0
2414

Младостта

Валидни ли са и днес границите между младостта, зрелостта и старостта? Не казва ли цялата настройка на обществото, че истинската ценност е да бъдем и да останем физически и психически млади? Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев.

Владимир Градев: Струва ни се някак естествено да делим човешката възраст на определени периоди. Още древните са обособявали младостта, зрелостта и старостта, като от стадиите на живота най-важна винаги е била зрелостта, която се е възприемала като връх, като разцвет на съществуването. Днес обаче в нашата култура, в нашето общество акцентът все повече и повече пада върху младостта. Бих искал да ви поставя въпроса: валидни ли са според вас тези ясни граници между младост, зрялост, старост и откъде идва този все по-голям акцент върху младостта и тъй характерния за нашето време стремеж за нейното максимално удължаване? Какви са причините това съсредоточаване днес да е основно върху младостта?

Цочо Бояджиев: Първо, трябва да кажем, че схемите на възрастите са различни, като се започне от тричастността младост, зрялост, старост и се стигне до дванадесетте степени, аналогични на дванадесетте месеца от годината. Къде ще бъде поставен акцентът, говори за определена умонагласа. Когато акцентът бъде поставен върху стадиите на детството, юношеството и младостта, това говори за една по-позитивна, по-еуфорична нагласа по отношение на смисъла на човешкия живот, но има и схеми, при които е преекспонирана продължителността на човешкия упадък, движението към смъртта, и това са песимистичните схеми. Що се отнася до границите на младостта, парадоксът е, че тя не може да бъде определена количествено, не може просто да се каже – до 28 години човек е млад. По-скоро знаците са социални, например бракът. Като млад ще бъде разпознат този, който все още е свободен от брачните си задължения, или като млад ще бъде разпознат онзи, който тепърва се обучава, който не е придобил още професия, не е придобил социален статут.

Георги Каприев: Наскоро имах разправии във връзка с моите театрални страсти: видите ли, критикувал съм младите, а пък възрастните не съм критикувал. Първо, това въобще не е вярно и, второ, то ме накара да се замисля кой е млад в изкуството. Ясно е кой млад и Цочо Бояджиев го каза: това е човекът, който още не е изградил своята лична биография вътре в театъра, ако ще говорим за театър, или в своята професия; този, който не се е вписал достатъчно ясно и отчетливо в определена традиция. Нещо, което носи определени предимства, дава ти възможност да бъдеш по-дързък, защото не си обвързан, не трябва да се съобразяваш с всичко.

Но дързостта, разбира се, е една добра врата и добро начало за провал. За да не се стигне до този провал, младият трябва да бъде натоварен с определени характеристики на зрялост. Талантът го изкарваме извън скоби, той е задължителен. Какви характеристики? На мен ми се струва, че най-важното, което трябва да липсва, е самоизпъчването – на всяка цена новото, на всяка цена нечуваното, сега ще го направя както никой преди мен… Обикновено е точно обратното: правено е многократно, а ти го правиш лошо.

В този смисъл смятам, че младостта е не само физическа характеристика. Разбира се, тя има своите физически измерения, тялото си казва своето, но младостта е състояние на духа. И ако младостта е състояние на духа, за мен младостта е там, където имаме налице възможност за и реализация на собствен жест в историята – дръзко и радикално, колкото може. Като че ли това е по-характерно за по-младите хора, докато възрастният човек по-скоро прави резюме, прави обобщение на нещата си, опитва се да ги направи по-добри и по-съвършени, някак по-често се връща към онова, което е направил. За мен разликите са тъкмо тук. Това с годините е пълен абсурд: когато бяхме млади, младостта беше официално до 28 г., сега чувам, че била до 40, утре до 60 ли ще стане при този застаряващ свят? Не знам.

