0
3933

Псевдоцърковно за семейния живот

Оказа се, че злощастното умотворение на г-жа Десислава Панайотова (работничка в секретариата на Светия ни Синод), станало популярно в масовите медии като „становище за правото на родителския шамар“, все пак не е официален документ на БПЦ – не е обсъждано на заседание на Синода и не е подписвано от архиереите ни. Това не означава обаче, че този текст трябва да остава без критичен коментар като тревожен симптом за едно „консервативно“ свръхнормотворчество. Това е особено вярно за два пункта от умотворението, които не станаха обект на най-разгорещените реакции, макар че ми се виждат далеч по-стряскащи от „шамарите“.

Защото във въпросното (не-)официализирано „становище“ бе написано – ни повече, ни по-малко, че БПЦ иска държавата ни да забрани аборта (с изключение на някои най-екстрени случаи) и настоява пак тя да не допуска въвеждането на т. нар. „сексуално образование“ в българското училище, защото преди (и извън) брака единствено редното е младите мъже и жени да практикуват пълното сексуално въздържание.

Ще кажа направо, че и двете тези „настоявания“ са ярки примери на онова, което в просторечието се нарича „поставяне на каруцата пред коня“. Искам обаче в самото начало да заявя ясно (за да не бъда отново обвинен в онова, което същата г-жа Панайотова в свой по-ранен текст бе нарекла „либерален фундаментализъм“): лично аз като християнин смятам абортирането на заченат в утробата плод, когато няма сериозна опасност за живота на майката, за тежък грях – за престъпно апострофиране на Божията воля и човекоубийство. Изповядвам също, че за чиста и благословена смятам единствено връзката между мъжа и жената в техния (единствен и неразторжим) брак. В това отношение – за да си послужа с политическата лексика, която обезпокоително започна да навлиза напоследък в собствено църковните ни документи – аз съм привърженик на „консервативния“ християнски морал и на „традиционните“ семейни ценности. В този смисъл смятам за напълно в реда на нещата Църквата да продължава да определя аборта като тежък грях и да не благославя предбрачните връзки на мъжете и жените. Само че в (не-)официализираното „становище“ на БПЦ ние виждаме нещо друго. Виждаме настояване държавата да забрани със закон аборта, а училището – вместо „сексуално образование“ да проповядва сексуално въздържание, като се намеква, че това би повишило християнския морал и заздравило семейството.

Защо казвам, че това представлява „поставяне на каруцата пред коня“? Ами защото смятам, че незабранените със закон аборти и сексуалният промискуитет не са причината за упадъка на „семейните ценности“ в нашето общество, та да трябва да се „лекува“ този упадък с държавни забрани, а обратното – те са следствие от маргинализацията (и самомаргинализацията) на Църквата като „лечебница“ и „душегрижие“. И следователно трябва да мобилизира самата Църква към нови и нетрадиционни усилия, нямащи много общо с апелациите към „светския меч“.

В този текст ще се спра само на втория пункт, предизвикал ме в умотворението на синодалната работничка.

И ще кажа, че да не си даваме сметка на какво собствено се дължи днес масовото практикуване на предбрачните сексуални връзки (и заради което „сексуалното образование“ на младите става ултимативно нужно), означава просто да не живеем в този свят. Та как можеш да препоръчаш днес с лека ръка просто въздържание от сексуални контакти преди брака (в който, да – те са благословение и чисти), когато от поне век насам „разломът“ между настъпването на половата зрялост и достигането на социалната зрялост, тоест способността да създадеш семейство и да го обгрижваш – се е увеличил по един непомерен начин. Та не е ли очевидно (дори за „богослова“), че ако във времето на „старината“ настъпването на половата зрялост (15-17 години) практически е съвпадало с достигането и на социалната зрялост за създаване на семейство, днес вече полово зрелите на същата възраст момчета и момичета все още не са завършили дори практически задължителното за социалната им пълноценност средно училище, а същинската им социална зрялост най-често се достига едва някъде между 25-ата и 28-ата им година. Тоест, „разломът“ за който говоря обхваща цели 10-13 години. И през всичките тях те – ще им каже днес Църквата – чисто и просто трябва „да се въздържат“ от сексуални контакти помежду си?

