0
870

„Пруски нощи“

georgi-markov

„Това е кошмарна върволица от ужасни спомени, които идват да погребат всички захаросани измишльотини за романтиката на войната, за човечния триумф на победата, за хуманността на съветската армия.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

Още преди много време бях чул за тази особена поема на Александър Солженицин, която той създал в лагера за принудителен труд, но не я записал, а само я запомнил. Писмената форма на поемата, както и нейното заглавие, са се появили едва след освобождаването му. Сега, след толкова години, поемата е пред мен в руското издание от 1974 година в Париж и с току-що появилия се превод на английски.

Както всяка предишна творба на големия руски писател поемата „ПРУСКИ НОЩИ“ предизвика интерес, към който този път се прибави и любопитството да се види що за поет е Солженицин. Досега ние го знаехме като чудесен разказвач, като силен романист и като твърде емоционален документалист. И трябва веднага да се каже, че любителите на поезията не биха останали много очаровани от чисто поетичната страна на „ПРУСКИ НОЩИ“. В точния смисъл на думата, едва ли би могло да се говори за друго, освен за римувана и ритмувана проза. Критиците вече определиха жанрово поемата като „разказна поезия“.

Но за мен жанровите особености на Солженициновата поема не са толкова интересни. В края на краищата всяка форма на изкуство бива приета дотолкова, доколкото защитава съдържанието. А това съдържание този път ни разкрива друг свят, който паметта на Солженицин е съхранила, за да бъде постоянно бреме за съвестта.

Поемата „ПРУСКИ НОЩИ“ ни връща назад към първите януарски дни на 1945 година, когато съветската армия нахлува в Източна Прусия. Всред тази армия е и младият артилерийски офицер Александър Солженицин, който става свидетел на най-ужасяващи събития. По една съдбовна случайност Вторият белоруски фронт, към който принадлежи Солженицин, достига на 20 и 22 януари 1945 година Найденбург и Аленщнайн, като следва точно линията на настъплението на Втората армия на генерал Самсонов през 1914 година, която бива обкръжена от германците и напълно унищожена само на няколко километра източно от Найденбург. Това поражение Солженицин вече описа в романа си „АВГУСТ 1914“. „ПРУСКИ НОЩИ“ ни разказват за съветската победа 31 години по-късно. Но дали победата на едната армия над другата армия представлява триумф на победата над злото? Дали тази победа е демонстрация на по-достоен, по-нравствен, по-човечен дух?

И тук, както във всички свои творби, Солженицин подлага на преоценка, в името на истината, официалните тълкувания на исторически факти.

Никъде другаде в съвременната съветска литература ние нямаме образа на този съветски офицер, в чието съзнание възникват болезнени въпроси, който вижда неща, пред които всички официални писатели и поети си затварят очите, и който се опитва да съди нещата чрез виновна човешка съвест.

До публикуването на „ПРУСКИ НОЩИ“ Солженицин писа съвсем малко за своя опит от времето на войната. Опит, който по негови собствени думи, е имал най-решително значение за оформянето на бъдещите му възгледи. Втората световна война е голямото събитие в неговия живот, в известно отношение по-голямо от престоя му в лагера, и повече от явно Солженицин е възнамерявал да се спре върху това време. И за мен „ПРУСКИ НОЩИ“ е по-скоро музикалната увертюра към бъдещ обемист и внушителен епос. Затова е твърде интересно да се улови предсказанието, заложено в увертюрата, за посоката, в която ще се движи ненаписаната още творба. Поемата започва с познатия победоносен патос на настъплението на съветската армия, но постепенно, вдъхновените от победоносния марш очи на съветския офицер, започват да се спират на особеностите на германската земя и волю-неволю да сравняват високите красиви къщи със сламените колиби на своите собствени съветски села , Изненадата преминава в болка, болката в ярост, която крещи:

„Изгорете тия къщи, братя!“

Но проклетите солидни немски стени не горят, не ги хваща огън, докато накрая съветските войници успяват да победят нощта със заревото от пожари. И едва тогава – в януарския студ, през нощта – те се сещат, че всъщност са изгорили квартирите, в които биха могли да спят.

После идва сцената на площада в германския град, където сякаш още по-силно и по-болезнено личи богатството на немския начин на живот, в сравнение с отчайващата мизерия и бедност в Русия.

„Това е денят на неизвестния воин!“, провиква се Солженицин, за да започне описанието на най-потресаваща картина на безумно плячкосване, което вършат войните на комунистическата страна. Магазини за спиртни напитки са разбити, в раниците се натъпкват черни смокинги, роялът от „гастхауз“ се изхвърля на площада и клавишите му се чупят със стара лопата. И накрая онова, което не може да се задигне или разруши, отново бива подпалено. Още един пожар. И още един пожар.

Това е страшна картина на играещи пламъци, които поглъщат вековни сгради и вековен труд. Но „политическите комисари всичко са разрешили, а военните съдилища – заминали в отпуск“.

Изглежда, че войната между двете армии е свършила. Но войната между армията победител и беззащитното гражданско население е започнала с целия си ужас. Същата картина на плячкосване, разрушение и опожаряване идва и в Найденбург. Развилнелите се съветски войници отново грабят и се опитват да носят със себе си всичко, което им попадне, дори най-ненужни, смешни вещи. „Победителите на Европа“, казва Солженицин, са натъпкали камионите си с прахосмукачки, вино, свещи, поли, рамки за картини, немски пишещи машини, гребени, вилици и чаши, салам и сирене, и накрая запалват общинската кула, на която часовникът, въпреки пожара, продължава да върви.