Калин Янакиев: Абсолютен факт е, че младият човек се е превърнал в главния герой на най-новото време. И парадоксалното е, че да си млад почти е станало синоним на това да си истински жив. Младият човек социално бива третиран горе-долу така – след като е престанал да бъде син, дъщеря, тоест да принадлежи на предишната генерация, и преди все още сам да е станал баща, майка, тоест да е поел отговорност за предаването на традицията. Така този краткотраен период от човешкия живот е придобил някаква много особена удълженост. В него се случват всички важни неща. За този кратък период се грижи една огромна индустрия, за него непрекъснато се тревожат всички, включително политиците. Той бива възхваляван, поетизиран, описван в литературни и всякакви други произведения.

С какво се характеризира този главен герой на най-новото време? Най-напред се твърди – и това е първото клише, че младият човек е независим. Добре, той е независим, нито вече е зависим от предишното поколение, нито сам е наложил върху себе си зависимостта за следващата генерация. Но дали независимостта непременно е положителна категория или тя означава по-скоро, защото и така може да бъде прочетена, човек, недообразувал се в традицията? Независим не означава ли незрял? Означава и незрял.

След това казват, че младият човек – и това е другата му главна добродетел – е радикален. Той действително е склонен, за разлика от лицемерните, компромисните и т.нар. възрастни и стари, да предлага решения с радикален мащаб. Дали това е също добродетел? Противно на клишето, че това е добродетел, аз се съмнявам, защото по-голямата част от радикалните решения, особено в най-новата ни история, действително са предлагани от млади по възраст хора, които са довеждали обаче и до доста големи трагедии. Истината е, че жизненото дело обикновено е компромисно по определение. Сен-Жюст и Робеспиер са били „ювенилите” на Френската революция и в един момент са подложили на съмнение дори най-големите ѝ завоевания. Млади са били и ранните болшевики, които с един жест са се опитвали да унищожат частната собственост, докарвайки младия тогава Съветски съюз до глад и мизерия.

Накрая се казва – младостта е чиста. Спомням си, че протойерей Александър Шмеман на едно място заявява: „Детето е чисто, възрастният може да е мъдър, но младият нито е вече чист като детето, нито е още мъдър като възрастния”. Той даже казва, че това е една от най-егоцентричните възрасти. Невинността на детството вече си е отишла, онтологичните греховности са събудени, но не са възпитани от горчивия жизнен опит, който пък възрастните имат.

Така че младостта е проблематична възраст, но нейното опоетизиране, нейното фаворизиране е проблем, върху който наистина следва да се замислим. Ала за да не изглеждаме като стари мърморковци, ние ще трябва при всички положения да кажем, че във всички времена младостта е територията на романтичния сюжет, на топоса Ромео и Жулиета, на всичко онова, от което може да стане роман, от което може да стане трагедия, от което може да стане романс и че въобще повечето жанрове изискват за себе си младия човек.

Владимир Градев: Докато слушах проф. Янакиев, в главата ми започна да ехти песента на Боб Дилън Forever Young, Forever Young. Ала това да бъдем вечно млади, не е проблем на самите млади. Това е проблем по-скоро на следващите поколения, които използват всички средства, било на естетическата хирургия и козметиката, било на фитнеса и диетата, за да не се разделят с младостта. Не казва ли цялата настройка на нашето общество, че истинската ценност е да бъдем и да останем физически и психически млади? А за самите млади това е преди всичко време на преход, време на криза. Но и време на надежда, това е време на отвореност към бъдещето, когато все още пред нас има твърде много перспективи, които постепенно с течение на живота ще се стесняват и канализират.

Проф. Бояджиев много добре говори за времето на брака. Друг е въпросът, че една от причините за протяжността на младостта е, че това време на брака за все повече млади хора се отдалечава във времето, ако въобще дойде. Изобщо, нещо много интересно и проблематично за нашето време е самото отношение към младостта, нейните изключително флуидни граници. От друга страна, е нормално младостта да се характеризира с протест и бунт към по-възрастните поколения, което важи в някаква степен за всички млади. Нямаме ли обаче днес усещането, че младите хора страдат тъкмо от твърде голям конформизъм и желание за вписване в обществото? Може би това са вълни, може би има поколения, които се характеризират и с по-голяма бунтовност, а други – с по-малка. Интересно е да помислим за отношението на младите хора към по-възрастните поколения, към семейството, към приятелството, към учението.

