0
1936

„Процесът срещу богомилите“

Георги-Марков

„Спомням си, че пиесата ме разтърси от дъно. Малко е да кажа, че бях във възторг от онова, което Стефан Цанев беше написал.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век. След почти половин век от създаването си пиесата „Процесът против богомилите” е на сцената на Народния театър, в постановка на Маргарита Младенова.

Ако обективно и честно погледнем в историята на нашата литература, ще трябва с горчивина да признаем, че между празните лавици на някои литературни жанрове най-празна като че е лавицата на драматургията. След Друмевия „Иванко, убиецът на Асеня“ постиженията на българската драма стигнаха до „В полите на Витоша“ и като че там си останаха, безсилни да се покатерят върху билото на театралната планина. Колкото и мило и трогателно да е наследството, което ни оставиха Яворов, Антон Страшимиров, Ст. Л. Костов, Йордан Йовков, ние не можем да отминем истината, че всичко това беше твърде далеч от развитието и върховете на световната драматургия, че повече или по-малко беше плод на любителска драматургия. Изпитвам известно неудобство, когато от време на време чета хълцанията на новоизлюпени литературни патриоти, които през ден откриват неоткрити български шекспировци. През последните двадесетина години българската драматургия по принцип запази любителския си характер, но с една съществена разлика — идеализмът на класиците ни беше подменен с казионния рационализъм на техните наследници. Нещо повече: от чисто професионална гледна точка ние още нямаме комедиен автор от класата на Ст. Л. Костов, нито пък можем да сравним драматургичния заряд на „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари“ на Яворов с най-добрата пиеса на Камен Зидаров „Царска милост“ или с „шедьоврите“ на Орлин Василев. Също така никакъв обективен критерий не може да приеме като сериозни постижения благородните опити на Димитър Димов да напише пиеса. Далеч съм от мисълта да се занимавам с нещата, които сега задръстват българските сцени, наричани по някакво фатално недоразумение „пиеси“ — на Божидар Божилов, Боян Балабанов, Тодор Генов, Климент Цачев, Лада Галина и така нататък. Известни проблясъци на оптимизъм имаше при Иван Пейчев, поне поради чистото му отношение към сцената.

Едва преди десетина години животът на драматурзите се посъживи — с всички надежди, че най-после на наша сцена ще се появи действителна пиеса. Трябва да отдам дължимото на вече професионалните усилия на Никола Русев, Йордан Радичков, Иван Радоев, Недялко Йорданов и неколцина други, които с цената на големи усилия си пробиха път до сцената.

Имаше време, малко преди годината на Чехословакия, когато театрите, водени от ентусиазирани директори и режисьори, подадоха ръка на тези драматурзи. Върху сцените на много театри се появиха едни от най-оригиналните наши пиеси, като „Суматоха“, „Старчето и стрелата“, „Автостоп“, „Пътеки“… Но само една година след Пражката пролет всичко това свърши. След последния, т.нар. национален преглед и след съответната статия на „Работническо дело“ от 26 юни 1969 г. множество пиеси бяха изхвърлени, за да се предоставят театралните сцени на крещящата посредственост от задния двор на литературата ни. Нямам никакво желание да изреждам имена, които са обида не само за драматургията ни, но и за времето, в което живеем. Има наистина нещо унизително да бъдеш съвременник на драмоплетци, чието умствено развитие е останало някъде отвъд каменната епоха, които внезапно откриват, че „хлябът служел за ядене“ и разхождат из сцените герои — досадни малоумници, чието интелектуално ниво може да се сравни единствено с това на техните автори. Ако човек си даде труда да прочете заключителната статия на „Народна култура“ от миналата година за театралната анкета, ще намери най-категорично потвърждение на гореказаното. Разбира се, статията е пропита от лицемерие и фалшифицирани оценки, плюс ужасна театрална некомпетентност. Като че е писана от група идеологически офицери по време на предпарадна подготовка. Както и да е, чели сме не една и две подобни статии и не за тях е думата. Като прелиствам репертоара на театрите, виждам, че нещата наистина са стигнали до дъното. Няма пиеси. Няколко плахи опити някъде по периферията и това е всичко. Като че в света няма друга страна (може би с изключение на Съветския съюз) с по-беден национален театрален живот. И човек не може да не бъде покрусен от похабяването на истински театрални творци като режисьорите Асен Попов, Леон Даниел, Вили Цанков, Коко Азарян и великолепните артистични дарования на актьори като Наум Шопов, Георги Калоянчев, Апостол Карамитев, Димитър Панов, които трябва да газят в плитките литературни локвички на множество набедени драматурзи. Не е вярно, както вестниците се оплакват, че пиеси нямало. Има пиеси, има чудесни пиеси, но те, господа другари, изглежда, не са вашите пиеси!

Преди около три години бях един от първите читатели на една току-що написана пиеса, наречена „Процесът срещу богомилите“, на младия български поет Стефан Цанев. Определено казано, това е една от най-хубавите пиеси, които съм чел, и според мен действително най-хубавата българска пиеса. Тя е историческа, документална и както заглавието показва, се отнася до процеса, който българският цар Борил устройва срещу богомилите и техния водач по негово време поп Стефан. Всеки знае, че създаването и разрастването на богомилското движение в България е огромен исторически факт, който днес се явява началото на всички протестни движения, довели по-късно до Възраждането в Европа и до революционните промени в света през последните векове. Богомилите — това е една от големите легенди в нашата история и много от онова, което те са оставили, продължава да има своята валидност и днес.

bogomili
Постановка на „Процесът против богомилите“ на Маргарита Младенова в Народния театър през 2015 г., сценограф Никола Тороманов, фотография Яна Лозева

В разкапаната от интриги и заговори държава на Борил богомилското движение се развива с нова мощ. То е духът, който дири обновление, духът, който протестира от позициите на фанатичен идеализъм. Влиянието на ереста е толкова силно и неудържимо, че Борил е принуден да вземе мерки и през 1211 г. свиква известния Търновски съд-събор, който по подражание на Цариградския събор от 1084 г. осъжда богомилското движение, а водача му, поп Стефан праща на кладата.

