0
1344

Психологическият дискурс у доктор Кръстев

Индивидуалната психика е етически по-устроена от колективната, която размива моралните ценности. В статията на доктор Кръстев „Живот за нравствен идеал“ обособяването на личния идеал от колективния е повече от очевидно.

Въпреки тяхната свързаност, в литературно-критическата дейност на д-р Кръстев са обособени три основни пласта – естетически, философски, психологически. В различни степени на зависимост те съдържат и социална насоченост. Повече от видно е, че през ХХ в. най-експлоатирани в прочита на д-р Кръстевата литературност са философският и естетическият пласт, при това със силно надграждащи ги социални акценти, т. е. доминирани от социалната им принадлежност и актуалност спрямо колективния ход на историята през този век. И няма как да не бъде: дължи се, от една страна, на самия критик с активните му граждански позиции и ангажименти, от друга, на агресивното разгръщане на социалните теории и практическото им прилагане в идеологизма, рационализма и технологиите. На пръв поглед влиянието на тези фактори няма как да се оспори – то ги поставя в доминиращи позиции и поради това те налагат всякакви интерпретации. А изглежда, че няма нито защо, нито как това влияние да се игнорира – така или иначе то се случва. Би могло да се дискутира обаче тяхната първенствуваща роля, що се отнася до литературното творчество в неговото разнообразие от видове и жанрове, от ракурси и акценти, дори от социални и идейни позиции, както и от публичните му резонанси. Необходимостта от такава дискусия възниква от сведения до нулева степен на изследване психологически дискурс в творчеството на редактора на „Мисъл“. Той е сред фундаментите на неговата фигура в културната история и не само представя цялостната картина на личностното му и културно присъствие, но даже се натрапва при по-задълбочен и аналитичен негов преглед от съвременна гледна точка, на мотивите в поведението му, идейността им и литературната им изразеност. Настоящият текст обаче ще се задоволи с по-тесен кръг наблюдения и по-ограничен материал.

Още в самото начало на ХХ в. в известната си статия „Живот за нравствен идеал“[1] д-р Кръстев не само посочва двата фактора за оформянето на личността и нейната реализация, но ги разграничава и изтъква зависимостта помежду им. Това са: „1. Традицията, авторитетът, с една дума чужди убеждения, в повечето случаи завещани от старината, и 2. собственото убеждение и разумение на мислящия индивидуум“ (подч. – д-р Кр.). Маркирайки решаващите въздействия на външния авторитет, редакторът на „Мисъл“ поставя проблема в контекста на втория фактор. С други думи, съсредоточава се върху индивидуалния човек, подложен и понасящ външните влияния.  Точно поради това единият епиграф, с който започва статията, цитира Кант, за когото нравственият идеал е най-вече личен, индивидуален. Банална истина е, че в сравнение с личните етос и морал, етосът и моралът на общността са винаги съмнителни, колкото благородни и нравствени цели и идеи да я движат, както и психиката на човек, намиращ се сред множеството също така снизхожда, заразена от първичните колективни инстинкти, които то пренася. Индивидуалната психика е етически по-устроена от колективната, която размива моралните ценности. В статията обособяването на личния идеал от колективния е повече от очевидно. Но значението „нравствен“ съвсем не е поставено само в тесните рамки на етиката и морала, а изразява и комплексния психичен процес, оформящ един фикционален, но телеологично заложен и релевантен модус, който съдържа осъществяването му и го завършва. Именно той е квалифициран от д-р Кръстев като „идеал“. Анализът на статията води към ясно изразена психологическа визия, в която значението „нравствен идеал“ обхваща много по-широк семантичен и контекстуален периметър, въпреки че още в подзаглавието си текстът е заявен като „уводна лекция към изучаването на етическия проблем“. По същия начин обаче и големият, но незавършен проект на редактора на „Мисъл“ – „Курс по философията“, е предшестван от един уводен „първи“ том – „Курс по психологията“, което красноречиво показва, че критикът поставя в началото на научната хуманитаристика психологията – науката за човека. От подобна първоначална зависимост от психологията той тръгва не само към естетиката, философията и етиката, а и към религията, художественото творчество и науките за обществото. В тази статия д-р Кръстев не се ограничава с някаква моралистична и нравствено-етическа гледна точка, проектираща подчертана героическа, свръх-човешка или лидерска характерност на индивида. Това виждане е директно изразено и в „Психологически етюди“[2]: „хармоничното развитие на мисълта, чувството и волята става вече идеал[3] (подч. м., Р. Ш.). Така формата „идеал“ релевантно съответства на съдържанието, което тя носи и критикът иска да обхване – „нравствен“. С известни уговорки този „нравствен идеал“ у д-р Кръстев се приближава до по-късното понятие „индивидуация“, формулирано в аналитичната психология от К. Г. Юнг и утвърдено от критиците и последователите му. Затова, колкото и обемен да е проблемът за индивидуацията, ще обърнем внимание на ключовите му аспекти, които се вписват както в разбирането на д-р Кръстев за „нравствен идеал“, така и въобще в неговата практическа литературност.