Георги Каприев: Във връзка с брака, спомням си как завършва „Автобиографията” на Бранислав Нушич. Той казва, че човек има автобиография, докато се ожени, след това има биография. Питам се дали един заклет стар ерген има само автобиография, но за друго исках да говоря. Обикновено се солидаризирам с нашия стар приятел Георги Фотев, който преди доста години на някакво обсъждане, където младите социолози бяха подгонени много люто, стана и каза: „Младостта е фундаментално предимство”. Аз мисля също като него. Според мен главният ресурс, това е обещанието за бъдеще, това е по-широкият, по-далечният хоризонт, който имаме като обещание, като потенция. Мисля, че това е главното фундаментално предимство на младостта, което не може да бъде отричано.

Въпросът е – да се върна към онова, което се каза – в конформизма, който е налице по десетки причини, които бихме могли да обсъдим тук. Това е затварянето на хоризонта. Има такава приказка: той и на 25 години беше стар. А има хора, дето и на 90 години ни бият.

Точно по тази причина обещанието за бъдеще – на 90 г. е малко по-трудно да обещаваш бъдеще, отколкото на 25 г. – е едното нещо, а другото е отвореността на този хоризонт. Според мен това са две много различни неща и във всяка от тези перспективи младостта се дефинира по различен начин.

Цочо Бояджиев: Опоетизирането на младостта е свързано и с това, че младостта е наистина епохата на мобилността. Тогава човек е извън семейството си, извън регламентите на семейния живот, все още не е изградил структура, в която самият той да е законодател на онова, което трябва да бъде. Времето на Sturm und Drang, на буря и натиск, е времето на пътуванията, на скитанията. И в една епоха, която е номадска, съвсем естествено е да бъде опоетизирана онази възраст, която е най-мобилна, защото става дума за широк спектър от възможности. Всички ние сме били на млади години, всички сме се виждали в различни възможни роли. Поне аз мога да кажа за себе си, че съм се виждал и като такъв, и като такъв, и дори като инженер-химик, което сега ме ужасява като перспектива. Така че, когато се казва, че младостта е фундаментално предимство, това е нещо, което може да бъде обсъждано, да бъде обсъждано критично, защото във всички случаи трябва да признаем приоритет на мобилността пред този на устойчивостта, на бавното стъпване.

Владимир Градев: Тук все пак трябва да кажем – поне за моето поколение, а предполагам и за вашите – че нашата младост не се характеризираше с никаква мобилност. Тя се характеризираше по-скоро с тотална мобилизираност от страна на тоталитарния режим. Ако е имало период, в който съм бил най-малко свободен, това беше тъкмо периодът на младостта. Бих казал, че тоталитарният режим бе прицелен в младостта, в опитомяването на нейната мобилност, във вкарването ѝ в рамки и най-вече в нейното мобилизиране – с бригади, военни служби, задължителна работа по разпределение, задължителна работа по местоживеене. Затова всеки автостоп беше събитие, просто защото напускаш мястото, където имаш адресна регистрация, като пътуването бе ограничено в рамките на нашата сравнително малка страна. Не мога да забравя, че получих паспорта си, тоест правото да изляза от страната, едва на 32 години. Струва ми се важно да се акцентира върху тази особена прицеленост в младежта, в изграждането на тоталитарното общество като младежко и мобилизирано общество.

Калин Янакиев: Да, обаче нашата младост, или поне на генерацията, към която принадлежа, бе в много особена ситуация. Тя, от една страна, действително живееше в тоталитарни условия, от друга страна моята младост съвпадна с едно много мощно движение, което действително превърна младият човек в главния герой на нашето време. Става дума за т. нар. революция от 1968 г. или „сексуалната революция”, за широкия спектър от младежки и хипи движения. Ние никак не подозирахме тогава, тук, в България, че всъщност това е едно ляво в дълбоката си мотивировка движение. То се противопоставяше на юдео-християнския репресивен морал и на патерналистичната и буржоазна ценност на успеха, на които противопоставяше ценността на насладата, на живота тук и сега, на потенцирането на удоволствието и т.н.