Вижте, да се каже това, разбира се, може, но то – ако и когато просто се каже – няма да има днес абсолютно никаква стойност и спасителна полза. Нещо повече то само ще „стилизира“ Църквата като архаична (и утопична) „законническа“ институция, чиито предписания могат да бъдат гледани единствено като (мракобесническа) „екзотика“ и, поради практическата им неизпълнимост – просто ще бъдат неглижирани (ако не и реактивно отхвърляни, заедно с цялата Църква).

Ако е истински жив организъм – спасяваща и възвисяваща човека във всеки исторически момент – Църквата, ще кажа сега, трябва открито да признае днес, първо – че е изправена пред безпрецедентна за историята ѝ ситуация в това отношение и второ – на базата на това (реалистично) признание и изхождайки вече от актуалната (а не от „блажено“-отминалата) ситуация, трябва да започне да действа по нов начин в духа на неизменно изповядваното. А какво ще рече това? Да релативизира и да промени схващанията си за отношенията между мъжа и жената? Да признае абсолютната „нормалност“ на предбрачните (включително инцидентни) връзки? Ако утвърждавах това, аз действително бих могъл да бъда обвинен в „либерален фундаментализъм“. Само че аз не го твърдя. Твърдя обаче, че трябва да се изработят такива нови форми на душегрижие към младите, които да са съобразени с  и адекватни на съвременната и, повтарям това, нямаща прецедент във вековете на „старината“ социална ситуация (която, ако не бъдем утописти, няма и как да бъде променена). А това означава да не бъде просто – „прокурорски“ – назидавана християнската съвест с „нормативното“: преди брака подобава единствено въздържанието, всичко останало е вършене на грях, впрочем – произвеждащо сред между 16 и 25-28 годишните момчета и момичета сигурно поне 98% „априорни“ грешници, които, тъкмо защото ще са чули за тази своя „априорна“ стигматизираност от Църквата, никога и няма да се запътят към нейните порти. Следователно, вместо просто да „разпорежда“ (при това с помощта на държавните институции) на между 16 и 28-годишните пълно предбрачно „въздържание“ Църквата следва да започне да прави нещо със и за полово зрелите, но социално незрелите млади хора, които днес са неизмеримо повече отколкото е било „във време оно“, и все пак са – неизменно – онези, които тя е призвана да спасява и одухотворява.

Какво обаче да прави?

Ами ето точно това, струва ми се, следва да стане предмет на дълбок, сериозен (и сигурно продължителен) размисъл за предстоятелите на Църквата. Точно това и трябва в един момент да кристализира в някакво „становище“, съвсем различно от умотворението на някаква си госпожа от синодалната канцелария и – трябва да предупредя също – трудно можещо да се опре просто на едно буквално позоваване и цитиране на „казаното от светите Отци“, както обичайно се прави. Защото „св. Отци“ затова са светият ни пример и подкрепа, защото са се справяли със ситуациите на своето време и са водили Църквата през историческия й път, завещавайки ни да правим същото и ние.

Сега, повтарям, ситуацията с „разлома“ между половата и социалната зрялост (рефлектираща върху предбрачното и брачното съжителство на мъжа и жената) е абсолютно нова – тя е ситуация на нашето време и значи, изисква усилието на съвременните, натоварени с отговорността да ни бъдат „отци“ люде.

