5
1618

Пукнатият съсъд

DEnev

Започвам да пиша този текст с горчивина. Защото той ще се занимае по нелицеприятен начин с три текста на трима човека, които инак са ми симпатични – един писател, един свещеник и неговата презвитера. Става дума за Николай Фенерски, за свещеник Владимир Дойчев и за презвитерата му Милена Дойчева. Длъжен съм да напиша този текст, защото тъкмо тук, в Портал Култура, не много отдавна, във връзка с премиерата на книгата „Среща с живота” на отец Дойчев, аз написах следното:

„Това не са слова от амвона. Това са разговори с теб, лично с теб, очи в очи. Един свещеник се опитва да върши съвестно работата си и ти показва какво представлява тази работа – да водиш богослужението, да си на разположение на енориашите, да изповядваш и да причастяваш, да кръщаваш, да опяваш, да проповядваш. Това е тежък труд, защото твоето време не ти принадлежи и защото трябва да намериш вярната дума за всеки. И защото проповедта не се заключава само в казаното от свещеника на края на литургията. А защото всеки миг от живота на един свещеник би трябвало да е проповед.

В своите „Православни фрагменти” Димитър Коруджиев има едно великолепно изречение, цитирам по памет: „Ако срещнеш светец и свещеник, първо целуни ръка на свещеника.”

Свещеникът трябва да живее като светец, без да е светец. Много труден човешки дял. Направо невъзможен. Ето затова трябва да целунеш ръка на свещеника.

На второ място – тези 52 проповеди ни ограмотяват, запълват празните квадратчета в нашето изтъкано от добри намерения, но защо да се лъжем, и доста мързеливо християнство.

На трето място – тези проповеди си служат с език, който е днешният ни език. Това също е много важно. Отец Владимир притежава дарбата да казва простичко сложни неща, да разказва за небето, стъпил здраво на земята. Освен това, не се притеснява да споделя неща от своя делник, които инак биха напрашили доста нечие копринено расо. Книгата представлява и нещо като дневник на свещенослужителя, вътре блестят най-различни, и обикновени, и покъртителни истории за хора, които пристигат с раницата си с греховете в църквата, стоварват я на пода и отпускат в пълна безизходица ръце. И в този несравним с нищо друго жест на покаяние самият отец признава, че намира на свой ред своето най-истинско училище за проповеди.

Накрая, позволете ми да споделя радостта си от факта, че книгата на свещеник Владимир Дойчев „Среща с Живота” издаде моят приятел, писателят Николай Фенерски. Дали не и за него, дали не се отнасят и за него тези думи на отец Владимир, заключителните думи от последната му, може би най-разтърсваща проповед в книгата:

„Искам да ви помоля за две неща. Едното е да се молим за тези, които имат дръзновението да отворят сърцето си публично и да разкажат колко много обичат Господа. Да се молим и да ги пазим, защото са малко и са много раними. Независимо дали са в расо, или не. И да помним, че е тиранично да искаме от тях да са съвършени, а ние самите да не правим нищо в тази посока. И другото – нека от утре, още от днес даже, да се опитаме да се обичаме. Зарежете егото. Никой от нас не е голямата работа. Може би няма да станем велики светци, но да сме нормални християни сме длъжни. И това също ще бъде проповед.”

Ние живеем, нашият живот протича в много малък отрязък от света и би било честно, щом сме писмовни хора, да се занимаваме, особено в публицистиката си, единствено с хоризонта, който се вижда от нашия малък отрязък от света. Аз не съм познавач на Вселенските събори и каквото и да кажа, моето мнение няма как да е меродавно. Затова не се натисках да го споделя. Но все пак, през последните дни, със заключителните акорди на Събора, и за слепия стана ясно, че нашата църква наистина стана заложник на геополитиката. С неучастието в работата на Събора синодалите ни наистина проявиха късогледство. А тъкмо това е главната теза, която активно споделяше и застъпваше в медиите Калин Янакиев. Нека да се разберем. Ти можеш да си съгласен или да не си съгласен с Калин Янакиев. Но ако ще диалогизираш и спориш с него, това трябва да стане на неговото ниво – на нивото на един от най-подготвените ни и блестящи богослови. Ако не си готов за това, по-добре е да си траеш. Не можеш да громиш Калин Янакиев, че не само него, ами и  Портал Култура, че и Фондация Комунитас с текст от порядъка на злополучния опит за памфлет „Икоменистас” на Николай Фенерски. Един съвет от мене, Ники. Памфлетът е труден жанр. Ако не ти тръгне от началото, по-добре спри.