Тъкмо тази революция от 1968 г. доведе обаче според мен до много важни в обществен план ексцесии и девиации. Защото до младостта можеш да стигнеш – това е биологически естествено – но млад, искаш или не искаш, не можеш да си останеш, пак по чисто биологически причини. И ако революцията те задължава да живееш с основни ценности като наслада, живот тук и сега, потенциране на удоволствието, свободна любов и т.н., ти бавно и постепенно свикваш с мисълта, че от момента, в който това не може да бъде доминация в твоя живот, ти вече не си истински жив. А това води след себе си до много лоши последици, води до един типаж, за който трябва да си дадем сметка. Това е типажът на резистиращия, на вкопчилия се в младостта вече не млад, а ювенил.

Франция, май-юни 1968 г.
Франция, май-юни 1968 г.

Спомняте си, че нашумелите романи на Мишел Уелбек, така скандални според някои, и особено най-нашумелият след тях – „Елементарните частици”, описват антропологичната трагедия на потомците на революцията от 1968 г. Това са отчаяно и унизително вкопчили се в отминаващата им младост люде, които бавно и постепенно започват да прибягват към един особен и много отблъскващ технологичен онанизъм, който трябва непрекъснато да възпроизвежда, да усилва тяхната естествено угасваща способност за перманентни наслади, затова те прибягват, наместо към разрушения юдео-християнски морал, към практиката на елементарен паганизъм и анимизъм – събужданията на змията Кундалини, тантризма и т.н.

Такива са героите на Уелбек, които описват трагедията на едно подобно фаворизиране на младостта. Да не говорим за ценността на успеха, далеч не просто буржоазна ценност, на която се противопоставя ценността на насладата и на живота тук и сега, защото успехът е нещо, което съпътства човека в целия му живот, а конкуренция в областта на консумирането на насладите също има. И ние не можем да си дадем достатъчно ясна сметка за тази революция – колко губещи от насладата, колко нереализирани хедонисти също така тя роди. Тоест тук има някаква особена девиация, а пък ние сме в още по-девиантна девиация, защото за нас тази революция от 1968 г. беше нещо като нашата едва възможна, пасивна, дисидентска нагласа спрямо цялата геронтократична система на всеобщата мобилизираност, в която ние живеехме.

Георги Каприев: Във възрастта сме, в която наши връстници тъкмо упражняват тази си ювенилност. Разбира се, аз нямам нищо против поддържането на тялото, на физиката, но имам против да се правиш на онова, което не си. Може да съм крив, може да съм прав, но ми се струва, че подобен нагон, защото това е тежка форма на нагон, имат хора, които не са изградили биографичен път. Ще го кажа по-простичко – обръщат се зад гърба си, а там няма никой. Минали са 30 години активна възраст, обръщат се – няма никой. Това води до особен екзистенциален страх, който е обясним. От друга страна, то има като ефект една хиперактивност – социална, културна, в семейната среда… Просто хиперактивност, която трябва и е длъжна да компенсира липсата на резултати, които е трябвало да започнеш да градиш тъкмо в така наречената младост.

Така че в ювенилността има особена патология, която би следвало да се изследва внимателно и без насмешка. Тя трябва да се има предвид и да се отчита. Нашето време стимулира подобна ювенилност, дума да няма. Моята дъщеря, която е практикуващ психолог, ми обърна внимание на следното по отношение на училищната възраст, тоест за гимназията и университета: „Ако по ваше време едно поколение се е сменяло на пет години, сега нещата се случват много по-бързо. Сега два випуска нагоре е вече друго поколение. Ние сме с различни ценности, с различни интереси, с различен поглед към света”. Тази динамика, тази мобилност на технологичното, на комуникацията, на инфраструктурата изглежда довеждат до по-бързо консумиране на младостта, която се компенсира по вече споменатия начин.