Индивидуацията се различава от индивидуализма по това, че тя се отклонява от колективните норми, но запазва респект към тях, докато индивидуализмът изцяло ги отхвърля[4]. В това фино различие се крие основното объркване на индивидуализма с индивидуацията и в много отношения води до неразбиране на д-р Кръстев, до погрешни и тенденциозни твърдения за него. Индивидуацията е не позиция, а процес, включващ индивидуалното начало в личността, но задължително като корелат на колективните форми на живота. Тя е процес на себеосъществяване, в който участват съзнанието и несъзнаваното, а нравственият идеал е техен екстракт. Отклонението от колективните норми не е непременно антагонистично, дори когато то доминира практически, внасяйки друга идейност в някоя област. „Противоречието с колективните норми обаче е само привидно, тъй като по-внимателното наблюдение разкрива, че индивидуалната позиция не е противоположна на колективната норма, а само се ориентира в друга посока. Индивидуалният път всъщност изобщо не може да е антипод на колективната норма, тъй като тази роля може да се изпълнява само от една противоположна норма[5] (подч., К. Г. Ю.). Тук няма да се спираме и на обтекаемия въпрос за т. нар. „нормативизъм“ на д-р Кръстев, решаван чрез налагането на други, „противоположни“ норми. Ще вметнем само, че редица негови текстове, и то в съвсем различни ракурси, са здраво свързани с идеите в „Живот за нравствен идеал“, особено с неговите студии „За тенденцията и тенденциозната литература“, „Изкуство и религия“, както и с критическото му отношение към творби на Вазов, М. Георгиев, П. Ю. Тодоров, А. Карима, Т. Г. Влайков и други писатели (главно на белетристични произведения). В тях той приема „колективните норми“ на поствъзрожденското народническо характеризиране на персонажите, мотивите и сюжетите, но критически се разграничава от изкуствената им от психологическа гледна точка постройка, компрометираща естетическия им облик. С индивидуацията Юнг подчертава ключовото значение на „процеса, чрез който един човек става „индивидуум“, т. е. една самостоятелна неделима единица или цялост[6]. В този процес участват разнородни фактори, които д-р Кръстев засяга, но не актуализира.