Ето какво пише вътре Николай Фенерски:

Отдел „Фондации, хранилки и обезличаване“ беше основан от Управлението с мисъл за бъдещето. Накратко, идеята беше да се напазаруват културните елити на килограм, да не е па цял тон да тежат… Да се вземат под крилото ни на прилични за местните стандарти хонорари и заплати по-значимите интелектуалци – философи, богослови, писатели. Ние ги храним добре, папкат и слушкат вече няколко години, свикнаха и тази стъпка в процеса е изпълнена успешно. В момента те защитават каузата ни по-ентусиазирано от всички нас тук в този кабинет взети заедно.

Едно уточнение. Започнах с откровено глупавия текст на Николай Фенерски, защото той е мой приятел. Аз, така да се каже, съм човекът, който пръв завъртя манивелата на писателската му кариера, като написах предговора на първата му книга. И затова не ми е все едно как се развива. Ники има разтърсващи разкази, добър писател е. И на техния фон глупостта на този му текст е още по-отчайваща. Нека да продължим още малко с цитатите:

– В България, например, най-успешната ни фондация може да се похвали с притежаването на всички влиятелни културни медии и лица. И това ни струва жълти стотинки, уточнявам за счетоводството, да не се притесняват. Двама-трима писатели се радват на голяма популярност, тях ги пращаме по симпозиуми и резиденции, на злачни пасбища ги настаняваме и бузките им стават все по-кръгли. Като хамстерчета са, дъвчат и трупат в гушките. И всички те говорят за Добротата и Обединението. За любовта така, както ние я разбираме. Единици от тия трегери на българската култура получават петцифрени суми, като са в долната граница, да не помисли някой, че говоря за 90 хиляди, няма такова нещо. На останалите в пазарната ни културна кошница, сред които втори ешелон писатели, свещеници и университетски преподаватели, са им достатъчни и четирицифрени суми, за да загинат на нашите амбразури най-геройски.

Какво да ти кажа, Ники, за това? Ще кажа следното. Пиша в Портал Култура от 4 години. Благодарен съм на Портал Култура, защото по този начин оцелявам. За тези 4 години никой нито веднъж не ми е казал за какво да пиша и как да го напиша. Пиша според скромните си възможности по съвест. Наистина, типът „лична” публицистика, която практикуваме и аз, до голяма степен и Теодора Димова, а също и ти, Ники, е много изчерпващ. Защото всеки път режеш живо месо от душата си. По скромното ми мнение, Портал Култура е много успешен проект и наградата „Христо Г. Данов”, която получи тази година, го доказва. Това в немалка степен се дължи и на усилията и качествата на главния редактор Тони Николов. Казвал съм го, тук ще го повторя – Тони Николов е един от малцината ни ренесансови люде. Той притежава изключително задълбочени познания по най-широк спектър от въпроси, и то философски осмислени в дълбочина.

Затова казвам, че въпросният текст на Ники Фенерски е просто глупав.

Две думи за Фондация „Комунитас“. Този, който е запознат с разнообразната й дейност – подкрепата на медийни проекти, издателската й политика, подкрепата на енориите, проектът „1 000 стипендии”, няма как да не признае, че нейното присъствие е значимо и благородно.

Затова казвам, че въпросният текст на Ники Фенерски е просто глупав.

Това е, Ники. Памфлетът явно наистина е много труден жанр, щом се е опрял и на такъв добър писател като теб.

За текста на отец Владимир Дойчев. Досега не съм си позволявал нито веднъж в писан текст да се изкажа критично и непочитително към свещеник, освен един-единствен път – към игумен Филип от Подворието на Московската патриаршия. И сега няма да наруша правилото си. Само едно ще ти кажа, отче, братко, стъпвайки на заключителните думи от книгата ти, които цитирах – май и ти си започнал да се вземаш за голямата работа.

Стигнахме до текста на презвитера Милена Дойчева. Познавам публицистичното перо на Милена Дойчева от нейни публикации в „Офнюз”. Тя спокойно би могла да съперничи на Веселина Седларска. Но този й текст може да съперничи единствено на текста на Николай Фенерски. Ето цитат от него:

В едно предаване на Цветанка Ризова (не помня как му е името), на което случайно станах ням очевидец, струва ми се, очакваха, че ще ядем и листата, пък дори и пръст ще гълтаме. Знам и какво ще ми кажете: „Че остана ли кой да гледа такива предавания, защо си го причиняваш?“… Ами, пусто любопитство. Гост беше самият „духовен терминатор“, от когото „трепери“ Светият Синод на БПЦ, „немногобройната“ (както се разбра) РПЦ, няколко епархии на Грузинската църква и който е останал жив в Антиохия – самият професор Калин Янакиев. Как да не му се порадваш? Особено когато Цветанка Ризова го гледа с огромни притеснени очи, учудвайки се искрено как някой е посмял да го обиди (не стана ясно точно кой, но и няма значение, защото в дъното е Путин). Знаете ли кой е Владимир Путин? Това е невзрачен диктатор на отмираща азиатска държава, който в последните дни на своето управление не може да спи нощем, защото успехите на Реформаторския блок не му дават покой. Но това е една друга тема…