Населението изглежда се е изпокрило под земята. Но руските солдати го намират. Водят съветския офицер в един дом, който не е опожарен, само ограбен, само обезобразен. На земята лежи тежко ранена, но все още жива майката, а до нея малката ѝ дъщеря – мъртва. Офицерът се пита дали един взвод или цяла рота са изнасилили майката и дъщерята. „Убий ме, войнико!“, моли майката. А те са семейството на стар германски комунист, който посрещнал съветската армия с хляб и сол.

И пак същата картина – още по-жестока, още по-свирепа – се повтаря в Аленщайн, където купища захар горят с виолетов пламък, всичко е разбито и ограбено, а двама узбеки се бият за плячката си в една локва.

Картината на безчинствуващите победители са предадени с внушителност, която ми напомня силните страници на „КЪРВАВА ПЕСЕН“ на Пенчо Славейков. Като че това не е редовна, дисциплинирана армия на голяма и силна държава, а истински башибозук, който ни връща назад към времената на Атила. Тук Солженицин не коментира, а просто пресъздава жестоката истина на тази война между въоръжена до зъби армия и беззащитни жени и деца. Колко ужас има в простата картина на нахлулите в самотна къщичка съветски войници, които без никаква причина убиват съпругата, отправят цял ​​автоматичен откос в прикования на легло болен съпруг и гонят като заек малкото им момченце, като стрелят по него като по мишена, но то успява да избяга…

Оправданието, че всичко това е отмъщение за действията на германците в Русия, тук няма никаква тежест. „Око за око, зъб за зъб“ не прави ужаса по-малко ужасен. Старият принцип, че войната оправдавала всичко, тук, в поемата на Солженицин „ПРУСКИ НОЩИ“, води до пълно отвращение и до кристално ясната идея, че войната не оправдава нищо.

Когато малкото германско дете успява да избяга от автоматите на пияните съветски войници, Солженицин завършва цялата картина с думите:

„Той избяга… Но когато порасне?“

И пак там, край Аленщайн, по дългия зимен път младият съветски офицер среща колоната от току-що освободени съветски военнопленници. Това е една от най-силните и тъжни картини. Вървят тези освободени съветски хора назад, към своята родина, която вече ги е осъдила; вървят със съзнанието, че немските лагери, в които са били, са нищо пред ужаса на собствените лагери, чакащи ги някъде далече в убийствения студ зад Полярния кръг. Уж освободени, а никой не ги е посрещнал с усмивка, никой не ги е поканил да празнуват победата, никой няма добра дума за тях. Те са единствените хора в света, които никой не желае – нито победители, нито победени…

И това печално видение се сменя отново с друга варварска картина. Авангардна част пресича пътя на цял конвой шейни от напуснали родните си села немски селяни, главно жени и деца, които се оттеглят на запад с оскъден багаж. Съветското воинство храбро се хвърля към жените. Но най-страшна, истински кошмарна, е картината на войниците, които пред очите на офицера разстрелват за нищо немско момиче…

Тук разказът в ритми и рими на Солженицин спира, за да потърси обяснението, за да отговори на пронизващо болезнения въпрос ЗАЩО. Отговорът не е в пропагандните плакати на Жданов, нито в лъжливите кореспонденции на Сурков и Горбатов или „старшия фокусник Иля Еренбург“ (И аз бих могъл да съм един от тях, извиква Солженицин).

„ВСИЧКИ ТАКА ПРАВЯТ“ провиква се младият офицер, за да надвие ужаса и отвращението, които са го обзели. Той няма никакъв друг изход, освен да принадлежи на своите, освен да бъде като тях. И сега идва силният, драматичен финал на поемата, когато офицерът също заставя насилствено немска девойка да спи с него. Той не я изнасилва, както правят другите, той просто я заставя. И когато това става, резултатът е точно обратният. Бунтът на съзнанието му избухва още по-силно. Погнусата от собствената постъпка го води до още по-пълно отрезвяване и колебанията му се превръщат в решителност. Това е спасение чрез падението. Ние знаем, че оттук нататък този офицер ще се обърне против собствената си армия.

Автобиографично, кратко време след акцията при Аленщайн, Солженицин е арестуван и поемата сигурно ни разкрива нравствените основания, които са тласнали младият съветски офицер към гибел.

Както казах в началото, цялата сила на тази поема не е в нейната поетична форма, а в твърде прозаичните и драматични картини, които разказът изгражда. Това е кошмарна върволица от ужасни спомени, които идват да погребат всички захаросани измишльотини за романтиката на войната, за човечния триумф на победата, за хуманността на съветската армия. Поемата не е клевета срещу една страна, защото никоя истина не може да бъде клевета.

Но преди всичко това е поема за личната отговорност на човека. Тук Солженицин отново извисява нравствения проблем, пред който е изправено цялото днешно организирано и индивидуално човечество. Въпросът за личната отговорност излиза с най-страшна острота против всички цинични оправдания за справедливи каузи, против всички прикривания зад гърба на партии, масови организации или цели народи. Поемата „ПРУСКИ НОЩИ“ е апел към отделното човешко съзнание да не позволи никога, никому да бъде въвлечено в чудовищните деяния, на които офицерът Солженицин е бил свидетел.

Не зная доколко тази поема е принос към литературното майсторство на големия руски писател, но безспорно тя е значителен принос към неговото дело – да се служи фанатично на истината, дори когато тази истина стреля срещу самия него, съветския офицер, и войниците му, към които той е изпитвал братска привързаност и любов.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияВъпроси изпод пепелта
Следваща статияЩо е Църква? (2)