Но към неподлежащата на промяна картина с „разлома“ между настъпването на половата и достигането на социалната зрялост трябва да добавим тук и следното. Поне от началото на 60-те години на ХХ век в световен мащаб ние сме свидетели на едно свръхоценностяване на сексуалния живот изобщо. Да не си се „реализирал“ сексуално, да не си „консумирал“ сексуалността си, е станало равнозначно на същински екзистенциален „крах“, на базисна житейска нереализираност. Не може да не се забележи дълбоката, всеобхватна „сексуализация“ на отношенията на мъжа и жената изобщо. Те вече въобще не могат да не бъдат „оцветени“ сексуално, не могат сякаш да бъдат други, освен сексуални. „Мъжествеността“ и „женствеността“ като такива са редуцирани до сексуалната привлекателност. „Женското излъчване“ е истински женско само когато е (и) „секси“. Същото е и с мъжкото. И ето – тази свръхсексуализация на отношенията, това свръхоценностяване на сексуалната „реализация“ изобщо (обслужвана от цели индустрии), прави традиционното християнско изискване за въздържание преди брака още по-трудно изпълнимо. Ще припомня – без да съм квалифициран като психолог, но като човек на възраст и с вече достатъчно дълъг житейски опит – че с пробуждането на ероса младите момчета и момичета винаги са започвали неудържимо да се влекат едни към други, да желаят, да бленуват (и дори да фантазират) сексуална връзка. Само че в ранните години на пробудения ерос желанието им върви като правило заедно с екзистенциална несмелост, с житейска неопитност и с (неподценим) страх от неизпитаните им нови възможности в тази сфера. Само преди 30-40 години именно тези фактори водеха – при неизменното преизобилие на еротично желание – до фактическата, все пак, рядкост на консумирането на пробудената сексуалност (възрастните знаят добре, че не бива да се хваща вяра на хвалбите на тийнейджърите – техните „бройки“ най-често са главоломно преувеличени). Днес обаче това не е така именно поради свръхоценностяването на сексуалния живот. Доколкото той не е вече просто „желание“, но и мярка за „осъщественост“, буквално казано – за „не-маргиналност“, това тласка – отвъд всяка естествена младежка „свенливост“ – към инцидентни сексуални „консумации“ и промискуитет в още по-голяма (почти принудено голяма) степен. Към дългите години между настъпването на половата и достигането на социалната зрялост, позволяваща ориентация към създаването на семейство, в живота на днешните мъже и жени се добавя следователно и този, вече чисто културен фактор, затрудняващ приемането на християнската норма за „редност“ единствено на брачната сексуална връзка.

Именно този допълнителен фактор обаче, би могъл да ни подскаже откъде следва да тръгне една нова стратегия за душегрижие на Църквата в съвременната ситуация. Да ни проясни и това какво Църквата би могла да поиска (и е в правото си да поиска) от „този свят“ и държавата, вместо да ѝ вменява утопични задължения да проповядва „въздържанието“. Защото и в правомощията и във възможностите на държавата все пак е ограничаването – поне – на „културата на свръхсексуализацията“. Ако бях на мястото на г-жа Десислава Панайотова (но как ли бих могъл като нещастен „либерал“), аз непременно бих записал в документа на Св. Синод едно настояване за по-строг контрол и ограничаване (включително с данъчни и финансови инструменти) на различните форми на откритата и прикритата порнография, едно настояване за норми, ограничаващи сексуалните внушения и конотации в рекламата и медиите изобщо. Нека си направят труда предстоятелите на Църквата ни (и съветващата младите „да се въздържат“ г-жа Панайотова) да прегледат дори само масовите медии (особено в изданията им през уикенда), за да видят колко многобройни в тях са материалите „поучаващи ни“ как и с какви „техники“ да обслужваме и разнообразяваме сексуалния си живот, колко преекспониран бива именно сексуалния живот на „известните личности“. Всичко това – ще им доверя – си е форма на „сексуално обучаване“ (извън училището), при това обучаване на всички тези, между 16 и 25-28-годишни момчета и момичета, че консумирането на нашата сексуалност е висша форма на екзистенциална реализация и социална авторитетност. Ето на тази култура на сексуалното свръхоценностяване Църквата би могла да реагира и да изисква от държавата нейното минимизиране като улесняване на едно завръщане към „християнските норми“.

Като улесняване на това завръщане, казвам, защото тук все пак основния труд трябва да положи не държавата, а самата Църква. Щом казвам обаче (не-„либерално“), че пътят не е в това предбрачните връзки да бъдат просто „благословени“ и разрешени от нея, бих могъл да бъда попитан как си представям това ново църковно душегрижие. Разбира се, аз (за разлика от богословския „титан“ Десислава Панайотова) не бих се наел да отговоря дори отчасти на този труден въпрос. Ще подскажа само, че половото „въздържание“, или на по-строго църковен език – целомъдрието, никога не е било просто някакъв душевно-телесен „атлетизъм“ за християните. Дори монасите, които дават специален обет за целомъдрен живот, правят това не защото в сексуалното съжителство има нещо нечисто само по себе си (това би било манихейство) и не защото семейният живот се поставя от християнството на някакво по-ниско равнище на благочестивост от монашеството, но защото монасите са (би трябвало да са) окрилени от особено високи духовни стремежи: за непрестанно и съсредоточено общение с Бога, за пределно възвисяване на ума и сърцето и т. н. С две думи, ако Църквата днес настоява вместо образоване на младите как безопасно да водят сексуалния си живот, те да спазват (предбрачно) въздържание, тя би следвало да се помъчи да осмисли за тях това въздържание. Не просто да им заяви, че за нея предбрачните връзки са „табу“, а някак си да ги въодушеви във високата стойност на препоръчваното им целомъдрие. А ето това не става със законничество и прокурорски звучащи „становища“. За да запази целомъдрието си до брака (и за брака) днешният млад човек, узряващ социално 10-15 години след като вече е биологически узрял за него, би следвало да е въодушевен от целомъдрието, да може да го преживява като духовно преимущество и духовна радост. Трябва да бъде духовно мотивиран да встъпи в бъдещия си брак „чист“, да бъде накаран да преживява целомъдрието не като „маргиналитет“, а като нещо духовно-аристократично.

