0
594

Процесът

Kafka

Публикуваме послеслова на преводача Любомир Илиев и главата „Арестът“ от романа на Кафка, преведен за пръв път от неподменения оригинал.

Романът „Процесът“ (изд. „Атлантис-КЛ“) е преведен от Любомир Илиев и за пръв път представя на български език неподменения оригинал, като по този начин най-сетне прави възможно възприемането и осмислянето на великата творба в нейния автентичен облик.

В „Процесът“ Кафка е провидец на големите престъпления на ХХ век, на терора и преследванията, а и на модерната днешна държава, поставила под наблюдение своите поданици.

 

„Процесът“, Франц Кафка, изд. „Атлантис-КЛ“, София, 2016, превод от немски Любомир Илиев, художествено оформление Кремена Филчева.

 

Процесите около „Процесът“

Любомир Илиев 

kafka-procesat1Habent sua fata libelli – „Книгите имат своя съдба“. Ако може да се вярва на тази латинска сентенция, книгите на Франц Кафка (1883 – 1924) имат извънредно странна съдба: и заради степента на въздействие върху читателската аудитория, и заради необичайността на своето създаване, и заради замисъла на самия си автор изобщо да ги няма.

Сред оставените от Кафка всевъзможни писмени свидетелства се откриват и две бележки, адресирани до близкия му приятел Макс Брод; едната по всяка вероятност е писана през 1920 г., а другата – през ноември 1922 г., но съдържанието им е почти еднакво: „Всичко без изключение трябва да се изгори и те моля да сториш това колкото може по-бързо“.

Трудно може да се намери човек, по-малко подходящ за инквизитор на творческото наследство на Кафка от Макс Брод (1884 – 1968), писател, литературен критик и есеист, на всичко отгоре неистово вярващ в гениалността на своя приятел и поради това – негов неуморен популяризатор: до „аутодафето“ не се стига и няма как да се стигне.

Брод не чака дълго: още на 17 юли 1924 г., едва месец след кончината на Кафка, оповестява в берлинския вестник „Велтбюне“, че подготвя ръкописното наследство на Кафка за издаване. Всъщност процесът на издаване започва още с въпросната статия: Брод я съпровожда с два ръкописни текста на Кафка – именно двете бележки, които съдържат желанието на автора да се унищожи или предаде на забвение цялото или почти цялото негово творчество.

Между 1925 и 1934 г. в Берлин и Мюнхен виждат бял свят пет книги на Франц Кафка (три романа и два сборника с кратка проза), а през 1935-1937 г. в Берлин и Прага излиза шесттомно издание на събраните му съчинения. Името на Кафка, неостанало незабелязано и по-рано (за него са писали Роберт Музил, Курт Тухолски, Оскар Валцел), привлича вниманието на Бертолт Брехт, Херман Хесе, Валтер Бенямин, Томас Ман, Алфред Дьоблин.

Първата книга, която Брод издава след смъртта на Кафка, е романът „Процесът“ (1925). Още през 1919 г. той пише на приятеля си: „Би било прекрасно, ако при случай поговориш с Майер (директора на издателство „Курт Волф“ в Лайпциг – Л. И.) – вече на няколко пъти казва, че ако напишеш роман, ще го превърне в сензация. Ще взема да завърша твоя „Процес“ на своя глава.“ От 1920 г. ръкописът на романа наистина се намира у Брод, предоставен му лично от автора за работата над есето „Писателят Франц Кафка“, което излиза през 1921 г. на страниците на „Нойе Рундшау“, едно от най-авторитетните за времето си немски литературни списания.

Докато готви книгата за публикация, Брод се сблъсква с проблем, който от втората половина на ХХ век, когато Кафка става абсолютна знаменитост, класик на модернизма, пророк и икона на интелектуалния елит, непрекъснато занимава мисълта на безчислените изследователи и тълкуватели на австрийския писател: романът му „Процесът“ не съществува като завършено цяло, а представлява „голям вързоп хартия“ (Брод). Няма и окончателно наименование, макар в разговори Кафка да е използвал работното заглавие „Процесът“, което се потвърждава и от буквата „П“, изрисувана от автора върху шестнайсетте плика с ръкописа. Това наименование се споменава и в дневниците, и в писмата на Кафка.

От шестнайсетте глави на романа поне седем не били дописани докрай. Липсвала номерация на главите и фрагментите. Отсъствали каквито и да било указания за поредността им. Брод е имал пред себе си, тъй да се рече, чернова на незавършен роман, над който Кафка работи интензивно от началото на август 1914 до края на август 1915 и към който никога повече не се връща, понеже го смята за „несполучлив в художествено отношение“. Единственото, което предприема авторът, когато решава, че романът „не се е получил“ и че не ще успее да го завърши, е следното: няколко тетрадки с ръкописен текст, които имат отношение към „Процесът“, Кафка разделя на отделни части (в съответствие с главите и фрагментите от глави). В малкото случаи, когато краят на една глава и началото на друга са написани на една и съща страница, той преписва съответните редове на отделни страници. Пред всяка от завършените глави Кафка слага заглавна страница със сбито съдържание. Страниците от фрагментарните глави полага в сгънати по средата листове, на които също е обозначено съдържанието на съответния текст. Оформените по този начин части на романа пъха в отделни пликове.

Брод убедено вярва в бляскавото бъдеще на все още несъществуващата книга. Решава да „завърши“ романа и публикува „Процесът“ като цялостно, практически готово произведение, като се постарава да избегне „всичко, което изтъква фрагментарния му характер и затруднява четенето“. Освен издателско-търговските съображения, на това решение повлиява и една особеност на „Процесът“, която принципно го отличава от другите два романа на Кафка: текстът има завършена рамка – първата и последната глава са написани в самото начало на работата над произведението през август 1914 г. Според Брод непълнотата на отделни и дори отсъствието на някои глави не влияят върху впечатлението за цялостност на произведението: „Преди залючителната глава е трябвало да бъдат представени още няколко стадия от тайнствения процес. Но доколкото според устно изразеното намерение на автора процесът никога не е замислян да бъде доведен до последната инстанция, романът в известен смисъл се оказва принципно незавършен, тоест би могъл да бъде продължен infinitum. Така или иначе, завършените глави заедно със завършващото действие на финала позволяват напълно отчетливо да се проявят както смисълът, така и контурите на произведението, и ако не се заостря вниманието на читателя върху това, че самият автор все пак е възнамерявал да продължи своята работа над творбата, читателят надали ще долови някакви липси в книгата. “

Брод се постарава да задълбочи впечатлението, че романът е завършен. Първото издание съдържа само приключените глави.  Публикуването на фрагментите е замислено в отделен том като приложение към събраните съчинения на Кафка. Освен това ръкописът се подлага на съществено редактиране, нанасят се доста поправки и в резултат редица стилистически особености на автора претърпяват сериозна трансформация. Има дори случай, в който Брод пренася цял абзац  от средата на главата в нейния край, за да направи текста по-строен. Не липсват и немалко погрешни прочити на ръкописа, които на места изкривяват достатъчно сериозно смисъла на отделни сцени и фрази.

Да се спрем на само две от многото т. нар. „емендации“ в „Процесът“. В последната глава от романа например, когато водят Йозеф К. към мястото на екзекуцията, двамата господа му позволяват сам да определя как да се движат, а той го прави събразно пътя, по който крачи пред него госпожица Бюрстнер, и то не защото иска да я вижда колкото може по-дълго, а за да не забравя предупреждението, което му е отправила. „Единственото, което ми остава да направя сега“, рече си той и равномерността в неговите крачки и в крачките на останалите трима сякаш потвърждаваше мисълта му, „единственото, което мога да направя сега, е да запазя докрай бистротата и спокойствието на разсъдъка си.“ (с. 239). Тук Брод променя „трима“ в „двама“, промяна важна дотолкова, доколкото принизява значението на госпожица Бюрстнер за Йозеф К. на това ключово място. Вторият подобен случай е в главата „В катедралата“, където Кафка пише: „К. бе дошъл навреме, тъкмо когато влизаше, удари единадесет, но италианецът още го нямаше.“  (с. 217). Тук Брод – очевидно смятайки, че авторът е направил грешка по невнимание – променя „единадесет“ в „десет“ и по този начин не забелязва онова знаменито „времево преплъзване“, което както в тази глава, така и още в главата „Първо следствие“ намеква за прехода от сферата на общото в сферата на личното. Според „личното времеизмерване“ на К. обаче е десет часът; едва когато прекарва цял час в катедралата, неговият собствен часовник (както авторът услужливо ни съобщава), сочи единадесет – мотив, често срещан у Кафка и в други негови произведения, и в дневниците му.

През 1935 г. излиза второто издание на романа. Брод запазва в него основния корпус на текста, включва в приложение незавършените глави и зачеркнатите от автора пасажи, сверява първата публикация с ръкописа, като се отказва от много предишни поправки. През 1946 г. събраните съчинения на Кафка се преиздават в САЩ без каквито и да било промени. Най-авторитетно обаче става изданието на „Процесът“ от 1950 г. на издателство „Зуркамп“ във Франкфурт на Майн в рамките на новите, следвоенни събрани съчинения на писателя. В приложението Брод добавя един нов фрагмент и нанася в текста още няколко поправки. Тъкмо този вариант на романа се преиздава многократно и служи за основа на огромно количество преводи на десетки езици.

Именно в този си вид романът „Процесът“ съставлява навярно най-важната част от творческото наследство на австрийския писател и влиза в списъка на най-значителните произведения на ХХ век.

Но Макс Брод не само е неуморим издател на Кафка, а и ревниво крие ръкописите му от чужди погледи. В литературоведските кръгове сравнително рано (от началото на 50-е години) се чуват критични гласове, подлагащи на съмнение издателската му практика, още повече, че като автор Брод е старателен, но далеч не достига равнището на гениалния си приятел. Достъп до ръкописа на „Процесът“ става възможен едва през 1988 г., когато Германският литературен архив „Фридрих Шилер“ в Марбах го откупува за огромна сума от наследниците на Брод. Като се опира на него, англичанинът сър Малкълм Песли, който от 1975 г. работи над академичното издание на събраните съчинения на К., през 1990 г. издава двутомник със заглавие „Процесът“. Роман по материали от ръкописа“, който е в основата и на настоящето издание. В първия том са включени завършените глави и фрагменти от глави. Вторият съдържа материали, свързани с работата на Кафка над текста (поправки и варианти, включително зачеркнати пасажи), както и подробен справочен апарат. В корпуса на основния текст са направени съществени промени. Издателят премахва номерацията на завършените глави (тя отсъства и при Кафка). Приключените глави са разположени в привичната си последователност, но първата (от изданието на Брод) е разделена на две самостоятелни глави (в ръкописа ги разделя черта; заглавна страница липсва, макар Брод да твърди, че такава е имало и че названието на главата е на самия Кафка). Главата, назована в ръкописа „Приятелката на госпожица Б.“ и при подготовката на изданието за печат променена от Брод в „Приятелката на госпожица Бюрстнер“ (четвърта глава в неговото издание), е отнесена към „Фрагментите“, доколкото Кафка не я е съпроводил със заглавна страница. Изменена е и последователността на публикуваните фрагменти. Според Песли именно това разположение съответства по-точно на разгръщането на романовата фабула, на процеса на създаване на романа и на вътрешните взаимовръзки между отделните откъси от текста.

Или иначе казано: движението на романа „Процесът“ от „голям вързоп хартия“ до „завършено или почти завършено произведение“ в изданието на Песли продължава, но вече по посока на ръкописния вариант.

Последен стадий на това движение представлява най-новото издание на „Процесът“, дело на Роланд Ройс и швейцарското издателство „Щрьомфелд“(1997). Издателят си поставя за цел „да възпроизведе ръкописа изцяло“ и по този начин да даде на читателя „пълноценно впечатление от фрагментарния характер“ на непубликуваните приживе произведения на Кафка. Според Ройс самият процес на работата на Кафка над романите му се съпротивлява на „вмъкването“ на различните ръкописни фрагменти в изначално определената форма на готова книга: „В творческото наследство на Кафка няма романи. Нашето научно издание си поставя за задача да разруши лъжливата представа за уж съществуващи романи на Кафка, създадени в резултат на предшестваща издателска практика и на историята на тяхното възприемане от читатели и изследователи. Това, което остава след смъртта на Кафка и има отношение към „Изчезналият“ („Америка“), „Процесът“ и „Замъкът“, са малко или много нахвърляни бележки, чийто фрагментарен характер съвсем не е случаен, а е свързан най-дълбоко с начина, по който пише Кафка.“

Така кръгът се затваря. Въпросното последно издание на „Процесът“ представлява не завършена книга с определена вътрешна структура и последователно подредени глави и фрагменти, а шестнайсет отделни тетрадки, сложени в картонен футляр. Всяка от тетрадките съдържа факсимилните страници от ръкописа  и тяхната подробна машинописна разшифровка, напълно съответстваща на ръкописа (отчетени, разшифровани и възпроизведени са всички зачерквания, поправки, бележки). Последователността на тетрадките не е установена; липсва и съдържание. Читателят като че ли е поставен в същата ситуация, в която през 1920 г. се оказва Макс Брод, когато получава от Кафка неподредения и натикан в отделни пликове ръкопис на романа.

Първата среща на българския читател с Франц Кафка е именно с „Процесът“ и става в началото на 70-те години, сиреч по време, когато самото споменаване на името му е смятано за проява на идеологическа диверсия с всички произтичащи от това последици. Впрочем за истинска среща е трудно да се говори: романът излиза в превод на известния преводач д-р Димитър Стоевски, но… в секретния бюлетин на Съюза на българските писатели, до който имат възможност да се доберат едва малцина „избраници“. От 80-те години на миналия век творчеството на Кафка – романи, разкази, писма  – постепенно започва да се появява на български и многократно се преиздава. Но от първата поява на „Процесът“ на български досега настъпиха редица промени в езика; по-високи са днес и изискванията към превода. А като отчетем, че първият превод на „Процесът“ е правен по своеволно видоизменения от Макс Брод текст, беше крайно време Кафка да бъде реабилитиран пред многобройните си почитатели и у нас.

Това са, общо взето, основанията за новия превод на знаменития роман на Кафка, който държите в ръцете си.

 

Процесът

 

АРЕСТЪТ

Някой очевидно беше наклеветил Йозеф К., защото без да е извършил нищо лошо, една сутрин бе арестуван. Готвачката на неговата хазяйка госпожа Грубах, която му носеше закуската всеки ден към осем, този път не се появи. Такова нещо не беше се случвало. К. почака още известно време, погледна от леглото си към възрастната жена, която живееше срещу него и която го наблюдаваше от прозореца си с напълно непривично за нея любопитство, след което – понеже изпитваше и недоумение, и глад – позвъни. На вратата веднага се похлопа и в стаята влезе мъж, когото за пръв път виждаше в това жилище. Беше строен и в същото време як, носеше черен костюм съвсем по мярка, който по подобие на дрехите за из път изобилстваше с разни шлицове, джобове, катарами, копчета плюс колан и това го правеше особено практичен, макар да не беше съвсем ясно за какво точно са му нужни.

– Кой сте вие? – попита К. и тутакси седна в кревата.

Мъжът обаче подмина този въпрос, сякаш появата му беше напълно в реда на нещата, и на свой ред попита:

– Звъняхте ли?

– Ана да ми донесе закуската – каза К. и мълчаливо се втренчи в мъжа с надеждата да се досети кой всъщност може да е той. Последният обаче не се остави да бъде разглеждан продължително, а отиде до вратата, едва-едва я открехна и предаде на някого, който явно стоеше току зад нея:

– Иска Ана да му донесе закуската.

Откъм съседната стая се разнесе кратък смях; по звука трудно можеше да се прецени дали там не се намираха повече хора. И макар че непознатият надали бе научил по този начин нещо, което вече да не знаеше, се обърна към К. с официален тон:

– Не може.

– Това е нещо ново! – каза К., скочи от леглото и припряно нахлузи панталона си. – Я да видим какви са тия хора в съседната стая и как госпожа Грубах ще обясни това смущаване на покоя ми.

Вярно, веднага му мина през ума, че не биваше да изрича тези свои мисли на глас, понеже излизаше, че с думите си признава в някаква степен правото на надзор от страна на непознатия. Последният обаче явно така го разбра, защото веднага попита:

– Няма ли да е по-добре да останете тук?

– Нито ще остана, нито ще разговарям с вас преди да ми кажете кой сте.

