Начало Идеи Гледна точка Процесията на образите
Гледна точка

Процесията на образите

4066

Преди седмица мой познат настоятелно ми препоръча изложбата на Станислав Памукчиев на „Шипка” 6. Казах малко разсеяно, че да, ще отида и както за съжаление често се случва, не отидох, приближаваха дните на Страстната седмица, съзнанието се вглъбяваше другаде, не му се искаше да се плъзга по светски прояви. Малко по-късно получих още едно подтикване от моя познат – изложбата скоро щяла да бъде закрита, дали съм успяла да я видя?

Отидох в последния ден преди закриването.

Как сам Господ ни подтиква през другите да вървим към Него, да погледнем към Него!

Митко Новков вече писа за тази изложба. В своя текст той анализира философските концепции на твореца. Но тъй като изложбата е събитие, аз ще опиша своите преживявания на зрител, преминаващ през неговите „разчовъркващи“ траектории на времето.

Мога да я определя като полуизложба, полуинсталация, полуконцерт. Няма и помен от маниерността и неистовата жажда да се привлече публичното внимание на всяка цена, каквито демонстрират някои инсталации, напиращи да фокусират интереса ни. Няма и помен нещо да се скандализира, за да се подразбере какъв креативен и извисен човек е авторът. Няма и най-малкото усещане за скалъпеност, нагласеност, изкуственост на замисъла, тъй щото да се внуши на публиката какъв вглъбен мъдрец е създателят на произведението. Няма маниерност и маниеризъм или претенциозен снобизъм, няма илюстративност или плакатност, нито будеща съчувствие творческа немощ, прикрита зад парадиращо самочувствие.

Изброявам какво няма в тази изложба, тъй като тези неща напоследък твърде често ги има. Но има и други неща. За тях искам да говоря, колкото и да е трудно те да се изразят.

В лявата част на пространството от тавана висят големи тръби – защо са с различни размери, йерихонски юбилейни рогове ли са, от чийто тръбен звук укрепени стени рухват до основи, или носят ехо от бъдещето, когато в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим. От тях ли идва необяснимата и скръбна музика, ние ли тях да слушаме, или те нас чуват, кои са тези „те” обаче, това въобще музика ли е, или стонове, но кой стене, песнопение ли е, музиката на големия съвременен наш композитор Асен Аврамов само ни пита, защо, защо, планина от въпроси се струпват върху съзнанието ни, докато ние обикаляме между тръбите и се мъчим да отгатнем от каква материя са направени, като че ли това ще разгадае мистичната загадка на тази Процесия на звука от времето през безвремието към вечността. После погледът ни се приковава в една картина зад тръбите. Не зная каква е техниката, с която се рисува подобно платно. При взиране окото долавя нещо, но бавно, постепенно, необходимо е някакво и духовно, и физическо усилие, за да се проумее нещо като фигура, по-скоро разпятие, но не в обичайната поза, а просто един човек, който ние знаем, че е Христос, но кръстът не е изрисуван или по-скоро ние не можем да го видим, очите ни са забулени в тази мъгла, която е обхванала цялата картина, мъглата е жива, движи се, тя обхваща и нас, и залата, ние самите сме мъглата, ние самите ту провиждаме фигурата на Христос, ту я загубваме от поглед, от нас самите идва тази музика, която е по-скоро стон, страдание, копнеж, неизразима тъга.

За няколкото минути само откакто сме в залата, твърдата земя под нас се превърна в подвижни пясъци. С такава лекота успяха да ни отместят от самите себе си, успяха да отнемат от нас нашия център и фокус, без ние дори да усетим това.

И после картината „Процесията”. Огромна картина, на която е изобразена дълга редица от хора, във виелица ли вървят, в снежна буря ли, забулили са лицата си, срещу им сигурно духа много силен вятър, те се борят с него, вървежът е драматичен, всеки миг някой ще падне, ще издъхне, другите може и да го стъпчат, скръбно е, трудно е, непосилно е. И изведнъж разбираш, че и ти си там, сред тези хора, ти си в същата картина, че е нарисувана твоята съдба, такова мигновено идентифициране, такова умело приласкаване рядко ти се случва! А накъде се е устремила тази процесия, срещу каква стихия, ще надделеят ли тези хора срещу нея? Поглеждаш към далечния края на картината, там отново ги посреща – всичките! – някаква фигура, за която само сърцето се досеща, че е Христос.

И след това инсталацията с нещо още по-неопределено. За себе си го нарекох – висящите коси на различни хора. Все едно скалповете на всички тези от процесията са свалени и са положени на рафтове, от които висят. От всичкото наше телесно е останало само това – косата. И това не е нещо непременно лошо или тъжно, това е просто факт, който трябва да приемем. Докато Процесията е неспирният вървеж, тези коси са неизбежното спиране.

И ходът на посетителя се насочва към следващия ъгъл, където пак има нещо, с което трябва да се преборим, за да го проумеем. Но по пътя за следващия ъгъл погледът му се приковава от нещо, което се движи и свети на пода. О, на пода се прожектират думи, текстът се изписва бавно, дума по дума, все едно тече през съзнанието и се запечатва дълбоко в него…

Човекът е вкоренен в Бога, както и Бог е вкоренен в човека. Тази първична истина е засенчена и дори закрита от принизеността на човека, от неговата екстерполация, от неговото отдалечаване не само от Бог, но и от неговата човешка природа….

Здрачът изостря копнежа по вечната светлина…

Нещастието на човека идва от неговото величие, от това, че в него има безкрайност, от това, че той не може да се погребе окончателно в крайността…

… творчеството е не създаване на продукт на културата, а потрес и извисяване на цялото човешко същество към по-висш живот, към ново битие…

Думи, които се движат като процесия. Цитати от Николай Бердяев, през които се осмисля експозицията.

Моята професия е писател и е естествено най-силно да се влияя от думите. Но преди да прочета думите, аз бях също така потресена от тръбите, от процесията, от косите, от фигурата на Христос, която ту се вижда, ту не, от музиката, която ту е стон, ту ехо. Думите рисуват образи. Образите шестват в процесия.

Всичко това създава у посетителя образа на един човек, обърнал лице към небето, изражението му е драматично, ръката му е вдигната, ръка за помощ? Ръка за поздрав? Ръка за побратимяване? Един човек, който с все сила вика към небето и чака отговор? Или помощ? Или осиновяване, Божие осиновяване?

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора