0
389

Публични врагове

Публикуваме откъс от книгата с писма, които си разменят писателят Мишел Уелбек и философът Бернар-Анри Леви. Издава я „Факел Експрес“, преводът е на Александра Велева.

Книгата – размяна на мисли в електронни писма, се случва след една кризисна среща между двамата. Бернар-Анри Леви, философ, писател, водещ рубрика във френското списание „Поан“, получава SMS: „Реших до се самоубия, тази вечер“ – подател Мишел Уелбек. Въпреки че почти не познава автора на „Елементарните частици“ и „Платформата“, той бърза да му определи среща в ресторанта на хотел „Риц“. Според Леви той предлага и диалога в писма, а според тогавашната директорка на издателство „Фламарион“ Тереза Кремизи, идеята е хрумнала на Уелбек.

Двамата се съгласяват да си кореспондират в продължение на шест месеца (януари–юли 2008 г.), книгата излиза във „Фламарион“ и „Грасе“ (издателството на Бернар-Анри Леви). Основната тема на диалога е обругаването, на което са подложени двамата в публичното пространство, оттам и заглавието на книгата.

Мишел Уелбек, Бернар-Анри Леви, „Публични врагове“, „Факел Експрес“, 2017 г., превод от френски Александра Велева, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков.

 

Бернар-Анри Леви

30 юни 2008

И на мен ми е странно, че нашето общуване е към своя край.
Колко време мина? Пет… шест месеца… да, почти шест месеца, откакто си кореспондираме, отдалече, без да си говорим – с изключение на онзи ден вечерта, нашият първи телефонен разговор, когато ви казах, че съм отишъл на зеленинка и вие ме попитахте дали „зеленинката“ не е Есбли …
Боже господи, Есбли!
От двайсет години не съм чувал, нито произнасял името Есбли.
Никой на света, почти нито един от моите приятели не знае или не помни, че родителите ми са имали къща там, продадена, когато това китно селце на брега на Марна беше завзето от метастазите на „Дисниленд“.
И вие, моят нелегален кореспондент, информиран от Господ знае кого (нямах смелост да ви задам въпроса…), произнесохте внезапно това име, измъкнахте го от подсъзнанието ми, където го бях скрил, и ми съобщихте, че и вие малко по-късно сте прекарали юношеството си в Креси, съседното село, едва на десет километра… ходех там с колело… или с лодка по канала Ур… уханието на първите пикници… на забранените цигари… ароматът на глог и на къпина… Германтес на две крачки… нещо като Вивон… моето Комбре[1]… може би вашето… колко странно е всичко това.
Малка скоба. Аз ви споменах по телефона за дъщерята на нотариуса в Есбли, която беше един от първите ми флиртове. Всъщност се обърках. Дъщерята на нотариуса беше в Креси, тоест при вас. В Есбли беше жената на месаря. В Есбли имаше двама месари. Единия го наричаха „мъртвия“, защото истинският месар беше намерен една сутрин мъртъв в хладилното помещение и неговият помощник, любовник на жена му, го бе заместил веднага. Другия го наричаха „рогоносеца“, защото жена му, която беше и неговата касиерка, си падаше по млади момчета и ги консумираше неограничено: седнала на висока табуретка, с къдрици ала Луи XIV, с привлекателна шия и огромна гръд на височината на погледите ни, нещо като жена-дънер – останалата част от тялото u се губеше в полумрака на малкото апартаментче зад нея – имаше само един процеп в долната част на стъклото, което я отделяше от клиентите и тя връщаше през него рестото. И когато някое момче ѝ харесаше, тя не казваше нищо, не се издаваше с нищо, само му връщаше един франк повече, отколкото трябва, и това беше сигнал за среща – точно в седем, под моста на Марна, на входа към Д’Ил ле Вильоноа; тя носеше необходимия материал, едно одеяло, сгъваем стол, за да си сложат дрехите, празен флакон от бръснарски одеколон, напълнен от нея с коняк, и зимата термос с кафе.
Та, накратко, ето че изминаха вече шест месеца, откакто си кореспондираме.
Вярно е, че нещо стана през тези месеци.
По принцип не вярвам особено на диалозите.
Би трябвало да им вярвам, тъй като съм философ – Платон, Бъркли, Лайбниц и толкова други.
Но истината е, че не вярвам и че в истинския живот не съм разбирал никога теорията, според която е достатъчно да се противопоставиш, да съпоставиш аргументи и контрааргументи, за да се разпръсне магически мракът на невежеството. При повечето дискусии хората идват със своите убеждения и си тръгват с тях. Идеята за някаква „диалектика“, която би им помогнала да си изяснят по-добре собствената гледна точка, да я обогатят или да я променят, ми е изглеждала винаги изключително съмнителна (почти толкова, колкото другата, на Хегел, или по-точно приписвана на Хегел, според която от диалектиката между тезата и антитезата се получава винаги синтеза – слава богу, че великият Хегел никога не е мислил или изговарял подобна глупост!).