– За ваше добро е – каза непознатият и сам отвори вратата.

В съседната стая, в която К. влезе по-бавно, отколкото му се искаше, на пръв поглед всичко изглеждаше както предишната вечер. Това беше холът на госпожа Грубах, задръстен с мебели, килими, порцеланови статуетки и снимки, където днес навярно имаше малко повече място, стига човек да не забележеше главната, трудно видима на пръв поглед промяна, която се състоеше в присъствието на един мъж. Той седеше до отворения прозорец с книга в ръка, от която вдигна очи и рече:

– Не биваше да напускате стаята си! Франц не ви ли каза?

– Ама вие какво всъщност искате? – попита К., като премести поглед от новия пришълец към онзи, когото бяха нарекли Франц и който стоеше до вратата, а после отново го отправи към първия. През отворения прозорец отново зърна възрастната жена; водена от старческо любопитство, тя вече бе отишла на срещуположния прозорец, за да види какво ще става по-нататък.

– Отивам при госпожа Грубах – закани се К. и макар да бе достатъчно отдалечен от двамината мъже, направи движение, сякаш се изтръгва от ръцете им и иска да излезе от стаята.

– Не – каза мъжът до прозореца, захвърли книгата на масичката и стана. – Забранено ви е да ходите където и да било, понеже сте арестуван.

– Така изглежда – продума К. и додаде: – И за какво?

– Не сме упълномощени да ви даваме обяснения. Върнете се в стаята си и чакайте. Съдебното дирене срещу вас вече е започнало и ще бъдете навреме известен за всичко. Говорейки ви толкова приятелски, аз бездруго нарушавам пълномощията си. Надявам се обаче, че никой освен Франц не ни чува, пък и самият той е твърде любезен с вас въпреки всички предписания. Ако и по-нататък ви върви така, както ви провървя с назначението на пазачите ви, нямате основание за безпокойство.

К. понечи да седне, но видя, че в цялата стая няма друга възможност за сядане освен на креслото до прозореца.

– Тепърва ще разберете колко верни са тези думи – изрече Франц и двамата изневиделица пристъпиха към него.

Вторият беше значително по-висок от К. и често го потупваше по рамото. Огледаха нощницата на К. и рекоха, че сега щяло да му се наложи да облече доста по-лоши дрехи, но те щели да приберат както тази нощница, така и останалото му бельо и ако делото се реши в негова полза, щели да му ги върнат.

– По-добре предайте вещите си направо на нас, а не в склада – казаха, – в склада може да ги подменят, пък и след известно време всички неща там се обявяват за продан независимо дали делото е приключило, или не. А знаете колко могат да траят такива процеси, особено в днешно време! Разбира се, в крайна сметка от склада ще ви върнат стойността на вещите, но, първо, сама по себе си въпросната сума е нищожна, понеже при разпродажбата се взема предвид не величината на стойността им, а величината на подкупа, и, второ, както сочи опитът, получената сума бързо намалява, когато минава от ръка на ръка в продължение на години.

К. почти не обръщаше внимание на приказките им, за него нямаше значение кой ще получи правото да се разпорежда с личните му вещи, които навярно още бяха негови – много по-важно му беше да си изясни положението, в което се намираше; но в присъствието на тези хора не беше в състояние и да разсъждава, както трябва, вторият пазач – какво друго можеше да бъдат освен пазачи? – през цялото време го побутваше, уж дружелюбно, с големия си корем, ала щом К. вдигна очи, видя напълно несъответстващо на това дебело туловище изпито, костеливо лице с голям, изкривен встрани нос, и забеляза погледите, които този човек разменяше над главата му с другия пазач. Кои бяха тези хора? За какво говореха? Към кое ведомство се числяха? Че нали К. живееше в правова държава, навред цареше мир, всички закони бяха в сила, кой бе посмял да нахълта в жилището му? Винаги беше проявявал склонност да гледа на нещата твърде лековато, да се убеждава, че нещо е лошо чак когато то стане много лошо, да не предприема нищо с оглед на бъдещето, дори когато заплахата е непосредствена. Сега обаче си даде сметка, че е действал неправилно, всичко можеше да се възприеме и като шега, като груба шега, която по неизвестни нему причини – а може би защото днес навършваше трийсет години? – колегите от банката бяха решили да му скроят, разбира се, че това беше възможно, навярно би било достатъчно просто да се ухили в лицето на неговите пазачи, и те да се разсмеят заедно с него, а нищо чудно да бяха просто разсилни от улицата, на каквито и приличаха – но още след като бе зърнал Франц, у него беше съзряло твърдото решение да не се лишава и от незначителното предимство, което може би имаше пред тези хора. К. не се боеше особено, че после ще бъде упрекнат, задето не разбирал от шега, ала добре помнеше – макар да нямаше навика да се учи от придобития опит – няколко незначителни сами по себе си случаи, когато за разлика от приятелите си съзнателно беше пренебрегвал възможните последици и се бе държал непредпазливо, за което си беше и плащал. Това не биваше да се повтаря, особено в този случай, а ако ставаше въпрос за някаква комедия, и той щеше да се включи в нея.

Все още бе свободен.

– Позволете – каза той и бързо се шмугна между двамата пазачи в стаята си.

– Изглежда ми разумен – чу зад гърба си.

В стаята той веднага заотваря чекмеджетата на писалището си; редът в тях беше образцов, но от вълнение така и не намери веднага легитимацията, която търсеше. Накрая откри документа си за правоуправление на велосипед и вече искаше да иде с него при пазачите, обаче хартийката му се стори прекалено невзрачна, тъй че продължи да търси, докато не намери свидетелството си за раждане. Когато се върна в съседната стая, вратата отсреща се отвори и в рамката й се показа госпожа Грубах. Но щом зърна К., тя се спря на прага с явно смущение, извини се и много внимателно затвори вратата.