Друга важна особеност е, че с описанието си неговата формулировка визира „нравствения идеал“ и в контекста на трансцендентната функция в аналитичната психология, тъй като именно чрез тази функция се „очертават индивидуалните линии на развитието, които никога не могат да бъдат постигнати по пътя, предначертан от колективните норми[7]. В този смисъл „нравствен идеал“ напълно се покрива със смислите за духовност и идеалност, на които всъщност е подчинен въпросният „живот“. При това съвсем не в пълно противоречие с материализма, на който иначе редакторът на „Мисъл“ се противопоставя цял живот (тъй като е тенденция и в хуманитаристиката). Струва си да вметнем, че сред най-красноречивите му текстове в този смисъл е неговият отзив[8] за книгата на Г. Челпанов „Мозък и душа. Картина на материализма и очерк на съвременните учения за душата“, която излиза през 1902 г. под негова редакция и с негов предговор. В духа на Кант статията е посветена изцяло на невъзможността философски да се отрече материализмът и да се замени с идеализъм. Точно поради това „материализмът е безценен за нас“ и нито едно доказателство в едната или другата посока не може да остане меродавно – „никога!“, подчертава критикът. Но между идеал и духовност у д-р Кръстев съществува ясно различима корелативност, очертаваща една неоплатоническа възгледова нагласа, в която платоническото мислене е обвързано с Вундовата психологическа система, кореспондираща пък с по-късния юнгиански концептуализъм. Без трансцендентната функция нито идеалът е идеал, нито духовността е духовност. Видно е, че за д-р Кръстев „нравственият идеал“ представлява констелация на психологически фактори, функциониращи в личността. Към това ни насочва също по-първият му и самоаналитичен житейски опит, отразен в неговия дневник „Моите мисли и скърби“ (1896) и изразяващ личните му наблюдения при формирането на такъв „нравствен идеал“. Не може да не се отбележи, че този непосредствен опит следва и се съгласува с възприетата от Вунд „експериментална психология“ като чисто емпиричен личен материал. Но дневникът не изразява само ситуираността на д-р Кръстев между двата цитирани по-горе фактора за оформянето и реализацията на личността – на колективната ѝ зависимост и на нейната автономност (при чиито взаимовръзки именно протича самата индивидуация). Критикът отделя специално внимание на наблюденията си върху рано починалия Н. Висковски, на когото е и посветена статията „Живот за нравствен идеал“, а засяга и Вазов[9]. С други думи, без да използва научни методи и термини в дневника си, той гледа изследвачески както на житейския си опит, така и извън него – освен на естетиката, философията и литературата – и този опит търси психологически решения или осмисляне. Такъв подход д-р Кръстев демонстрира и в кореспонденцията си. На него се дължи също разграничаването му от консервативността и силовостта на „колективните норми“ и съответното му отклоняване към една възникваща универсална новост, добиваща също ако не още колективен, то обединяващ характер и квалифцирана като модернизъм. Тези съвсем фрагментарни позовавания обаче са само незначителна част от практическите и теоретическите подстъпи към обширното и разпръснато присъствие на психологическия дискурс в културната, научната и литературно-критическата дейност на редактора на „Мисъл“.

Началата му са поставени още в неговото Казанлъшко списание и в  „Критика“, за да заеме същинското си място в „Мисъл“, в неговите книги, статии, студии, бележки, писма. С участието на психологията д-р Кръстев гледа към Кант и Вунд, критически съизмерва и се приобщава към немската философско-естетическа школа и френските мислители от ХІХ в. Чрез нея той навлиза в литературното осъществяване на философските и естетическите си позиции. В различна степен тя го и формира не само като литературен, но и като обществен критик. Психологическият дискурс го прави първия у нас критик, прилагащ научни критерии в дейността си – твърдение, което се основава на социалния, философския и естетическия интерес към нея, но пренебрегващо тяхната генетична свързаност с често подчертаваната в текстовете му „нова психология“. Чрез психологическия дискурс д-р Кръстев не толкова внася европейска наука и култура, колкото следва една постоянна паралелна линия на осмислянето им в контекста на протичащите у нас обществени и културни процеси. Но определяната от него „нова психология“ следва да се квалифицира като първа, тъй като в качеството си на научна дисциплина тя е напълно нелегитимна и фактически представлява спекулативен клон на философията, който едва в началото на ХІХ в. започва да се обособява като автономна наука. Не би звучало никак пресилено твърдението, че психологическият дискурс стои в същинския генезис на модерността на д-р Кръстев, благодарение на модерната „нова психология“, която и в Европа няма още достатъчно натрупан научен опит. Без него философията и естетиката биха останали на значително по-тясно идеологистично ниво, близко до това на иначе модерните и актуални философи и писатели като Д. Михалчев и Сп. Казанджиев например. Забележително е обаче друго: че психологическият дискурс сближава редактора на „Мисъл“ с днешните най-съвременни постижения на науката и съвсем не остава заключен единствено в своето време.