Но тук, повтарям, несъмнено се случи нещо.
Един действителен словесен труд, благодарение на който, напук на всички очаквания, ние постигнахме известен напредък.
Не че успяхме да се убедим взаимно – макар че… онова, което казвате днес за отношението ви към битието и към думата „евреи“… или онова, което разбрах благодарение на историята с майка ви, за безизходицата на един определен „материализъм“…
Напредъкът е по-голям, струва ми се, по отношение на онова, което различава и уточнява нашите виждания за света: спомняте ли си първото си писмо? „Между нас, както се казва, няма нищо общо – с едно-единствено, но съществено изключение, и т.н.“! Вие открихте огъня навремето; направихте го пипнешком в мъглата; но истината е, че не знаехме нищо един за друг и със сигурност нищо за това, което ни разделя или свързва; докато днес… е налице тази кореспонденция, в резултат на която знаем повече…
Онова, което ни сближава: враждебността, която предизвикваме; усетът, който ни кара да подушим веднага лошата миризма на лов на хора, на хайката. Но също така (ограничавам се с последното ви писмо, което, мисля, обобщава много добре нещата): увереността, че въпреки всичко накрая ще победим ние; радостната любов към книгите и към писателите, които са и читатели на книги; един песимизъм без горчивина; идеята, че щастието е утопия за хората, които не вярват в несъзнаваното; влечението ни към киното и към литературата, издигната, както би казал Низан, до божествената температура и която е във всички случаи и по свой начин продължение на Словото; Есбли (тогава); Бодлер (for ever).
Онова, което ни разделя: животните (които не обичам); Ницше (когото предпочитам пред Шопенхауер, докато с вас, изглежда, е обратното); историята с бентлито (което бих оставил в романа си, защото животът е такъв, абсурден, противоречив – забравяш, че си продал бентлито, мислиш си, че си бил винаги, какъвто си, и един ден се събуждаш и забелязваш, че времето те е променило); вашата загриженост, както сам казвате, „да оставите мотора да изстине“ (аз мисля точно обратното; моторът, проклетият мотор! сам ще изстине, и то доста скоро, затова моят съвет е да не бързате да го пипате, да го оставите да работи, да ръмжи, да форсира – нали в тези мигове на прегряване, когато имаме чувството, че оборотите са прекалено бързи и че има опасност да избухне, нали когато литературното сечиво се превръща в чук с нажежена до бяло дръжка, хвърчат най-хубавите искри?); използването на дрога (аз съм „за“); вцепенението (против); практикуването на любовта (нямам нищо против състоянието на полусън, но откровение за откровение, аз съм от онези, при които желанието е най-силно, когато очите са им отворени, сетивата – изострени, когато са в онова състояние на пълна яснота, в което вие си правите сметките или си редите куфарите); литературната техника (съгласен съм, естествено, но до момента, когато книгата започва да ни се изплъзва и да се пише едва ли не сама – само че за мен този момент не е, когато разумът се оттегля и сънят, дълбинната мисъл надвият – за мен той е, когато езикът, и следователно, щем – не щем, логиката, смисълът, яснотата побеждават мрака); теорията на огледалото (разбрах образа и начина, по който обръщате към глупаците останалото без амалгама огледало, в което те си въобразяват, че ще могат да ви видят – но позволете ми да ви предложа друг, свободно взет от „Душата на живота“, книгата на един литовски равин от ХIХ век на име Хаим от Воложин, който казва по същество следното: за какво служат не книгите, а Книгата? Какъв е смисълът на вековете, прекарани в синагогите в дребнави обсъждания как да се тълкуват определени точки от Закона, в които никой няма да има последната дума? Дали, за да се попречи на света да рухне; за да не останат от него само развалини и прах? Защото Господ е сътворил света и веднага се оттеглил от него, оставил го е да се оправя сам, изоставил го е на саморазрушителните му сили, така че само Изучаването, само огнените букви, изстреляни в колони към небето, могат да попречат той да се разпадне и да направят така, че да остане изправен – или иначе казано, тълкуванията не са отражения, а стълбовете на един свят, който без тях ще се върне към нищото; книгите не са огледала, а гредите на вселената; ето защо е толкова важно да останат писатели …).
Та това е.
Картината на нашите сходства и различия интересува най-вероятно само нас самите.
Но е така.
И това е постижение.