Калин Янакиев: Да, това е крайно интересно. Но вижте, все пак ще трябва да признаем, че младостта, независимо от всички социални репери, които се полагат – възрастта, в която сключваш брак, като последна и начална граница, от която преставаш да си тотално зависим от родителското семейство – е общо взето еднаква по продължителност. Ако тя трае от 19-20-годишна възраст докъм 29-30 г., това са 8-9 години. Ще трябва обаче да си дадем сметка, че в социално-психологически план тя става все по-дълга и по-дълга. Всичко важно, което се случва, се случва в периода на тази младост. Всичко, за което си заслужава да си спомниш, се случва тогава. Пак ще се обърна към литературата – всичко, за което си заслужава да бъде написан разказ или роман, общо взето се случва в младостта.

Има едно психологическо удължаване на младостта и някакво особено замълчаване. Като се ожениш, край, влизаш, тъй да се каже, в репресивната роля на родител според различните деривации на фройдизма и постфройдизма. Или според левия дискурс влизаш в ролята на лицемерен, гонещ успеха меркантилен възрастен. Когато си дете, преди да станеш млад, пък си в унизителното положение на обект на този, който възпрепятства твоята независимост. Ето как се получава едно особено вътрешно удължаване, психологическо удължаване на младостта, в което редица хора вярват. И е странно, че съвременният човек може малко да разкаже за своята зряла възраст или с редица многоточия да разкаже няколко мили спомена от периода, предхождащ неговата младост. Действително ли зрелостта в съвременния свят се е превърнала в толкова пустинна и скучна история, та за нея нищо не може да се каже, или това е допълнителен ефект от удължаването на тази младост?

Георги Каприев: Това е автоидеология, тоест вътрешен усет. Добре заговорихме за нашата младост, която беше хубавичко подредена по време на тоталитарната държава. Нашата младост беше, благодарение на това, че падна стената – важен е този исторически факт – принудително удължена. Мога да говоря от собствено име – моето сериозно академично присъствие започна след 30-та ми година. Аз бях не млад, а начинаещ на 30 години. Говоря за международния академичен контекст, в българския не беше точно така. Това е едното, което исках да кажа. Другото е, че непрекъснато се удължава възрастта за образоване. Това е нещо обективно, тъй като много информация е натрупана, нещата за усвояване стават по-сложни. По наше време, говоря за европейския контекст, да защитиш на 30-31 години вече се гледаше като последна граница. А сега се гледа като на прекрасно време, тъкмо това време, в което трябва да защитиш, защото нормално дисертация се защитава след 35 г. Ние много добре знаем, че там, където има академичност, човек без дисертация е просто недоучил човек, той не е член на академичната общност в пълния смисъл на думата. Тоест онова, което на нас ни се вмени политически, като че ли в днешния свят в глобален аспект е налице на базата на навлизане в професията. Защото едно е да завършиш, а пък навлизане в професията означава още няколко години отгоре. А ти си млад, млад и на 40 години, дето се вика след малко ще цъфнеш и ще вържеш. Така че нещата са обективни. И затова субективното изживяване – ох, майко, аз съм вече минал някаква възраст, обаче съм още в началото; олеле, още колко работи мога да свърша, обаче ми пречи това и това у мен самия, дали ще бъде тялото, или нещо в психиката – ме кара да жаля по младост и да натоварвам с негативни характеристики сегашното си състояние.

Владимир Градев: Да, действително ги има тези обективни процеси. Светът се променя бързо и от тази гледна точка изисква младост. Самият факт, че технологиите се променят изцяло на 5-7 години, означава, че всеки трябва да ги усвоява на 5-7 години и дълго да променя своя работен профил. Изискванията на обществото са такива, че времето за писане на дисертации и прочее се удължава, но пък има и натиск от страна на пазара, на системата, на цената на обучението. Това води до съкращаване на годините, които могат да се отделят за това, и съответно до други дефицити и проблеми в образованието.