Още в сп. „Критика“, в обширна студия, посветена на книгата „История на умственото развитие в Европа“ на американския философ и историк Джон Дрепер, д-р Кръстев прави психологически разрез на възгледите на американеца. В тази изследователска студия той, маркирайки психологическите профили на добиващата все по-социален облик философия, използва популярното днес понятие „социален атом“, отнасящо се за отделния човек европеец. „Социален атом“ е термин на Фехнер, считан за баща на психофизиката. Критикът го актуализира в точното му Фехнерово значение и контекст като синтезиран концепт и резултанта на колективната интелектуална история на Европа. Сиреч този „социален атом“, самоличният европеец, у Дрепер функционира – повече или по-малко относително – като категория post factum на европейското развитие. Но с това се изчерпва и съгласието на д-р Кръстев с Дрепер по този въпрос. В книгата си американецът налага „социалния атом“ като второстепенен продукт на доминиращия социум с тенденцията да заличи индивидуалния принос на отделния човек. Което предизвиква критическата реакция на редактора на „Мисъл“. Ще обърнем внимание, че терминът „социален атом“ се използва също от Фройд и се среща у неговите последователи, но не като физична, а като веществена, химична категория, и то не като резултанта, а като основа и материал за въздействие – за проникване в него и манипулация, за контрол и регулиране, както при химическите процеси. Ще добавим още, че терминът „социален атом“ по-късно се употребява и от Ленин, и от Сталин, трансформиращи психохимическата му основа при Фройд в качеството на човека като незначителна частица, подлежаща на социален инженеринг – подобно на  „социалния атом“ и той е обект на регулативно форматиране в ретортата от контингенти. С други думи, както у Фройд, така у Ленин и Сталин този „социален атом“ не е третиран като категория post factum, както е поне у Дрепер, а като синхронна величина, подлежаща на регулация от психичното (при Фройд) и инженерното (при Ленин и Сталин) проектантство. Следва да се подчертае също, че тази рационалистическа визия за човека бележи и хода на историята през целия ХХ в. Натрапващата се връзка между химическото и социалното инженерство, превръщащо човека в обект на „разбиране“ от Фройд и в обект на „щастие“ според агресивните копнежи на Сталин, не е допусната от д-р Кръстев. От друга страна, в по-аналитичния поглед към студията му се откриват и идеи, свързани с циклизма на историята у А. Тойнби – друг модерен философ и историк. Така още в самите си начала д-р Кръстевият психологически дискурс твърдо се разграничава от харизматичните марксистки аспирации на бъдещия фройдизъм, превръщащи метода на психоанализата в теория, и се доближава до аналитичната психология, представляваща не отделен метод, а систематична дисциплина. В различни степени тази линия на психологическо отношение към естетиката и философията, към художествената литература и социалните теории критикът прокарва до края на живота си с уговорката, че тя забележимо отслабва след 1913 г., след военнополитическите стълкновения на Балканите и в Европа. При това независимо от важните му изповедни книги в края на неговия живот (за А. Константинов и за четиримата – Ботев, П. П. Славейков, Яворов и П. Ю. Тодоров). Но в края на ХІХ и началото на ХХ в. тя е изключително силно изразена. В цитираните „Психологически етюди“ д-р Кръстев, вече чрез психологията, почти директно навлиза във философията. Макар че генезисът на психологията е в трактата на Аристотел „За душата“, а нейното име се появява за пръв път по времето на Лутер през ХVІ в., критикът изтъква присъствието ѝ във философията на англичаните Дж. Лок, Бъркли, Ал. Бен, като не пропуска и по-късния Хербарт, който според него оказва пряко влияние върху формирането на немската философско-естетическа школа – Лотце, Вунд, Фехнер, Ланге. Редакторът на „Мисъл“ съвсем не маркира само имена и произведения. Той засяга характера на историческия ход на психологията в нейните философски контексти. Свързвайки психологията дори с химията, той използва и термина „психология без душа“, който ги разделя така, както психологията се разделя от психиатрията. Терминът „психология без душа“ пък е термин на Фр. Ланге от неговата „История на материализма“. Без да го поставя в някакъв дискурсивен режим, д-р Кръстев го квалифицира като „парадоксално понятие“, понеже критическото обособяване на „новата психология“ в автономна наука още не е заработило, пък и сам той го възприема като нефункционален оксиморон, поради плътната, обезсмисляща антиномия „душа без душа“ (или по-точно „наука за душата без душата“). А терминът „психология без душа“ е активен работен термин у Юнг и неговите последователи в критическите им контексти към културално прилаганата от Фройд психиатрия и неговата психоанализа, домогваща се да прерасне от тясно използван метод във всестранна теория, подобно на марксизма.