Второто, което ме радва, е, че казах в продължение на нашия разговор и благодарение на него неща, които без него вероятно не бих изказал по този начин.
Имам, вече споделих, болезнена склонност към тайнствеността.
И когато казвам болезнена, имам предвид всичките тези изолации, прегради, неистински лъжи, подвеждащи следи, това умножаване, като времето в романите ми, на маневрите за отвличане на вниманието с цел да изпратя воайорите там, където не съм, които ме карат самият аз понякога да се спъвам в килима, както казвате вие. И тогава се чувствам като онези тайни агенти, които знаят, че изпълняват мисия, но не знаят нито каква е, нито за кого, или като безскрупулния актьор, който накрая рискува да се загуби сред арсенала си от маски и измами.
На мен също не би ми хрумнало да взема перото, за да напиша Мемоарите си, а още по-малко изповедитеси.
Дори съм създал почти параноична защитна система за Дневника ми, която позволява на когото трябва, в случай че умра, преди да съм имал време да го използвам или да го изхвърля, да го унищожи.
Ето ви и една доста любопитна история.
Намирам се една вечер преди две години в бара на хотел „Екселсиор“ във Венеция с Оливие Корпе, шефа на IMEC[2], архивния фонд на съвременните издателства, следователно професионалист, истински ювелир, маниак на писателския архив.
Придружавахме Ален Роб-Грийе, който беше дошъл да представи на филмов фестивал „Градива“ последния си филм. Озовахме се сред класическата фауна от кинозвездички, продуценти еднодневки и светски хроникьори, събрали се в очакване Маестрото да слезе от стаята си, и за да убием времето, бърборехме за най-различни неща.
Както при всяка наша среща, Корпе настоява да запланувам предаването на архивите си на съхранение при тях.
И аз както всеки път го майтапя за двайсет и няколко хилядите страници на един невероятен дневник, пълен с тайни, една от друга по-неочаквани и скандални, които няма да има никога щастието да държи в ръцете си, защото секретарката ми има заповед, ако умра внезапно, без да съм могъл, повтарям, да го използвам по начина, по който възнамерявам (като например материал за един дълъг и истински роман), да ги прекара през шредера.
А той ме гледа с изражение, каквото никога не съм виждал при него – втренчен поглед, будистка неподвижност, нежен глас, всяка дума е премерена: „Не искам да ви причинявам мъка, но архивите са моята родина, знам наизуст всички истории за дневници, кореспонденции, книжа, чието ползване писателите са забранявали приживе; но има закон, казвам ви го като повече от специалист в областта, който не позволява никакви изключения и по силата на който, повярвайте ми, нито един документ от този род не е бил действително унищожен и не е успявал да избегне литературното любопитство. Затова нека да спестим време, сигурен съм, че сте организирали всичко прекрасно, и не поставям под съмнение почтеността на близките ви, но съм убеден, че по един или друг начин, не ме питайте какъв, защото вероятностите са безкрайни, ще се намери слабо място – предателство? някой, който ви обича прекалено много, за да е в състояние да понесе освен мъката от смъртта ви и изгарянето на книжата ви? някаква недискретност? грешка на банката, в чийто трезор, предполагам, пазите документите си? всичко е възможно; наистина всичко, защото историята има по-голямо въображение от хората и аз съм убеден, че независимо от мерките, които сте взели, ще се появи вирус, недомислица, хитрост, една гримаса на Историята и вашият дневник ще се озове, както всичко досега в IMEC…“.
Много лошо спах онази нощ.
Този разговор ме преследва седмици наред.
Дори Делфийският оракул да бе предвещал сетния ми час, щях да бъда по-малко тревожен.
Посветих тези седмици на изобретяването на сложен механизъм, според мен единствен по рода си, чиято цел беше да надхитри теоремата на Копре и неговото предсказание.