Казаното от проф. Янакиев повдига един от най-проблематичните въпроси. От една страна, по-възрастните поколения искат да бъдат млади и да запазят дълго своята младост. От друга страна, младите все повече и повече накъсват връзките помежду си, макар че струва ми се и ние бяхме така: накъсвахме своите младости и по-големите от нас ни се струваха много големи и съвършено чужди хора. Самият факт, че не можем да различим два стила, които се появяват през две години, също има своята причина. Но не се ли прекъсва в тази флуидност връзката между поколенията, добрият обмен между тях? Освен това в бунта на младите против бащите, какъвто винаги е имало, все пак се създава характер, т. нар. Едипов бунт на Фройд или както и да го наречем. Младият остава свързан със своя баща и в процеса на бунта се идентифицира с него. Но днес фигурата на бащата почти е изчезнала като фигура на авторитета, с който може да се съизмерва младият човек. От друга страна, виждаме, че много често по-възрастното поколение се отнася към младите някак подражателно и паразитно, поради желанието да се удължава младостта. Липсва тази естествена – за дълги и плодотворни отношения – йерархия на отношенията между по-млади и по-възрастни. Казвам йерархия, тъй като по-възрастният човек знае повече, чел е повече, има по-голям опит, докато младият има свежест, има желание да учи, има желание да знае и да вижда по нов начин нещата. Години наред европейската култура се е движила именно от такъв вид приятелства. Днес сякаш това става по-трудно.

Цочо Бояджиев: Ще кажа хулна дума за младостта, насочвайки хулната дума срещу самия себе си като млад. Младостта е егоцентрична, прекалено егоцентрична. Сега аз дълбоко съжалявам, че не съм се интересувал много от живота на моите родители, не съм ги разпитвал за тяхната младост, за техния живот, за техните мечти. Така че, от една страна, контактът между поколенията се възпрепятства от някак естествено приеманата нравоучителна роля на възрастния спрямо младия. От друга страна – от незаинтересоваността или от хлапашкия бунт, ако искате, срещу онова, което се е случвало някога много отдавна – цели четири години преди моето раждане.

Георги Каприев: Искам да подкрепя това с пример. Аз чета лекции във втори курс на студенти по философия, Цочо Бояджиев чете в първи курс. От няколко години насам започвам лекциите си така: „Философската медиевистика в България е създадена от Цочо Бояджиев през 1888 г.” и те чинно си го записват. Моят въпрос: „А той не ви ли преподаваше миналата година?”, води до някакво усъмняване в информацията, която съм дал от катедрата. Какво ми говори на мен самия това нещо? Говори ми за тази насеченост на дистанцията. Понеже е насечена дистанцията, то и разстоянието от няколко десетилетия с персонажите, живели тогава и били на тяхната възраст през тези десетилетия, се разполага някъде във времената на историческото и предисторическото. Притеснявам се, че моята скромна персона и да речем Крали Марко може би са родени по едно и също време в техните глави. А това е друг ефект от ускоряването на процеса, защото той те кара да насичаш, а прогнозата, която правиш винаги е все по-близка, все по-близка и по-близка. Тя отдавна вече не е жизнена прогноза, прогноза за целия живот, но не е и за следващите десет години, не е дори и за година.

Калин Янакиев: Да, но вижте този парадокс – времето се ускорява, а младостите вътре сами се йерархизират на по-млада младост и малко по-следваща младост. Същевременно младостта като възраст психологически се удължава. И с двете неща се съгласихме. Тук има някакъв своеобразен парадокс и той хвърля мост към онова, за което ни запита проф. Градев – разкъсването на солидарността между поколенията. Има според мен един базисен обществен закон. И той е, че в обществото непрекъснато се изменя нещо, но се изменя онова нещо, което се предава. Тоест в обществото функционира нещо такова, което се нарича традиция. Нещо, което се предава (от tradere, предавам), то се разбира, преработва се, но трябва да е налице, за да се преработва. Сприхавото разкъсване на връзката между поколенията, фаворизирането на младостта в нейните болезнени аспекти, за които говорихме, постепенно води до една нетърпимост към самата традиция. Не ще изменяме онова, което ни е предадено, за да го предадем на следващите, а въобще ще го блъснем настрани. Ще го обявим, ще го стилизираме, както идеолозите от 1968 г., за репресивност, за депо на буржоазна устоялост и ще вървим напред с радикални жестове. Радикалните жестове обаче не могат да бъдат предавани и следователно следващите генерации ще извършат също толкова радикални жестове. Това поражда болестотворност.

