Начало Книги Библиосвят Проф. Никола Георгиев и изчезналите записки
Библиосвят

Проф. Никола Георгиев и изчезналите записки

Десислава Неделчева
02.10.2019
9940
Проф. Никола Георгиев, сн. „Изток–Запад“

Записките по лекциите на проф. Никола Георгиев кръжаха все някъде около бюрото ми. Попадах на тях, когато търсех нещо друго. В бързината дори ги отварях и зачитах на различни места, за да се уверя, че нещата са под контрол – черното си е черно, а бялото си стои бяло. Това „случайно“ четене ми действаше успокояващо и ставах по-уверена да чувствам себе си като себе си, а не разколебана за пореден път. Лекциите на професора ме връщаха в основата на моето възприемане на литературната теория. С тях излизах направо на широкия булевард. Никой друг преподавател от моето следване в „Българска филология“ през 90-те не ми e вдъхвал такъв мащаб за мислене и действие. Сякаш в Теория на литературата можех да направя всичко. Много четене с внимание, но още повече свобода да избереш как.

Чух новината за смъртта на нашия професор и се опитах да повярвам на факта. Понеже тетрадката със записките беше все наоколо, книгите от годините на учене стояха по рафтовете, моите занимания с литература бяха ако не всекидневни, то поне все „в реда на нещата“. Образованието ми на филолог и изявите ми на автор в българската литература ме връщаха и ме връщат към онази идентификация на николагеоргиевското литературознание и цялата представа за безкрайното поле на възможностите и изборите във фикционалния свят на литературата. Нямаше как Никола Георгиев да си е отишъл, защото през годините той все стоеше отстрани и сякаш гарантираше „нашата“ теория на литературата, нашите начини да мислим и четем, нашите подходи да пишем и говорим.

Новината, че Никола Георгиев напуснал този свят, ме накара да взема в ръка записките. Винаги преди сами влизаха в ръцете ми, а сега бяха изчезнали. Затърсих усърдно, защото исках да напиша своя спомен, да дам точни примери на чуто и онагледено. Нямаше ги никъде. Отидох в къщата на родителите си и там – нищо. Доказателствата ми за света на онези дни и лекции бяха изгубени. Сигурно без да забележа вече аз съм тях. Спрях да ги търся и се примирих. Дошло е времето сами да се оправяме с библиотеките си.

Проф. Георгиев влизаше в аудиторията и започваше да хвърля във всички посоки заглавия, имена на писатели и литературоведи, европейски школи и примери за видове четене. После задълбочаваше и отново взрив на вдъхновение. Говореше разпалено с широко учудени очи и ситно крачеше насам-натам из аудиторията. Отново и отново сам се учудваше на парадоксите, които откриваше в гънките на световната литературна и теоретичната мисъл.

Казваше, че най-важното в образованието на филолога е да умее да търси в Библиотеката, не да запомня, възпроизвежда и дава научени отговори. Имаше предположението, че онзи, който забравя, чете най-добре.

Не успявахме да записваме стрелкащата се мисъл на професора из редицата имена и школи – Тери Игълтън, Бенедето Кроче, „Шагренова кожа“, ОПОЯЗ…В началото на 90-те започнаха да се появяват заглавия и автори, за които ние вече бяхме подготвени. Професорът всекидневно създаваше публика от четящи и мислещи. Чувствахме, че целият свят е достъпен в своите велики автори и произведения. Цяло приключение беше изборът на вида анализ на творбата, която можеше да бъде изследвана вътре в него, като в една „торба“.

Все пак, изглежда странно професорът да си е тръгнал. Докато все още приемам факта, си казвам, че в света на духовното това няма голямо значение. И имам подозрението, че неговата гаранция за нашите научни и литературни избори ще бъде винаги на разположение.

Бях първи курс, когато за първи път написах рецензия за новоизлязла книга. Дотогава пишех само стихотворения. Помня, че книгата беше на Джулиан Барнс – „Бодливото свинче“ (изд. „Обсидиан“, 1992). Написах страничка и половина и я занесох на проф. Никола Георгиев. Той ми каза да отида след няколко дни. Почуках на вратата на кабинета му и той излезе в коридора с моите листи в ръка. Нямаше „добре“, „зле“, просто ми каза да занеса текста на Христо Буцев в редакцията на в-к „Култура“. Беше поправил грешно написаната (на пишеща машина „Хеброс“) дума „подтиснат“ с правилното „потиснат“.

Така започнах да пиша оперативна критика и да публикувам мнения. На широкия булевард на безкрайното четене можех да имам такива.

Десислава Неделчева
02.10.2019