От Кафка и Макс Брод до Crazy Cock[3] на Хенри Милър или историята с последния роман на Набоков „Лаура и нейният оригинал“[4], за която чух от една приятелка, аз проучих подробно всички сходни случаи.
Консултирах се с юристи, нотариуси, адвокати с цел не само да ми обяснят духа и буквата на закона, но и да ми помогнат да направя изчерпателен списък на злополуките, на непредвидимото, на вероятното, за да го избегна.
Посочих, без непременно да ги уведомя, надзорници на изпълнителите, които, когато настъпи моментът, да следят за изпълнението на завещанието ми, като всички взаимно се наблюдават.
Подобно на информатик, който опитва да се предпази от хакер, умножавайки бариерите, защитните стени, сложните криптирани кодове за достъп и предупредителните механизми, аз изработих устройство с две, три и дори четири нива на защита, с които предвиждах кончината на едните, лудостта на другите, разсеяността или проявилата се посмъртно омраза на третите, и в случай че всички тези неприятности и още други се случеха едновременно, една последна пречка, която трябваше да направи устройството ми безпогрешно и неизбежно самоунищожението на словесния ми детонатор.
Не знам дали съм успял, който ме надживее, ще види.
Разказвам ви това, за да ви убедя, че съм действително невротик на тема потайност.
Отворих и затварям тази допълнителна скоба, за да ви накарам да разберете, че през целия ми живот потайността ми е била потребна като въздуха, който дишам.
Ще ви кажа още нещо, доста ужасно – но защо не, след като стигнах дотук? В разгара на аферата Копре, на върха на моя въображаем дуел с този очарователен приятел, превърнал се във въплъщение на дявола в нощните и дневните ми кошмари, когато го чувах да повтаря, застинал в своята каменна неподвижност: „Каквито и мерки да вземете… каквито и мерки да вземете…“, аз заприличвах в съзнанието си на онези тирани, зазидани в мълчанието си, за които казват, че само милиграм истина, свобода, прозрачност е достатъчен да ги убие, на онези бедни индианци, – които са измирали в Америка като мухи, не от щипка истина – от непознати микроби.
Нещо невероятно се случи.
Говорих ви за баща си, за майка си, за тялото си.
Споделих с вас някои от причините, които ме карат да се боря, да се ангажирам, да обикалям най-гнусните войни на света, да се излагам на показ.
Разказвайки за тези неща, аз не се скрих зад привлекателната поза на приятел на човешкия род, на добрия, безкористен, чист човек.
И въпреки това не само съм още тук, не само небето не се срина върху мен, а напротив, чувствам се доста добре.
Това няма може би да трае дълго.
Противниците, моите, ще се възползват от това и ще нахлуят през пробойната, която сам отворих, за да открият там потвърждението на своите най-лоши подозрения.
Ще започнат да предъвкват темата: „знаехме си ние… никаква искреност… трябваше да стане на шейсет години, за да разбере, че най-голямата добродетел за писателя е да бъде истински… ис-тин-ски… но вече е късно… твърде късно… стълб от сол… преждевременен гроб… безсмислено дърдорене… да мълчи…“.
Но толкова по-зле за тях, нали?
Тяхна работа, нека бъркат свободата на писателя, който влиза в неравна борба и доколкото може, с ангела или звяра, с мръсната „истинност“, която в тяхната уста не е нищо друго освен синоним на липса на стил и на талант.
Излизам от нашия диалог лек, щастлив – със същото облекчение, което вероятно изпитва престъпникът след признанието.
Нямам чувството, че съм се изложил на опасност, а че съм се освободил – готов да се върна отново към романа, приключение, което ми достави толкова голяма наслада преди двайсет години и от което оттогава, вие го разбрахте, се страхувам.
Сам не разбирам защо, но е така.
Не мога да си представя по-ефикасно средство от нашата кореспонденция.