Мен ме интересуват все пак двете големи идеологии във връзка с младостта, те бяха споменати. Едната е тази от 1968 г. – фаворизирането на младостта като буквално и фундаментално противопоставяне и то не на нещо друго, а на юдео-християнските традиции на Европа. Огромна еволюция. От друга страна е тоталитарното – жалко, че няма да остане време да поприказваме и за него – особено и лицемерно фаворизиране на младостта. Младостта също беше любим топос за комунистическия режим, тя даже пораждаше един друг особен типаж – изкуствено подмладеният или младеещ субект, който дори когато не беше млад, трябваше да се държи по един особено насилен приповдигнат начин. Да прави едни неестествени за хабитуса му пресилени жестове, за да изглежда млад и дръзновен. Това са две големи идеологии за младостта, под които обаче изглежда стоят тези екзистенциални работи, за които ние тук приказвахме и които изглежда са по-вечни. Те не са нито на юдео-християнския морал, нито на буржоазията, а са просто на живота.

Цочо Бояджиев: Тази тоталитарна визия за младостта по странен начин се комбинира обаче с това, че фактически младостта не се признава. Защото в реалната социална практика няма млади хора, а има чавдарчета, пионерчета. Те са вкарани точно в онова, което характеризира младостта, тази свобода на движението и т.н.

Георги Каприев: Там имаше друга една патология. Спомнете си как през 70-те, 80-те години, откогато имаме по-свежи спомени, задължително и рязко се тушираха снимките на видните партийни и държавни ръководители. Непременно се подмладяваха, нещо, което беше строго задължително. Защо? Обяснението е психологическо, то е точно обратното на онова, за което в момента говорим. Тъй като през втората половина на 40-те години те са били действително млади и съвсем млади хора, ето защо те държаха да стоят в тази възраст вече второ, трето, четвърто десетилетие. Те имитираха собствената си младост, търсейки легитимация на сегашното си управление в тогавашната си победа. Така че там има друга една идеология, не точно тази, за която говорихме.

Калин Янакиев: Идеологията на комунизма за младостта е много интересна. За да не разправям спомени, ще го кажа като наблюдение – хем фаворизираха младостта, хем е прекрасно да си млад, дръзновен, свободен, разкрепостен, радикален и т.н. Хем, от друга страна, комунистите, тези големи противници на религиозния аскетизъм, бяха много големи противници на сексуалния ексцес и даже на сексуалния живот. Морална развала, морално разложение, недолюбване на разни любови и тем подобни неща, на какво се дължеше тази работа?

Същевременно те не харесваха и аскетичния тип младеж, склонният да свири на пиано, да учи френски, да се затваря в себе си. И едното не обичаха, и другото не обичаха, а обичаха младият. Кой собствено млад обичаха? И защо не обичаха тези два вида цветения на младостта? Защото в тях цъфти личностността, а тоталитарният режим не понася цветението на личността. А тя биологически е видима в младостта и тъкмо поради тази причина младостта хем беше фаворизирана, хем беше много подозирана възраст. За да се пошегувам, ще кажа, че нито трябваше да си еротичен като млад, за да си удобен на комунистическия режим, нито трябваше да си аскетичен, за да не приличаш на млад от Стария режим. Трябваше да си бегло облечено, безлично тяло на Спартакиадата – такъв беше идеалът. Като тези паметници и статуи, които и до ден-днешен стоят пред стадион „Васил Левски”, едни такива мускулести, безлични, нито еротични, нито лични млади тела.

Спартакиада на народите на Съветския съюз, 1956 г.
Спартакиада на народите на Съветския съюз, 1956 г.