– Влезте, де – едва успя да каже К.

Така си и остана в средата на стаята с документите в ръка и с поглед, вперен във вратата, която не се отвори; най-после от вцепенението го изтръгна едно подвикване на пазачите, които седяха на масичката до отворения прозорец и, както забеляза К., се угощаваха със собствената му закуска.

– Защо госпожата не влезе? – попита той.

– Забранено е – отвърна по-високият от двамата. – Нали сте арестуван.

– Арестуван ли? Как стават тия работи?

– Пак ли почвате? – каза онзи и топна намазана с масло филия в бурканчето с мед. – Не отговаряме на такива въпроси.

– Ще се наложи да им отговорите – каза К. – Ето документите ми, а вие ми покажете своите и преди всичко – заповедта за арестуване.

– Боже Господи! – възкликна мъжът. – Ама никак ли не можете да се примирите с положението си? Наумили сте си да ни ядосате, макар сега да сме ви най-близките хора на света!

– Така е, повярвайте – обади се и Франц, който отправи към К. дълъг и навярно многозначителен, но неразбиращ поглед над чашката с кафе, която държеше в ръка и не поднасяше към устата си.

Без да го иска, К. на свой ред измери Франц със също толкова многозначителен поглед, но после удари с длан по книжата си и рече:

– Ето личните ми документи.

– Притрябвали са ни! – извика високият. – Държите се по-лошо и от дете. Какво искате? Да не би да си мислите, че този ваш проклет процес ще приключи по-бързо, ако започнете да се препирате с нас, вашата охрана, за някакви си легитимации и заповеди за арестуване? Ние сме нисши служители, почти нищо не разбираме от такива документи, единственото ни задължение е да ви охраняваме по десет часа на ден, за което и получаваме заплатата си. Това сме и нищо повече, което обаче не пречи на способността ни да разумяваме, че преди да разпоредят такъв арест вишестоящите, на които служим, точно са установили и причината за ареста, и личността на арестанта. Тук грешка не може да има. По мои сведения нашето ведомство, доколкото го познавам – а аз познавам само най-нисшите чинове, – не дири самичко виновните сред населението: вината, както е казано в закона, сама привлича правосъдието и тогава властите изпращат нас, пазачите. Такъв е законът. Къде може да има тук грешки?

– Закон като този не ми е известен – каза К.

– Толкова по-зле за вас – каза пазачът.

– Има го единствено в главите ви – каза К., който много искаше да проникне някак си в мислите на пазачите, да ги извърти в своя полза или сам да бъде обзет от тези мисли. Високият обаче се задоволи единствено да каже:

– Ще го изпитате по себе си.

Намеси се Франц и рече:

– Чу ли го, Вилем, как си призна, че не познава закона, а в същото време настоява, че е невинен.

– Напълно прав си, но иди, че му го обясни – отвърна другият.

К. престана да разговаря с тях. „Нима ще се оставя брътвежите на тия нисши служители – сами се нарекоха така – да ме объркат още повече? Говорят за неща, които изобщо не разбират. Самоуверени са просто от глупост. Ако разменя не повече от две-три думи с човек от моето равнище, всичко би се изяснило несравнимо по-добре, отколкото чрез дълги-предълги приказки с тия двамата.” Прекоси няколко пъти стаята, видя, че възрастната жена отсреща е примъкнала към прозореца още по-възрастен старец и го е прегърнала. К. реши, че е време да сложи край на тия зрелища.

– Отведете ме при началника си – настоя той.

– Когато той го пожелае, не по-рано – рече пазачът, когото наричаха Вилем. – А сега – добави той – ви съветвам да отидете в стаята си, да се държите спокойно и да изчакате по-нататъшните разпореждания. Съветваме ви още да не прахосвате сили в безполезни размишления, по-добре се съсредоточете, понеже ще ви бъдат предявени сериозни искания. Не се държахте с нас така, както нашата отзивчивост заслужаваше, забравихте, че каквито и да сме, в сравнение с вас сме хора свободни, а това е немалко предимство. И въпреки всичко, ако имате пари, сме готови да ви донесем малка закуска от кафенето отсреща.

К. остана още малко, без да отговори на предложението. Нищо чудно ако отвореше вратата на съседната стая или дори вратата на антрето, двамината да не биха посмели да го спрат, нищо чудно стигането до крайност да беше най-простото решение. Може би обаче все пак щяха да го сграбчат, а претърпеше ли такова унижение, пропадаше и цялото превъзходство над тях, което той все още бе съхранил в известен смисъл. Не, по-добре беше да изчака развръзката, а тя щеше да настъпи сама, в естествения ход на нещата. Ето защо К. се прибра в стаята си, без да размени нито дума повече с пазачите.