Остава всичко, за което не говорихме – струва ми се, че вие съжалявате за това.
Казвате, не говорихме за Саркози: това никак не е зле, по-добре да се придържаме към чудото, което в днешно време е книга без Саркози.
Не говорихме за противниците си от левицата: това също е добре… още повече че министър на културата, честно казано… би било в огромно противоречие с начина ми на живот, с литературните ми и философските нужди, със склонността ми към независимост… няма да стане…
Във вашия списък на пропуснати неща има само две имена, за които аз също се упреквам, че ги споменахме съвсем бегло, и затова нека преди да приключим, да кажем още по една дума за тях.
На първо място, Малро. Огромният Малро. Най-недооцененият, наред може би с Малапарте, писател на ХХ век. С тази разлика, че аз няма да говоря за „модел“.
И то поради простата причина, че съм прекалено разкъсан, натрошен, раздробен, твърде склонен към многолики паралелни, противоречиви съществувания, за да имам само един „модел“, колкото и да е велик, именит, безпрекословен…
Разказах ви как като дете си бях построил в дъното на градината между дърветата колибка, където се криех, и представяйки си собственото си погребение, рецитирах надгробното си слово.
Но не ви казах, че редовно го променях, защото променях биографията и съдбата си.
Бях ту писател, чиято смърт оплакваха.
Ту изследовател, на когото дължаха откриването на потънал град на Атлантида.
Ту революционер, неподкупен като Робеспиер, с ангелска доброта като Сен Жюст и заобиколен от жени като Дантон и Мирабо.
Ту Йоан Кръстител в една религия, чиито литургии и обреди си измислях в най-малки подробности.
Друг път се пренасях в съвременността, където бях музикант виртуоз и умирах внезапно като Глен Гулд, свличайки се върху пианото.
Бях и герой от Съпротивата и разказвах с разтреперан глас за изтезанията, на които ме бяха подложили, за да издам другарите си – но аз бях умрял, без да промълвя нито дума.
Всъщност не бях винаги непременно герой, велик в едно или в друго и горко оплакван от добрите хора.
Влечението ми към различни съдби, спектърът от житейски пътища, които си заслужава да се извървят, бе толкова широк, че ми се случваше да се намъкна под кожата на прочути злодеи, на мошеници и мерзавци, без това да ми попречи да съчинявам и за тях пламенни надгробни речи: Тони Камонт от „Белязаният“[5], чиято екзекуция според мен е позор за полицията и чест за него… Коди Джарет във финалната сцена, апокалиптична, но красива и достойна за възхвала, в „Бяла жега“[6] на Раул Уолш… и разбира се, Мишел Поакард, всъщност Жан-Пол Белмондо, убит от инспектор Витал в последната сцена на прекрасния „До последен дъх“, който наред със „Съдбата на човека“ и „Феноменология на духа“ направи от мен онова, което съм днес – Джийн Сийбърг[7] беше там, в градината ми, съвсем близо, на първия ред и се задушаваше от вълнение, мъка и угризения, слушайки надгробното ми слово…
Най-лошото е, че в мига, когато пристъпвах към заключителната част, сълзите напираха и у мен, и то не защото оплаквах собствената си смърт или невероятното съчетание от заслуги, които хвалех и в сравнение с които „Успоредни животописи“ на Плутарх или „Въображаеми съществувания“ на Марсел Швоб бяха бледа картина, а защото нямаше да ми стигне детството – какво говоря?! – целият живот, за да изживея всички останали съдби, от които погребваните от мен мъртъвци се бяха отказали.
Петдесет години по-късно съм все същият.
Леви и неговите безбройни съдби.
Моделите – Малро, без когото нямаше да има нито Бангладеш, нито Босна.
Сартр – човекът век.[8] И Камю, на когото мечтая да посветя един ден също толкова подробна книга. Бодлер, на когото вече посветих труд, където могат да се открият някои от истинските ми лични тайни. Хемингуей заради Испания. Овидий заради изкуството да обичаш. Моите равини. Моите сараевски хулигани. Лайбниц с хилядата живота. Онези, които като Пруст са успели да се отдадат изцяло на творчеството. И ерудитите от детството ми, способни сами да се прокълнат, докато другите се отдават на обикновени стремления, заради една елегия на Тибел, един новооткрит стих на Ений или някояот одите на Секст Аврелий Проперций. И други… толкова много други… Една менажерия от светци и чудовища. Моите и само моите модели.
И накрая Гари…
Вярно е, това е личност, която действително ме обсебва.
Първо, аз го познавах. За разлика от Малро, когото видях един-единствен път във Вериер, в навечерието на отпътуването ми за Калкута, с Гари се срещах доста редовно през последните години от живота му, когато се оплиташе – ужасно! без никой или почти никой да се усъмни!… в нишките на килима Ажар. Дългите обеди в „Лип“, където си поръчвах, имитирайки го, неизменната „пържола двойна порция“; късните следобеди на „Рю дю Бак“, където пиехме чай от очукани самовари, които (не пропускаше да ми напомни) бе донесъл от Майорка. Този великолепен несретник, този мним побойник, комедиен каубой с шапките си Стетсън и ботушите си с невероятни шевове беше свеж полъх в сравнение с преподавателите ми от улица „Юлм“.
