такива. Но ние говорим сега за това, което наричаме любов. Вярно е, че във всекидневния език то е доста по-натрупано с всякакви неща, които не са негови, но аз мисля, че това е така във всички езици.

Калин Янакиев: Философското усилие е винаги очистване от тези неща.

Георги Каприев: Ако вземем например немския, там може да се окаже, че аз любя моркови например, защото обичам да ги ям. Но сега говорим за това по-първично значение.

Цочо Бояджиев: Това себелишаване обаче има като перспектива себеспечелване – вече именно от хоризонта на влюбения да погледнеш самия себе си и този, към когото е обърната твоята любов.

Калин Янакиев: Във всеки случай, ако си се положил в любовта, ти си абсолютно лишен от страх. В любовта страх няма. Защо няма страх? Защото аз вече не се боя за себе си. Можеш да поискаш моя живот, аз ще ти го дам, защото те обичам и няма да го загубя. И ако ти загубиш своя живот, бъди спокоен, няма да го загубиш, защото си в мен. Всъщност Владимир Градев направи една препратка към християнството. Както е известно, в гръцката патристика τρόπος ὑπάρξεως или начинът на съществуването на Лицата в Троицата е любовта. В собствения смисъл на думата „Бог е любов“ на св. Йоан Богослов не означава, че Бог е любов по природа, а по начин на съществуване. И това ни разкрива самият Христос, защото Той казва: „Аз съм в Отца, и Отец е в Мене“. Това е абсолютната любов. Значи Бог съществува като любов, начинът на съществуването Му, τρόπος ὑπάρξεως, е на любов. Отец не съществува в Себе Си, Той съществува в Сина. И Синът не съществува в Себе Си, а съществува в Отца. И затова Бог е Дух на любов, Дух Свети, трето, тоест това е начинът на съществуване, това е абсолютната любов. Може ли човек да изпитва такава любов, може ли той да направи любовта, за която говорихме in abstracto, τρόπος ὑπάρξεως на своето съществуване? Можем ли да съществуваме като любов?

Цочо Бояджиев: Дали не съществуваме като любов? Защото структурата на човешкото аз е винаги аз и ти, аз и света. Това е изходна конфигурация, а не нещо, което едва вторично се осъществява като акт между два самостойни аза.

Калин Янакиев: Така е, обаче нека видим това. Често пъти аз изстрелвам в лицето на своя любим: ти си моят живот. Но ето нá, ти, любими, вземеш, че умреш, а аз продължавам да съществувам. Значи не си моят живот. Или ти си в моята любов. Обаче ти изчезваш, а аз продължавам да съществувам. Защо е това? Дали от слабостта на нашите личности, или от нещо друго? Можем ли да изпитваме вина за това, че любовта ни не е абсолютна, или можем да се съкрушим и да кажем: Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? Кое от двете?

Владимир Градев: Но и в единия, и в другия случай ние се съизмерваме с този идеал. И никога не можем, разбира се, да го достигнем.

Калин Янакиев: Защо изпитваме вина тогава? Защото дълбоко в себе си знаем, аз съм ти казвал многократно: ти си моят живот. Но ето нá, ти си отиваш, а аз продължавам да съществувам.

Цочо Бояджиев: Има модалност, при която ти си отиваш, но оставаш в спомена…

Георги Каприев: И даже в самия начин на съществуване.

Цочо Бояджиев: … оставаш компонент от моето битие. Физическата смърт не те изключва от любовното отношение.

Георги Каприев: Не, не, аз даже ще дам един пример. Почина Жан-Клод, съпругата на Христо Явашев, който продължава да работи, прави проекти и непрекъснато говори, години след смъртта ѝ: ние с Жан-Клод правим този проект. Гледах наскоро един доста детайлен филм за него, където се вижда, че това не е абсолютно никаква поза, това не е някаква самонавивка, не е жест към обществото, той така живее, той така го мисли и така го говори. В подкрепа на това, което казваш – той продължава да съществува. Но аз бих помислил защо това не изчерпва нашия начин на съществуване чрез друг, по-недраматичен пример. Смъртта е гранична ситуация. Ами случаят на разлюбване? Аз не те обичам вече, ти вече не си моята любов. Но нали бяхме двамата едно, а сега оппала, станахме пак двама. Ако седнем да разследваме този механизъм, а това не е някакво изключение, тогава ще видим, че любовта не покрива изцяло нашия начин на съществуване. Какви са причините, можем да помислим.

Калин Янакиев: Ами защото битието е отказало да се подчинява на нашата личност още в грехопадението. И поради тази причина то, то, битието ни разлюбва, а не личността. Моята природа може да те разлюби, защото тя не се подчинява изцяло на моята личност. Нещо повече, тя често пъти се налага на моята личност.