Е, аз казвам: вместо да ни припомня своя „консерватизъм“ и да пише „становища“ срещу „либералните практики“ на сексуалното образование, Църквата трябва да стане в още по-голяма степен – предвид новата социална ситуация – окриляща и вдъхновяваща в своята духовност. Да, сещам се, че това е изключително трудно и не е като да напишеш сърдито „становище“ срещу „навлизането на чужди (чужди на кого?) практики във възпитанието на децата ни“. Но Църквата е одухотворителка и лечителка на живота, а не „консервативна българска институция“. И ако си позволи да признае, че не може да одухотворява и лекува, колкото и жестоко да прозвучи – тя трябва просто да замълчи и да се отстрани от пътя. Защото – нека доверя и това – от жизнения (и църковния си) опит знам, че онези малцина, които са спазвали (и спазват) нормата да нямат предбрачни връзки, само защото „така нарежда светата Църква“, само защото „това е църковно забранено“, всъщност съвсем не са се съхранили духовно чисти и съвсем, съвсем не са църковно-здрави. Те най-често са онова, което Отците наричат „прелестници“ или пък са намусени и бездушни законници, благодарни в дребнодушието си, че „не са като тоя митар“ (вж. Лук. 18:11) като „митарите“ извън храма. Във всеки случай стойността на тяхното „въздържание“ е далеч по-малка от въодушевеното „неофитство“ на младежи, „провинили се“ в предбрачния секс, но намерили път към Църквата, окрилени от открилото им се нейно духовно богатство. Всеки (просто) реалистичен градски свещеник знае, че проявената „икономия“ към предишните „прегрешения“ на тези „наши деца“ е много по-осмислена от фаворизирането на самоизтерзаните „консервативни атлети“.

Не искам ли аз – бих могъл да бъда запитан накрая – твърде много от Църквата в днешната „безудържно-либерална цивилизация“? Да осмисли и да направи екзистенциално въодушевяващи половата чистота, въздържанието и целомъдрието днес? Не е ли това още по-голяма утопия от това да настоява на своето „традиционно въздържание“ – да го заяви като своя „консервативна ценност“, пък който както ще?

Аз вече казах какво – вместо да назидава държавата по повод сексуалното образование – тя би могла с основание и с право да поиска от нея във връзка със свръхсексуализацията на обществените отношения. Сега ще добавя, че удълженият днес разлом между биологическата и социалната зрялост на младите, както е „плодоносна“ територия за изкушенията на сексуално-хедонистичните култури, така обаче е и благодатна територия за одухотворителски усилия. Защото, както добре знаят хората с жизнен опит, възрастта на пробудилия се ерос и недостигнатата социална зрялост е колкото възраст на хаотичните сексуални желания, толкова обаче е и възраст, в която те са най-податливи на онова, което се нарича тяхна сублимация, тоест възвисяваща ги спиритуализация. Защо, снабдена с подобаваща психологическа експертиза (и разбира се вяра в подкрепата свише), Църквата не се насочи към усилие да сублимира младежкия ерос, вместо елементарно „консервативно“ да го стигматизира? Убеден съм, че този труд би могъл да е успешен. Да, повтарям, той е много по-сложен и отговорен от труда в синодалните канцеларии. А освен това също е елемент от едно „сексуално“ възпитание, което при това, вместо до ранно хедонистично „хабилитиране“ на „нашите деца“ или до травматизирано (псевдо)християнско „прелестничество“, би могло да ги отведе и до портите на църковната радост.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статия„12+3“ и съдбата на журналистиката
Следваща статияВечерен тромпет: графична сюита на Румен Скoрчев