Второ, трябва да вземем предвид принципа на авантюрата „Ажар“, нейните предпоставки: имате един известен писател, разгневен, че не го „цитират“; имате един човек, който вижда как блясъкът на книгите му бледнее пред живота му, любовта му с една актриса, провалените или считани за такива негови филми; имате един живот и едно творчество, които се намират в жестоко съревнование: животът засенчва творчеството и творчеството се разярява; имате един човек, обсипан с лаври и награди, между които и на Френската академия, един истински герой, радващ се на всичко, което човек би могъл да си пожелае, и същевременно задушаващ се в своята самоличност, защото тя от своя страна задушава всичко, което му е най-скъпо, тоест романите му. Разбирате, че като се има предвид как самият аз съм „структуриран“ и „ситуиран“, е много трудно да остана безразличен пред една такава история.
Но все пак – внимание! Мисля, че във всичко това има нещо повече от един псевдоним и едно започнало наново творчество, под друго знаме. Струва ми се, че ако виждате в тази авантюра единствено фарса, хитрината или реакцията на писателя, който се чувства недостатъчно обичан и по този начин отправя предизвикателство към съвременниците си, тогава не сте разбрали нищо от нейната необичайност: „Вие не ме признахте с първото ми лице? – добре, тогава ще ме чествате с маската, зад която се крия, и ще бъдете измамени“. Тук става дума за метафизично измерение, което няма нищо общо с въпросите за литературната суета или с моите фантазии за двоен или троен живот, за ново раждане в същото съществуване, за потайност. И именно това измерение придава на цялата история усещането за гибел и трагизъм – заради него е изключително препоръчително тази особено ронлива материя да бъде третирана внимателно.
Защото Гари за разлика от онова, което бе правил дотогава, когато се е криел под псевдонимите Фоско Синибалди или Шатан Бога, не се е задоволил просто да вземе друго име, а е дал и тяло на това име, тялото на Пол Павлович.
Дори не се е задоволил само с тялото и съответната му биография (това вече е правено от Песоа с неговите петдесет и няколко различни псевдонима, всеки от които е имал свой живот, въображение и списък от мнения и възражения); а е завещал, предал за изпълнение на това тяло цялата публична страна от живота на създадения по този начин нов писател.
Отдал се е, с други думи, на вид литературна химия, уникална в аналите и която между впрочем не е без връзка с онова, което вие казвате във филма си: между него и Пол, между него – истинския писател – и фиктивния писател, когото изпраща да се мята вместо него по литературната сцена, се е извършила замяна на самоличността, преливане на чувствителността и на паметта, делокализация в паралелен мозък, клониране.
Резултатът от тази алхимия, плодът на това патетично раздвояване става много бързо непоносим, краят при такъв договор, повече от фаустовски, защото той губи окончателно душата си, е спускането в ада, капанът, който щраква, лъжата, която разяжда като киселина всичко и дори желанието му за живот, и в края на пътя смъртта като единствен изход: не да се упражняваш да умреш, не да си „представяш картинно“ собствената си смърт след написването и преди оценката на критиците за книгата, а да умреш, уви, наистина – червената кърпа около главата, за да не се изплаши синчето ти от кръвта, и пистолетният изстрел – като концертен финал, кулминация, логичния епилог на годините, прекарани в махане от самия себе си, както се махат тиранти или перука, и едновременно във въплъщение в някой друг.
Аз видях Гари да полудява.
Видях го, неколцина сме, които го видяхме, естествено, без да разбираме нищо, да си загубва ума и да умира пред очите ни.
Днес това е по-разбираемо.
Знам, другите знаят също, че всичко това се дължи на подмолни, дяволски течения.
Знам, че е имало едно безкрайно примамливо изкушение, пред което не е трябвало в никакъв случай да отстъпва, защото е било под прикритието на безобидна мистификация, състояща се в най-лошото – знам, че лично аз съм изцелен от това зловредно привличане: и то не заради, както казвате в предишното си писмо, уважението, което дължим на читателите си (не им дължим нищо), а заради желанието ми за живот (и последните спомени за него, олюляващ се на булевард „Сен Жермен“, изпит, отнесен, смъртта в ход).
Бедният Гари… Бедният „лиричен клоун“, който повярва, че може да си играе безнаказано с всичко това – изкуството на бягството, маските, едиповското отказване от бащиното име, склонността към живот, който никога не спира да се възобновява… Разбира се, че трябва да се възобновява. Новото раждане трябва безспорно да се опита. Но в същия живот. Революцията трябва да се направи не само в една страна, но в една-единствена самоличност, една душа, едно тяло. Моята програма. Неговият урок.
Урокът, истинският, смесица от светлина и мрак, който ми завеща, без да иска.