Хвърли се на леглото и взе от нощната масичка хубава ябълка, която си бе приготвил от предишната вечер за закуската. Друга закуска сега нямаше и като отхапа голямо парче, си рече, че това е къде-къде за предпочитане в сравнение със закуската от мръсното нощно кафене, която би получил по милост от пазачите си. Изпитваше приятно и уверено чувство, макар че преди обяд нямаше да може да иде навреме в банката, но при сравнително високата длъжност, която заемаше там, несъмнено биха му простили закъснението. Дали да не назове за свое оправдание истинската причина? Реши да го направи. Ако се случеше да не му повярват, което не би го изненадало, можеше да се позове на госпожа Грубах като свидетелка или на ония старци отсреща, които в момента положително се прехвърляха на другия прозорец. К. се учуди, или по-скоро: беше учуден от гледната точка на пазачите, които го бяха пуснали да си отиде в стаята, където би имал десеторно по-благоприятна възможност да се самоубие. В същото време, този път от собствена гледна точка, се запита каква ли причина би могла да го подтикне да го стори. Да не би защото в съседство са се разположили двамина, които му ядат закуската? Самоубийството му се струваше толкова безсмислено, че дори да искаше, не би бил в състояние да извърши такава безсмислена постъпка. И ако умствената ограниченост на ония двамата не беше толкова очевидна, би могло да се предположи, че и те са стигнали до същия извод и са преценили, че не съществува никаква опасност да го оставят сам. Щом искат да го надзирават, нека хвърлят око в стаята сега и го видят как се упътва към стенното шкафче със скрития в него превъзходен коняк, как гаврътва първата чашка като заместител на закуската, а сетне и още една – за храброст, ако от такава се появеше необходимост, което впрочем бе малко вероятно.

Ала един крясък от съседната стая го стресна така, че зъбите му изтракаха по стъклото.

– Викат ви при инспектора! – дочу се оттам.

Изплаши го именно крясъкът, този къс, отривист крясък по военному, какъвто изобщо не бе очаквал от Франц. Самата заповед много го зарадва.

– Най-после! – възкликна той, затвори стенното шкафче и отърча в хола. Там обаче го пресрещнаха двамата пазачи и – сякаш това се разбираше от само себе си – го върнаха обратно в стаята му.

– Да не сте се побъркали? – развикаха се те. – Да не би да искате да се явите при инспектора по риза! Не само вие ще си изкарате боя, но и ние!

– Пуснете ме, дявол да го вземе! – закрещя К., който вече бе изтласкан до самия гардероб. – Връхлитат човек в кревата му, а искат и да е по фрак!

– Нищо не може да се направи – казаха двамата пазачи; всеки път, когато К. се развикаше, те се изпълваха не само с безкрайно спокойствие, но и с тъга, което хем го объркваше, хем го караше да се замисли.

– Що за смешен церемониал! – не спираше да мърмори той, но вече бе свали сакото си от стола и го държеше с протегнати ръце, сякаш разчиташе на преценката на пазачите дали е подходящо, или не.

Те поклатиха глава.

– Връхната дреха трябва да е черна – казаха те.

К. захвърли сакото на пода и без сам да знае защо, рече:

– Ама нали делото не се гледа днес?

Пазачите се усмихнаха, но не отстъпиха:

– Връхната дреха трябва да е черна.

– Е, ако това ще ускори нещата, не възразявам – каза К., сам отвори гардероба, дълго рови из многото си дрехи, подбра най-добрия си черен костюм – който му стоеше толкова добре, че предизвикваше възхищението на всички негови познати, – извади нова риза и грижливо започна да се облича. Тайно в себе си се надяваше, че повече забавяния няма да има – пазачите бяха забравили дори да го пратят първо в банята. Изчака малко дали няма да се сетят, но на тях естествено и през ум не им минаваше, макар че Вилем не забрави да прати Франц да доложи на инспектора, че К. вече се облича.

Когато се облече напълно, Вилем, който го следваше по петите, го преведе през празния хол в следващата стая, чиято двукрила врата вече бе широко отворена. К. знаеше с положителност, че в тази стая преди време се беше настанила някаква госпожица Бюрстнер, машинописка, която отиваше на работа рано, прибираше се късно и разменяше с К. само обичайните поздрави. Сега нейната нощна масичка бе преместена за целите на разпита от кревата й в средата на стаята и зад нея седеше инспекторът, прехвърлил крак връз крак и преметнал едната си ръка през облегалката на стола. В единия ъгъл на стаята стояха трима млади мъже и разглеждаха снимките на госпожица Бюрстнер, закачени върху ковьорче на стената. На дръжката на отворения прозорец висеше бяла блузка. На прозореца отсреща вече бяха заели място същите двама старци, този път обаче с още зрители: зад гърбовете им стърчеше едър мъж с разкопчана на гърдите риза, който през цялото време поглаждаше и усукваше червеникавата си брадичка.

– Йозеф К.? – попита инспекторът, навярно само за да привлече към себе си разсеяния поглед на К.

К. кимна.

– Много ли сте изненадан от събитията тази сутрин? – попита инспекторът и премести с две ръце някои поставени на масичката предмети – свещ с кибрит, книга и възглавничка за игли, – сякаш му бяха необходими за разпита.

– Разбира се – отвърна К. и почувства как го обзема приятното чувство, че най-после има насреща си разумен човек, с когото да може да поговори за проблемите си. – Разбира се, че съм изненадан, но в никакъв случай много.

– Не много ли? – учуди се инспекторът, премести свещта в средата на масичката и започна да разполага останалите неща около нея.

– Изглежда, не ме разбрахте – побърза да възрази К. – Имах предвид, че… – Тук той прекъсна изречението си и затърси с поглед къде да седне. – Може ли да седна? – попита.

– Не е прието – отвърна инспекторът.

– Имах предвид – продължи К. без по-нататъшни спирания, – че естествено съм много изненадан, но когато живееш на този свят вече трийсет години и е трябвало сам да си пробиваш път в живота, какъвто е случаят с мен, свикваш с изненадите и не им отдаваш чак такава тежест. Особено днешната.

– Защо особено днешната?