Георги Каприев: Тя се налага според мен доста обективно. Това не е защото еди кой си е лош човек или е слаб човек, или е не знам какъв дефицитен човек. Български спорт, при това любим български спорт, спорт, с който се гордеем, е оцеляването. Оцеляването е много жесток механизъм, това е радикалният егоизъм. Аз оцелявам през главите на всички, през живота на всеки, сакън само аз да оцелея. И това, пак казвам, не е характеристика на някакви хора, които са много лоши. Хич не ми харесват хората, които са го превърнали в единствена своя социална и екзистенциална характеристика, но за всекиго от нас малко или повече това се отнася, това наистина е заложено в нашата природа, в нейния сегашен начин на съществуване. И в този смисъл любовта ни е винаги с остатък, тоест тя не може да е безостатъчна. Така мисля.

Цочо Бояджиев: Освен онтологичен има и социокултурен аспект, това, че в модерна Европа като изходна реалност се припознава автономния аз или ego sum. Тогава, разбира се, разлюбването е освобождаване от нещо, което от желано и обичано се превръща в тегоба, която се отмахва и в името на моята идентичност.

Калин Янакиев: Тук става дума за една особена, студена любов към собствения ми аз, който е, тъй да се каже, свръхценност в края на краищата. Ти трябва да ме удоволстваш, ако не ме удоволстваш, ти се превръщаш в тегоба. И поради тази причина аз те отмахвам, защото основната ценност съм аз, аз, аз…

Владимир Градев: Но ако разгледаме някакви ситуации на влюбване, на разлюбване и най-вече на протичане на самата любов, ще видим, че все пак това е отношение между двама и то свободно отношение, когато е действително любов. В него се появява, разбира се, и сянката на разлюбването, на ревността, на раздялата… Това, което е характерно социокултурно за нашата европейската действителност, както каза Цочо Бояджиев, и което не е съществувало по същия начин нито в античността, нито в източните култури, е т. нар. романтична любов, която се появява относително скоро в европейската култура. Според това разбиране щастието и смисълът на собствения живот е тъкмо в половата любов сред различните видове любов, за които говори Калин Янакиев. Тази романтична любов много често е нещастна, тя е възпрепятствана от обстоятелствата, бори се с тях и т. н. Тя също определя в някаква степен нашето мислене и разбиране за любовта. И нашето собствено отношение, когато сме влюбени, е отношение на дълбока пасивност и очакване. Ако сме влюбени, ние сме тези, които очакваме, ние идваме винаги навреме или по-рано на срещата, ние сме винаги свободни дори когато сме заети. Ние сме в ситуация на едно непрестанно очакване на идването на любимия човек, чийто образ се изгражда и от това.

Георги Каприев: Да, но думата патос няма само страдателна конотация. Тя има и страдателна, но има и активна конотация. Ти сигурен ли си, че като идваш навреме и всички тези работи, всъщност не си доста активна страна в цялата работа, силно подсещаща за какво става дума. Така че не е само това, то е и едното, и другото.

Цочо Бояджиев: Владимир Градев спомена, така да се каже, отрицателните модалности на любовта – ревността, разлюбването, раздялата. Мислил съм си, ако тези неща носят страдание, не е ли по-добре да не се влюбваш. Защо да бъде добър животът, в който имаш една любов, която се осъществява над бездната на тези отрицателни феномени?

Георги Каприев: Това са точно стоиците и епикурейците, при които…

Цочо Бояджиев: Именно това имам предвид.

Георги Каприев: … всъщност коя е висшата ценност? Висшата ценност е независимост, да нямам зависимост от храна, от това и онова, апропо да не завися от други хора, включително от такива, в които се влюбвам. Перфектният епикуреец и перфектният стоик е перфектният невлюбващ се човек. Тя затова е и толкова студена тяхната философия.

Калин Янакиев: Колко нещастна работа. Какво значи аз ще бъда независим от други хора и, уви, ще остана зависим от собственото си битие, от което никак няма да мога да се освободя чрез това безстрастие. Напротив, аз казах, че същинската любов, ако разбираме за какво става дума собствено в любовта, а не в някакво обгръщане в романтическите влаги, е абсолютното ми самоосвобождаване. Ако съм истински влюбен, ако съм пределно влюбен, аз няма и да се интересувам много дали тази или този ще дойде на срещата, защото аз съм му се отдал, пък той ако иска да идва на срещата.

Владимир Градев: Но тогава мога да харесвам, както казах, собственото си очакване.

Калин Янакиев: Да, чисто психологически това е така. И даже ако искате, можем най-сетне да направим една уговорка, то беше и казано, че любовта може да се изпитва само към личност. Поради тази причина патетичните приказки за любов към народа, любов към земята, любов към не знам какво си, едва ли могат да бъдат наречени любов в същия този смисъл на думата. В края на краищата това са други чувства и те трябва другояче да бъдат наричани.