Мишел Уелбек

3 юли 2008

Още една дума, драги Бернар-Анри, последна, защото мисля, че си струва да се осветли тази малка загадка: самият вие споменавате в една книга Есбли. Вярно, правите го между другото, съвсем накратко и наистина трябва да си живял там, за да го забележиш, но го правите…
Една от фразите на Шопенхауер, която никога не ми омръзва – тя не е част от основните стълбове на философията му, от неговия грандиозен мисловен строеж на света „като воля и представа“, а е сред онези хвърчащи късни бележки, в които изразява съмнения по отношение на понятието битие и предвижда възможността да осмисли нещо аналогично на съдбата, което те кара да се запиташ дали, ако животът му е бил малко по-дълъг, е нямало да започне да подрива основите на предишната си сграда – та, с една дума, фразата е „Човек си спомня собствения си живот малко по-добре от романа, който е прочел в миналото“.
Към това бих добавил, че човек си спомня собствения си живот малко по-зле, отколкото романа, който е написал в миналото.

Но това също избледнява накрая. И на мен, който съм по-млад (малко) от вас, това започва да ми се случва по отношение на собствените ми писания. Аз съм, общо взето, много доволен от себе си, казвам си: „Това аз съм го направил… Не е никак лошо…“. Но понякога не е така и тогава се опитвам да сменя темата на разговора.
Във всички случаи обаче фактът е: накрая забравяме дори собствените си книги. Не знам защо, но тази сутрин това ми се струва толкова утешително…

 

[1] Измислено село във „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст, напомнящо много селото на детството на автора. – Б. пр.
[2] Institut Memoires de l‘edition contemporaine – френска асоциация, създадена през 1988 г. по инициатива на научни работници и книгоиздатели с цел създаването на архивен фонд на писмеността на ХХ в., включващ издателства, списания, издатели, писатели, философи, критици, преводачи, книгооформители, книжари и печатари. – Б. пр.
[3] „Лудият петел“ (англ.) – автобиографичен роман от Хенри Милър, издаден през 1993 г. на български под заглавието „Лудият петел: Една болезнена история за нюйоркската бохема от 20 г.“. – Б. пр.
[4] Последният, незавършен роман на Владимир Набоков, публикуван посмъртно за първи път през 2009 г. Писателят е пожелал преди смъртта си романът да бъде унищожен. – Б. пр.
[5] Scarface – американски филм (1983) на режисьора Брайън де Палма с участието на Ал Пачино и Мишел Пфайфър по сценарий на Оливър Стоун. – Б.пр.
[6] White Heat (1949). – Б. пр.
[7] Jean Dorothy Seberg (1938–1979) – американска актриса, съпруга на Ромен Гари, изпълнителка на главната роля в „До последен дъх“. – Б. пр.
[8] Le Siecle de Sartre – „Векът на Сартр“ (фр.), философска анкета върху Сартр. Грасе, 2000. – Б. пр.