Владимир Градев: Ситуацията днес действително е по-различна. Преди всичко имаме друга трудност на младите хора, тяхна собствена трудност, която определя от тяхна гледна точка връзките с възрастните. Тук вече не стои въпросът нито за бунта, нито за създаването на собствена индивидуалност. Това, което днес съвсем основателно вълнува младия човек, е преди всичко извоюването на неговата собствена икономическа независимост. Всичко друго той има, но все по-трудно. Връзката със семейството неизбежно остава за все по-дълго време и то по икономически причини. Затова може би няма и бунт. Може би тази зависимост води до едни по-меки отношения, докато тоталитарното общество беше насочено преди всичко към това да разруши в някаква степен, да се намеси в личните, както каза проф. Янакиев, в семейните отношения. Мисля при все това, че и днес е добре да си млад. Винаги е било добре да си млад, от една страна, биологически, от друга страна, защото имаш тези възможности за мобилност. Това, което виждам сред младите поколения, е все пак едно желание за учене, за познаване, за движение в света.

Цочо Бояджиев: Не бива да се умиляваме толкова много, защото тази дилема стои действително много остро пред съвременните млади хора, нещо, за което проф. Каприев спомена – това, че ти трябва да реализираш мобилността си и същевременно да създадеш устойчив продукт, иначе за тебе не остава абсолютно нищо. Между тези две трудно съчетаеми, може би дори невъзможни за съчетаване неща, младостта си остава един много проблематичен период, както впрочем всяка възраст на човека.

Георги Каприев: Мисля, че сегашните млади, ако чуят твърдението на Владимир Градев колко хубаво е да си млад, няма да се съгласят с него.

Владимир Градев: Никога няма да се съгласят. И аз не съм бил съгласен, когато съм бил млад.

Георги Каприев: Да, аз също не си спомням носталгично за младостта си, но там има други причини, не тези, за които говорим. Радикалното обвързване на модела за успех с финансова устойчивост води до едно принудително удължаване на младостта. Около мен са десетки примерите, става дума за деца на мои приятели, които не правят семейство, макар че много им се иска. И на всичкото отгоре има с кого да го направят, но те не тръгват към семейство, защото не могат икономически да издържат с тази заплата, която вадят с професията си. Ние бяхме някак по-неразумни в тези неща, не ги обвързвахме, поне аз. Тогава критерият за успешност не беше чисто финансовият. А сега – това е критерият, все повече и повече.

Калин Янакиев: Така е, да. От една страна, разбира се, са тоталитарните условия, в които бяхме млади, а, от друга страна, пак ще го повторя, ние бяхме лизнати от вълната на 1968 г. Много важно дали си богат, нямаше никакво значение, щом можеш да скиташ по поляните, да имаш много приятелки. Вече в съвременността това не е актуално. И в този смисъл това е проблем. Младостта се превръща и в травматизъм. Тя се удължава, защото не можеш да постигнеш стабилност, и си млад, докато не уседнеш някъде, а това става все по-трудно и все по-късно.

Владимир Градев: Казвайки хубаво е да си млад, казах – това е хубаво, докато я има отвореността на хоризонта. Проблемът е как тази отвореност да не бъде само и единствено вакуум и празнота.

Георги Каприев: Тъй като знам, че кабинетите по психоанализа и психотерапия се пълнят с все по-млади и по-млади хора, не само у нас, а въобще в контекста на европейската култура, на мен ми се струва едно нещо особено важно – не за сегашните млади, а за всеки млад – това е възможността да остаряваш спокойно с ясната увереност, с ясния план какво става, когато това има да става. Сиреч на младостта да се гледа като на една прекрасна възраст, която е залог обаче за едни други прекрасни възрасти. А когато младостта е единствената прекрасна възраст, в която аз обаче се чувствам ужасно нервно и неуютно, тогава тази младост си е жив ад. И накрая излиза, че не съм живял и младост не помня, както казва поетът.

На главната страница: Едгар Дега, Покланящи се танцьорки, 1885.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Кръговрат на духа (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). 

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие (1991), Механика срещу символика (1993), Августин (1996), Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски (2005), Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система (2010), Византийска философия. Четири центъра на синтеза (2011), Византийски етюди (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.