Подобието на двата процеса дава хубавата идея на Стефан Цанев да отстрани от пиесата си понятието „време“, като разположи действието на процеса в повече от 10 века. Защото адвокатът на богомилите е наш, съвременен адвокат от двадесетия век и цялата пиеса напомня на театрална реставрация. Така в течение на процеса на цар Втори на сцената се явяват Алекси Комнин и неговата дъщеря, живели век преди това, явяват се куп исторически лица от разни епохи и драматургическото стълкновение между тях ни демонстрира ярко стълкновенията между идеите във всички времена. Но което е още по-важно, всички реплики в пиесата са документални. Това са цитати от църковните, историческите и богомилските книги. Сигурно Стефан Цанев е хвърлил огромен труд, за да превърне историята в диалог. И тук е един от успехите на драматурга: че битката между цитатите ни характеризира по най-блестящ начин не само образите на героите, но и целия ръст и дълбочина на сражаващите се идеи. И като прибавим и това, че на сцената се разискват генералните въпроси на човешкото съществуване — за Бога, за Доброто и Злото, за съвършенството, за чистотата. Всеки може да си представи колко силна и недвусмислена е кореспонденцията на зрелището от 1211 г. с нашето време. Целият исторически материал — вече преобърнат в истинска драматургия според всички модерни изисквания — е организиран великолепно. Може би най-хубавата идея в тази пиеса е историята с цар Борил и неговите двойници. Множеството опити на заговорници да убият царя свършват с това, че бива убит поредният негов двойник. Всеки път, когато Борил пада под меча на убийците и се чува възгласа: „Убиха царя!“, внезапно се появява новият Борил, който прекрачва трупа на убития, сяда на трона и усмихнат казва: „Царят съм аз!“. А Борил въплъщава в себе си най-ужасните съвременни черти на лицемерие, интригантство, подлост, политическо двуличие и жестокост. Борил на Стефан Цанев е една комплексна Шекспирова фигура, събрала в себе си може би Макбет, Ричард Втори, Ричард Трети и нещо от Крал Лир. Защото и пиесата носи плътта на Шекспирова пиеса, при която от всеки връх се открива бездънна пропаст. И всичко това, потопено в страхотната мистерия на българското Средновековие.

Спомням си, че пиесата ме разтърси от дъно. Малко е да кажа, че бях във възторг от онова, което Стефан Цанев беше написал. И мнозината български интелектуалци, които четоха пиесата по-късно, бяха единодушни, че най-после се е появила голяма българска пиеса. Под наше влияние театри и режисьори се заинтересуваха от нея. Но всички перспективи за поставянето й на сцената бяха погребани от злощастното репертоарно бюро при Комитета по култура и разбира се, най-вече от ония, които пазят българския народ от врагове. Отнякъде плъзнаха слуховете, че всички образи в пиесата са алегорични, че техните прототипове дишат въздуха на нашия век, че с пиесата се обиждали важни персони. Излишно е да доказвам, че това са елементарни реакции на политически клюкари, че Стефан Цанев е бил твърдо далече от това — да си даде труд, за да карикатури карикатурните сами по себе си образи на българското съвремие. Макар че не е партиен член, Стефан Цанев е убеден комунист-идеалист. С това му убеждение е пропита цялата му поезия и той използува процеса срещу богомилите за защита на собствения си идеализъм и, предполагам, на остатъците от вяра, които все още се крепят в душата му. Неговият идеализъм понякога наистина го отнася в небитието на поетичната наивност и невинност. И не е негова грешка, че всичко това, за което се говори в пиесата му, има наистина абсолютно съвременно звучене. Дори и самата забрана да се постави пиесата му кореспондира напълно със забраните и изгарянията на богомилските книги. Точно като богомила Стефан Цанев се опитва да брани светостта на идеала си от цинизма на бориловци и неговите потомци. Пиесата завършва с внушителен трагизъм. Богомилите изгарят на кладата, верни на себе си. И двойниците на Борил продължават да заемат мястото на убития си предшественик, така че в действителност никой не знае кой е Борил, защото всички са Бориловци.

Нямам възможност да се спра на другите достойнства на пиесата както и на отделните образи. Но онова, на което искам да обърна внимание, е другото — отношението, което съвременната българска действителност има към тази пиеса. Може би точната дума в случая е варварството, иначе с какво друго може да се квалифицира дейността на театралните власти, които лишават народа ни от една наистина внушителна и проникновена творба, при това изключително национална. И докато с всички средства се насърчава развитието на пошлостта, бездарието и политическата конюнктура, едно истинско творение на истински творец трябва да стои в кошчето за боклук.

Утехата ми е, че това вече много пъти се е случвало в историята, но времето винаги е отсъждало своето. Идва оня безпощаден миг, когато историята безкомпромисно поставя всекиго на мястото му. И за разлика от диалектиците аз ще кажа — няма ваша и няма наша история, има истинска история. И тя казва, че богомилите много пъти са били изгаряни, но богомилството не е изгоряло.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияКогато сградата се превръща в скулптура
Следваща статияКриза на доверието