Казаното дотук само указва линията на психологическия дискурс у д-р Кръстев. Нейното неминуемо изкривяване през ХХ в. е предизвикано, от една страна, от собственото му философско и естетическо литературно амплоа. Макар и психологически координирано, то не може да остане херметизирано и се разгръща към естетиката и художественото творчество, засягайки оформящите се философски и социални теории, които се опират на инвазиите на рационализма и технологизма, но и на възникващите художествено-естетически направления, особено в началото на века. Критикът не се придържа към нито една от тях. Изобщо, д-р Кръстев не се пристрастява към нито една теория – социална, естетическа или философска. Точно поради това повърхностно е квалифициран като „еклектик“. Което пък се дължи на обстоятелството, че в характера на неговите идеи и концепции се съдържат и свързват помежду си множество елементи от теориите (някои от тях бъдещи), които в цялост изглеждат по-балансирани, хармонични и внушителни, тъй като изразяват една по-хомогенна, логична и убедителна, макар и ограничена (едностранчива), а дори и тенденциозна идейност (идеология), била тя художествено-творческа, социална или философска. Но винаги с една моделираща фикция на човека и неговата душевност. За д-р Кръстев обаче, човекът не е гещалт на действителността и доминиращите я практики – неговите прояви в нея са конгломерат от разнородни фактори, които намират отражение и в творчеството. Точно поради това той прилага психологизма в своите практики, стремейки се да приобщи трудно доказуемите му и дескриптивни методи към по-традиционните дисциплини като философия и естетика.   

От друга страна, самата психология е индивидуалистична научна дисциплина и поставяйки твореца в своя дискурс, неминуемо се поставя и под сериозното влияние (или в опозиция) на философията и естетиката, които задължително групират творците и творенията им към определена принадлежност, била тя художествено-творческа, историческа или социална. (Не е случайно, че като един вид авторефлекс възниква нейният особен клон социална психология, който „оперира“ с човека по колективни признаци и принадлежности, полагайки го в средностатистически матрици). Тук се откроява най-важното трансформативно и непреодолимо, но по-точно невралгично различие – психологическият дискурс въвежда и актуализира художествените данни и характера на твореца в по-строго индивидуален аспект, ползвайки езика, методологията и терминологията на своята наука, които влизат в разрез или не се съгласуват с другите дисциплини, спояващи и свързващи се повече чрез статистически методики и усреднени данни, чиято идейна логика механистично ги втвърдява и узаконява (нормативизира). Така възникват маргинални понятия като „индивидуалистична естетика“ например, която е еднакво приложима и за романтизма, и за символизма и всъщност представлява срамежлив отказ от психологически конципиран дискурс. Въпреки тези тенденции, не можем да пренебрегнем обстоятелството, че такова блоково подреждане, надграждане и селектиране на сходни явления е и психологически мотивирано, и исторически обусловено, тъй като то ги представя като културни маркери на развитието. Но през ХХ в. от него се пораждат тенденции с кумулативен социален ефект, довел до гибелта на милиони хора по света и на милиони провалени съдби, на идеологизъм, рационализъм и комерсиализация в принципно „психоемките“ хуманитарни науки.

Дали редакторът на „Мисъл“ предусеща такова развитие не може с категоричност да се твърди. Така или иначе, връщайки се в България и начевайки своята дейност, той попада в една ненаучна даскалска среда, в която научният опит тепърва стартира, и полето, в което може да се разгърне, е литературата. Във всеки случай редица негови статии като „Социалната наука и нашите идеали“ например (освен цитираните) отпращат към позиции, които при различни интерпретации могат или да го оставят в прелома ХIХ-ХХ в., или да го ситуират в едно далеч по-съвременно духовно и културно присъствие. 

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.          

На главната страница: Едвард Мунк, Купидон и Психея, 1907 г.

––––––––––––––––––––––––––––

[1] Д-р В. Миролюбов – „Живот за нравствен идеал“, сп. „Мисъл“, 3/1902, с. 182.
[2] Д-р К. Кръстев – „Психологически етюди“, сп. „Мисъл“, 7/1892, с. 431.
[3] Пак там, с. 435.
[4] Дарил Шарп – „К. Г. Юнг. Лексикон“, Плевен, 2006, с. 74.
[5] К. Г. Юнг – „Психологически типове“, С., 2005, с. 491.
[6] А. Самюелз, Б. Шортър, Фр. Плаут – „Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг“ – Плевен, 1993, с. 73.
[7] К. Г. Юнг – „Психологически типове“, С., 2005, с. 490.
[8] Кр. Кръстев – „По повод на една книга“, сп. „Мисъл“, 7/1902, с. 181-183.
[9] Научен архив на БАН – ф. 47 к., а. е. 10.