– Не, не искам да кажа, че гледам на всичко като на шега, ако беше шега, нямаше да вземате чак такива мерки. В тях очевидно участват всички обитатели на пансиона, както и всички вие, а това вече прехвърля границите на шегата. Ето защо не смятам, че става дума за шега.

– Правилно – рече инспекторът и провери колко кибритени клечки са останали в кутийката.

– От друга страна обаче – продължи К., като се обърна към всички присъстващи; много му се искаше да привлече вниманието и на тримата, които разглеждаха снимките, – от друга страна, всичко това не може да има особено значение. Стигам до този извод, понеже тук ме обвиняват в нещо, но аз самият не изпитвам каквото и да било чувство за вина. Но и това няма кой знае какво значение, главният въпрос е: кой ме обвинява? Кое ведомство е завело делото? Вие чиновници ли сте? Не носите униформа, стига дрехата ви – тук той се обърна към Франц – да не би могла да се нарече униформа, но тя е по-скоро пътнически костюм. Ето по тези въпроси настоявам за яснота и съм убеден, че след като ги изясним, ще се разделим с дружелюбна сърдечност.

Инспекторът удари с кибритената кутийка по масата.

– Дълбоко се заблуждавате – рече той. – Както господата, така и аз нямаме никакво отношение към делото ви. Нещо повече, почти нищо не знаем за него. Бихме могли да носим истински униформи и това с нищо не би влошило положението ви. Дори не съм в състояние да ви кажа в какво сте обвинен и дали изобщо сте обвинен. Да, арестуван сте, така е, но не знам нищо повече. Пазачите може и да са ви наговорили туй-онуй, но това са просто приказки. И макар да не мога да отговоря на въпросите ви, нека ви дам един съвет: мислете по-малко за нас и за онова, което ви очаква, мислете преди всичко за себе си. И недейте вдига толкова шум с чувството си за невинност, това разваля доброто, общо взето, впечатление, което правите. Изобщо ви препоръчвам повече сдържаност в разговорите; всичко, което изрекохте преди малко, бездруго бе ясно от вашето поведение, дори да бяхте произнесли само две думи, пък и не е във ваша полза.

К. се втренчи в инспектора с недоумение. Получаваше наставления като някакъв ученик, и то от кого? От човек, който по всяка вероятност бе по-млад от него? Прояви откровеност, а търпи укори! Обаче поводът за неговото арестуване и името на онзи, който го е разпоредил, не се споменават нито с дума! Доста се развълнува, закрачи насам-натам, без някой да му попречи, нави маншетите си, поправи жилетката си, приглади косите си, мина покрай тримата млади люде с думите „Каква безсмислица!”, което ги накара да се извърнат към него съчувствено, но и строго, докато накрая отново спря пред масичката на инспектора.

– Прокурорът Хастерер е добър мой приятел – продума той, – мога ли да му се обадя по телефона?

– Разбира се – отвърна инспекторът, – но не виждам смисъл, стига да не искате да говорите с него по личен въпрос.

– Не виждате смисъл ли? – възкликна К. по-скоро озадачено, отколкото ядосано. – Че кой сте вие? Търсите смисъл, а вършите такива безсмислици, че главата ми не ги побира. От камък да бяхте, трябваше да омекнете! Тези господа първо ме нападнаха, а сега се мотаят тук и гледат как ме карате да ви играя по свирката! Твърдите, че нямало смисъл да се обаждам на прокурора, когато ми е казано, че съм арестуван, така ли? Добре, тогава няма да се обаждам.

– Ама защо – рече инспекторът и протегна ръка към преддверието, където се намираше телефонът, – заповядайте, обадете се!

– Не, сега вече не искам – каза К. и отиде до прозореца.

Цялата компания продължаваше да стои на срещуположния прозорец, но фактът, че К. бе пристъпил към неговия прозорец, наруши спокойното им съзерцание. Старците понечиха да станат, но мъжът, изправен зад тях, ги успокои.

– А и оттам зяпат! – гръмогласно извика К. на инспектора и посочи с показалеца си навън. – Махайте се! – кресна той към отсрещния прозорец.

Тримата тутакси отстъпиха навътре, старците дори се скриха зад мъжа, който ги заслони с широкия си гръб и ако се съдеше по движенията на устните му, каза нещо, което не можа да се разбере заради разстоянието. Но не се махнаха съвсем, а сякаш зачакаха мига, в който незабелязано да се примъкнат отново до прозореца.

– Ама че наглост, ама че безцеремонност! – каза К., когато се извърна с лице към стаята. Инспекторът като че ли споделяше това негово мнение, така поне се стори на К., когато го погледна отстрани. Беше напълно възможно обаче и нищо да не бе чул, понеже бе разперил длан на масата и сякаш сравняваше пръстите си по дължина. Двамата пазачи седяха върху ракла, застлана с килимче, и потриваха колене. Тримата млади люде бяха забили ръце в хълбоците и безцелно се оглеждаха наоколо. Беше тихо като в опустяла канцелария.

– Е, господа – възкликна К. и за миг му се стори, че е понесъл всички на раменете си, – ако съдя по изражението ви, моят въпрос би следвало да е приключил. Смятам, че ще е най-добре да не разсъждаваме повече дали постъпките ви са били оправдани, или не, а да си подадем ръце и мирно да се сбогуваме. Ако споделяте това мое мнение, моля… – и той пристъпи към масичката на инспектора и му протегна десницата си.

Инспекторът вдигна очи и като прехапа устни, се втренчи в подадената му ръка. К. все още мислеше, че ей сега ще я поеме. Онзи обаче стана, взе твърдата кръгла шапка, която лежеше на кревата на госпожица Бюрстнер, и внимателно, с две ръце, както се мерят нови шапки при покупка, я наложи на главата си.

