0
539

Процеси

AZahariev

Мисля си, че разплискването на исканията на протестиращите от улиците на българските градове и преливането им отвъд ръба на горчивата чаша, поднесена към устните на управниците, не бива да бъде разглеждано непременно като хипертрофия на гражданското недоволство. Независимо от това дали го мислим като стихиен или като донякъде дирижиран процес. А това значи, че не бива да виждаме нещата като сигурен симптом за липсата на зрялост у българите от площадите по отношение на политическото и неговата кройка при съвременните демократични условия. Наистина така бързо осъществилото се надстрояване на първоначално издигнатите претенции с още и още желания за промяна няма как да не остави вкус на преждевременно втасало (а оттам и на вкиснало), но впечатлението, според мен, е по-скоро измамно. Защото не нещо друго, а самият развой на събитията (в съвкупността им) предопредели (колкото и говореното за детерминация в една толкова динамична ситуация да е рисковано) необратимия ход на уличната експанзия.

Искам да кажа, че не някаква вътрешна логика на протеста, а нещо отвън предизвика еволюцията в посока издигане на все по-радикализиращи се и дръзки спрямо действащия политически модел искания. Отприщването на бента акумулира за изненадващо кратко време готовност за продължаване на демонстрациите, както и стръв за довеждането на нещата „докрай”- в това едва ли има съмнение. Въпросът е там  – кой беше ключовият фактор, кое или кой дръпна в крайна сметка спусъка на гражданската непримиримост? На пръв поглед загадка изобщо няма, ще кажете, тъй като отговорът е като че ли еднозначен: зимните сметки за ток и топлинна енергия, като най-нагла проява на произвола на енергийните монополисти, в комбинация със социално нечувствителната политика на кабинета изкараха народа извън кожата му, а оттам го и запратиха на площада пред Народното събрание. Всичко това, разбира се, е така, но то беше в началото. Посоката, в която поеха впоследствие събитията, и в която се устреми векторът на ескалацията, не могат да бъдат обяснени само с мощния заряд на гнева и с искрата, запалила пожара.

Убеден съм, че същинският тласък към радикализация на протестите, изстрелял ги необратимо в стратосферата на революционния патос и остротата на фразеологията, беше даден на 20-ти февруари сутринта. Да, нито преди, нито след това. Решаващият импулс  дойде точно с обявената от премиер-министъра оставка на кабинета. Ако Борисов не се беше отказал от поста, протестиращите нямаше да се вземат толкова насериозно и да изживеят звездните си мигове. Психологически погледнато, няма как едно толкова бързо огъване на властта да не те насърчи и окрили. Нека все пак се замислим –  кога в най-новата история на България правителство е падавало доброволно оставка след едва няколко дни на уличен натиск?

Донякъде зашеметени, ще рече главозамаяни, недоволните усетиха в себе си сили, за които само до преди дни не бяха подозирали. Властта се оказа изненадващо лесно пробиваема. Властта ни се видя досегаема и крехка. И то, коя власт. Тази на мъжкото момче. Тази, за която си знаехме, че е доминирана от вицепремиера по вътрешните работи.

Но имаше и нещо друго, за което демонстрантите не предполагаха в началото. Че като се завърти колелото така светкавично, ще ги превърне от хора, търсещи отговорност, в хора, които за даден период от време ще трябва да споделят отговорността за дневния ред на обществото. Това обърка не един и двама.

Струва ми се, че никой не очакваше толкова скорошна развръзка. Да, развръзка, защото резигнацията на Бойко Борисов, ако и да заплете нещата в по-дългосрочен план, поне заработи като коляновия вал в двигателя на събитията, водещи неумолимо към развръзката.

Според мен хората от митингите наистина не бяха калкулирали в сметките си възможността министър-председателят да капитулира само за няколко дни. В програмния ред (колкото и аморфен да е той) на излезлите да изявят волята си, беше залегнала по-скоро идеята за активна и далеч по-продължителна конфронтация с властта. А тя се оттегли ненадейно лесно и ги остави сами. Борисов изостави протеста и той осиротя. Когато вече няма на кого да викаш „Оставка”, а ти се вика, не ти остават на разположение много варианти. Или трябва да свиеш знамената и да се прибереш у дома, или да останеш на улицата и на позициите си. Но за да не бъдат отслабени и заглушени същите, се налага да бъдат преформулирани. И точно тази беше потребността, която доведе до разтягането на кръга от искания и до прехвърлянето им на максимално широка плоскост. По силата на тъкмо тази необходимост се изправихме пред лозунгите за преформулиране на самата конституция на съвместното ни съществуване.

С решението си Бойко Борисов съумя да постигне две много важни за него неща. Преди всичко да отклони удара от себе си и от политиката, водена от неговия кабинет, към политическата класа като цяло, към статуквото, към олигарсите и т.н. и т.н. Не че с това успя да излезе сух, но все пак отрази твърде ловко и навреме атаката, като предотврати по този начин пагубни за ГЕРБ последици. Казано иначе, занули брояча. След случилото се българските граждани отново търсят не алтернатива на едно конкретно управление, а принципни, фундаментални решения за себе си. Нещата от персонални станаха общи, абстрактни. Докато исканията се конкретизираха, чертите на адресата им все повече се размиваха.

На второ място, но не и по значение, идва стратегически добре пресметнатото обезсилване на някои от основните конкуренти. Това с БСП и ДПС е ясно, не си заслужава да го предъвквам и аз. Но помислете само. Ще бъде ли Меглена Кунева вече същата? Ще продължава ли да бъде след два месеца госпожа Кунева все така интересна и убедителна със своята (вече скучно-партийна на фона на авангардната естетика) „България на гражданите”? Сиреч след като сме станали свидетели на „случването” на автентичната, низинна експлозия на живата гражданска енергия. Със своевременната си оставка Борисов сръчно подхвана краищата на килимчето под краката на госпожа Кунева. Та нали сега вече си имаме легитимна, съвещаваща се с президента и обикаляща телевизиите гражданска алтернатива на партиите! Лицата на алтернативата стават от ден на ден все по-видими, все по-ярки и все по-опитни. Е, остава да видим дали съвсем скоро няма да се появят заснети върху някоя от партийните листи.

Каквото и да кажем, едно е ясно – България на гражданите вече не е очакване, а реалност, с която живеем. Хитро, не може да се отрече. Това е то – процеси!

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияСомнамбулите
Следваща статияЗа съдбата на евреите