Георги Каприев: Самата поява на думи от типа на родолюбие е късна. Тя се появява с появата на нациите. И там се работи с много тежки метафори, това не е единствената. Помислете си за кръвта, какво значи кръвта, това е тежка метафора, тъкмо за да се легитимира една социална позиция, която трябва да бъде препоръчана като всеобща в рамките на съответното образувание – било то нация, било то партия или раса, или нещо от сорта. Но това всичкото са перверзни употреби на любовта и когато някой вземе, че прекали малко с метафорите, се стига до прекрасни произведения на изкуството, за които всички се сещаме, но някак си не искаме да цитираме.

Владимир Градев: Аз съм напълно съгласен, че го има този елемент на самоосвобождаване. Но си мисля, не е ли това магията на любовта, че самоосвобождаването се оказва в най-пълния смисъл самоосъществяване, нещо, за което спомена Цочо Бояджиев, когато цитира Бернар от Клерво, едно истинско самоосъществяване на личността. Големият парадокс и голямата магия на личността е, че тя постига тези две несъвместими на пръв поглед неща – изхождане от собствената си природа, която се осъществява чрез освобождаването от самата себе си.

Калин Янакиев: Затова казах, че идеалната любов са трите лица на Троицата. Даже не Отец е положил Себе Си в Сина, ами Той е в Сина, Неговото е е в Сина и е-то на Сина е в Отца. Това сам Христос ни казва. Когато Филип го моли: „покажи ни Отца“, Христос му казва: „толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе?… Не вярваш ли, че Аз съм в Отца“. С други думи, като искаш да видиш Отца, виж Мене, защото Аз съм в Отца, и Отец е в Мене. Тоест това е изцяло формулата на, тъй да се каже, абсолютната любов. Само че божествените Лица са абсолютно Лица, те са просто Лица, а ние сме въплътени лица…

Владимир Градев: По образ и подобие.

Калин Янкиев: Да, така е и поради тази причина има някаква драма при нас. Когато казах, не изпитваме ли вина, има един мислител Марсел Конш, сравнително наскоро беше публикуван в сп. „Християнство и култура“, той е много жесток, каверзен мислител. И той казва, че ние не можем да изпитваме истинско състрадание, ние не можем напълно да се самоотдадем, поради тази причина смъртта е заслужено наказание. Както ние изоставяме всички в тяхната смърт, така и ние ще бъдем изоставени от всички в нашата смърт. За мен това е прекомерно. Действително тук има някаква трагедия, тя не се дължи просто на нашето жестоко- и студеносърдие, а се дължи и на това, че все пак сме пленници на своето битие. Какво да направя, как да те задържа? Освен в спомена. Обаче, уви, това не е същото. Синът не е във волята на Отца, Той е в Отца, а ние не можем така.

Георги Каприев: Тук вече започва да става интересен анализът на тъкмо християнското схващане за любовта. Многократно е цитиран оня прочут израз на Дионисий, че ерос е повече от агапе. Той е скандален от гледна точка, разбира се, първо, на античната култура и употреба на тази дума, а в християнството има все повече гласове, които ти обясняват, че не е чак толкова скандален. Защо ли пък да не е чак толкова скандален? Ами защото агапе все пак е състояние, мое лично, на този или на онзи, то е ипостасно състояние. Обратно, другото, както се разбрахме, е екстатично състояние. И вижте, християнството е онази религия, която изповядва безостатъчна персоналност, радикална персоналност, както на Бога, така, разбира се, и на човека. И тук ако тръгнем, защото ние в Троицата не сме били и няма да бъдем, ние никога няма да можем от опит да знаем…

Калин Янакиев: Но тя ни е откровена от Духа Свети.

Георги Каприев: Да, добре, но тази екстатична любов, която вярващият човек изпитва, тя е нещо, което човечеството има обилно в своя опит и за нея наистина може да се говори малко по-опитно. Така че в този смисъл ето там също можем да видим как съхранявам себе си, потъвайки изцяло в любовта на Бога, защото и Той потъва изцяло в мен. И това не е бламиране на личността, това е подвеждането на всички специалисти по азиатски философии, които се опитват при Майстер Екхарт или при исихастите да отчоплят нещо близко до техните култури. Е, няма да го намерят. А няма да го намерят по една основна причина – съхраняването на Аза, съхраняването на лицето, тоталното съхраняване тъкмо в Аз–Ти отношението. И то това е радикалното, там разлюбването е сложна работа, както е казал Бекет: отношението с религията е сложно отношение, макар че самият той се пише атеист. Действително е много сложно това отношение. Веднъж изпитана тази любов, това, че Бог няма да те изгуби от погледа си е ясно, но ти да изгубиш Бога, това наистина е нелесна работа. Не че е невъзможна. Но казвам, че е ужасно нелесно това разлюбване, отпадане от тотално самопотвърждаване именно чрез такова Аз–Ти отношение, но Аз–Ти с Бога. 

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017), „Приближавания“ (2019).

На главната страница: Лика Янко, Двама влюбени, 1995 г.