– Колко лесно ви се струва всичко! – каза той на К. – Да се сбогуваме мирно и тихо, значи, и да приключим въпроса, така ли? Не, не, не става. От друга страна обаче съвсем не искам да кажа, че трябва да изпадате в отчаяние. Откъде-накъде? Вие сте само арестуван, нищо повече. Имах задължението да ви го съобщя, сторих го и видях как го приехте. За днес стига толкова, тъй че можем да се разделим – но само временно. Предполагам, сега ще отидете в банката, нали?

– В банката? – изуми се К. – Мислех, че съм арестуван.

К. го изрече с известна предизвикателност: макар че бяха отхвърлили ръкостискането му, той чувстваше – особено откакто инспекторът бе станал от мястото си – нарастваща независимост от тези хора. Играеше си с тях. Дори възнамеряваше, когато си тръгнат, да ги догони при вратата на къщата и сам да им предложи да го арестуват. Ето защо повтори:

– Как мога да ида в банката, след като съм арестуван?

– А, ето какво било! – каза инспекторът, който вече бе на прага. – Значи, не сте ме разбрали. Арестуван сте, разбира се, но това не пречи да изпълнявате задълженията си. И въобще не бива да ви пречи да живеете, както досега.

– Е, тогава арестът не е чак толкова страшен – каза К. и приближи до инспектора.

– Никога не съм бил на друго мнение – рече той.

– В такъв случай надали е било важно и да ми съобщавате, че съм арестуван – каза К. и застана съвсем плътно до него.

Останалите също приближиха. Всички се стълпиха до самата врата.

– Беше мое задължение – отвърна инспекторът.

– Глупаво задължение – не се предаваше К.

– Може – рече инспекторът, – но да не губим време с такива разговори. Предположих, че искате да идете в банката. И тъй като внимавате за всяка дума, ще добавя: не ви карам насила да ходите в банката, само предположих, че го искате. И за да улесня тази ваша стъпка и пристигането ви в банката да не направи впечатление, повиках на ваше разположение тези трима господа, ваши колеги.

– Какво? – извика К. и удивено се взря в тримата.

Тези невзрачни, изпити младежи, които досега бе възприемал единствено като странични лица, разглеждащи снимки, действително се оказаха чиновници от неговата банка, не колеги наистина – това беше твърде силно казано и сочеше, че инспекторът далеч не е толкова сведущ, колкото се изкарваше, – но все пак нисши служители в същата банка. Как не беше успял да забележи това? Дотолкова е бил увлечен в разговора с инспектора и пазачите, че не ги беше разпознал. Непохватният Рабенщайнер с вечно размаханите ръце, русолявият Кулих с хлътналите очи и Каминер с неговото непоносимо хилене, резултат от хронически разтегнати лицеви мускули.

– Добро утро! – поздрави ги К. след известно време, а тримата поеха с коректен поклон подадената ръка. – Не ви познах. Сега отиваме заедно на работа, така ли?

Тримата се заусмихваха и закимаха с такава готовност, сякаш през цялото време не бяха очаквали нищо друго, а когато К. не можа да намери шапката си, която беше останала в стаята му, се втурнаха вкупом да му я донесат, което издаваше естествено известно смущение. К. остана на мястото си и гледаше подире им през двете отворени врати, последен подтичваше, разбира се, апатичният Рабенщайнер, който просто се тътреше в елегантен тръс. Каминер подаде шапката и К. се видя принуден да напомни на самия себе си – както се случваше нерядко и в банката, – че Каминер се хили не нарочно и че дори не може да се ухили нарочно.

Госпожа Грубах, чийто вид не издаваше кой знае каква вина, отвори на цялата група вратата в преддверието и К. по навик се загледа в колана на престилката й, който се бе врязал прекалено дълбоко в могъщата й снага. На улицата К. погледна часовника си и реши да вземе такси, за да не увеличава половинчасовото си закъснение. Каминер изтича към ъгъла за такси, останалите двама очевидно се опитваха да поразсеят К. от мислите му. Внезапно Кулих посочи входа на отсрещната къща, където се появи едрият мъж с червеникавата брадичка и, в първия миг смутен донякъде от обстоятелството, че го виждат в цял ръст, отстъпи назад и се облегна на стената. По всичко личеше, че старците още не бяха слезли по стълбището. К. се ядоса на Кулих, задето насочва вниманието му към онзи мъж, когото сам беше видял преди на прозореца, а и го беше очаквал.

– Не гледайте натам! – процеди той, без да забележи колко неуместен е подобен тон по отношение на пълнолетни хора.

Не се оказа обаче нужно да обяснява, понеже таксито пристигна, всички се качиха и потеглиха. На К. му дойде наум, че изобщо не беше забелязал кога са си отишли инспекторът и пазачите: преди заради инспектора не бе обърнал внимание на тримата чиновници, а сега заради чиновниците беше изпуснал инспектора – нещо, което не свидетелстваше за присъствие на духа и К. твърдо реши да се наблюдава по-грижливо в това отношение.

Ала неволно се обърна и се надвеси от таксито, за да провери още веднъж дали инспекторът и пазачите му са там. После обаче пак отправи поглед напред и удобно се разположи в ъгъла на автомобила, без изобщо да се е опитал да подири някого. Макар да не даваше вид, тъкмо сега му се искаше да поговори с някого, ала спътниците му явно бяха уморени: Рабенщайнер гледаше надясно, Кулих – наляво, и само Каминер му бе останал на разположение с хиленето си, на което обаче не биваше да се подиграва просто от човеколюбие.