Държанието на г-н професора беше толкова възмутително, че казвам на мъжа ми: „Защо търпиш това? Ти си свещеник? Длъжен си да му отговориш!“ Той обаче никак не се трогна. А даже ми се смее: „Че мога ли да отговарям на всеки екзалтиран политикан, на който му идва отвътре да плюе по Синода? Ти утре ще ме накараш и на Светослав Малинов да отговарям… Те преди време двамата заедно искаха оставката на Светия Синод. Представяш ли си? Нека те живеят своя политически живот. И без това не е много забележим, нито ще бъде и много продължителен (става дума за политическата кариера). В Църквата подобни хора нямат абсолютно никакъв авторитет. Нито заслужават да им отговаря някой свещеник. Най-много попадия да се обади някоя – ще са поне равностойни противници.

По-нататък презвитерата обаче като че ли се сепва и прави кратка автохарактеристика на текста си:

Отдавна не бях писала текст на такова махленско ниво. Но не аз зададох тона и нивото. В раздразнението си от позицията на Светия Синод на БПЦ доста хора с претенции се махленизираха.

Един най-топъл и приятелски съвет от мен, презвитеро. Наместо да изнасяш кухненските разговори с твоя съпруг навън, захвани се да напишеш една книга със заглавие „Записки на презвитерата”, по подобие на книгата на Жорж Бернанос „Записки на един селски свещеник”, блестяща, впрочем, книга. Нищо, че е католик. В нашата литература още никой не е описал тежкия кръст, който носи жената на свещеника – тя няма неговата изява и висока осмисленост на битието, а трябва да осигурява ден след ден атмосферата за тази благолепна изява.

Да обобщим – не знам доколко икуменизмът проникна в Православието чрез Събора в Крит, но едно е сигурно – задокеанските му „адепти” със сигурност сега радостно потриват ръце, наблюдавайки свирепата ситуация на разединение сред християнската общност в България.

Никой от нас не може поотделно да бъде съсъд на Светия Дух и да говори от негово име. Освен светците, разбира се. Светият Дух бяга от пукнатите съдове. Съсъд на Светия Дух можем да бъдем единствено в нашата заедност.

Простете, братя, и ти, сестро, ако с нещо съм ви засегнал или огорчил с този текст. Позволете ми да завърша с един цитат от Евангелието на Лука:

„Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте и няма да бъдете осъдени; прощавайте и простени ще бъдете.”

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияХудожникът в театъра
Следваща статияДимчо Дебелянов в канона на сп. „Златорог“

5 КОМЕНТАРИ

  1. Нямам честта да познавам текстовете и делата на споменатите в текста на Деян Енев автори, въпреки че съм чела текстовете на Милена Дойчева и Николай Фенерски в offnews. Същите, изглежда, не са оставили никаква следа в съзнанието ми. Това може би е мой пропуск. Мога да свидетелствам обаче за текстовете на Калин Янакиев: как ме обърнаха и ме промениха ценностно и екзистенциално. Спомням си ясно деня и мястото, когато започнах да чета неговите „Философски опити върху самотата и надеждата“. Бях на 20, четох ги като откровение, можех да декламирам отделни пасажи. Нещо подобно се случи с мои близки хора преди няколко години

  2. , които живеят далече оттук. Става въпрос за неговото „Слово за жените мироносици“. Моя близка беше живяла с текста няколко месеца, след това го беше изпратила на свой приятел, ревностен католик, който от своя страна го беше изпратил на семейството си в Шотландия; на един католически свещеник в САЩ, който от своя страна беше препратил текста на свои близки приятели, сред които католически свещеници и протестантски пастори. Така „Словото за жените мироносици“ обиколяше света и предизвикваше възторг и смирение. Може би е променяло хората по начина, по който неговия „Дебат върху теодицеята“ промени мен самата. Това е една автентична и много красива история, която някой ден може би ще разкажа на друг място и в друг формат. Но да наречеш Калин Янакиев „политикан“ за мен е загуба на всяко чувство за мяра. А както е известно още от Аристотел, чувството за мяра е критерий за интелигентност.

  3. „Съсъд на Светия Дух можем да бъдем единствено в нашата заедност.“

    В чия – „наша“? С кого/какво – „заедност“? Добре познати „апели“, колкото рукави, толкова и изтъркани!

    И от чии (от кои „наши“/ваши) асолютно задпределни позиции тук високомерно се раздават оценки и менторски предписания, (с подправки от пода на като че добронамерена „обективност“, пък даже и бащински потупвания по рамото – от рода на „там добре, добре, момче“, но тук „внимавай, малкия“), че и строги указания, давани на Св. Дух, „единствено“ къде, как и „единствено“ какъв „наш“ (?) съсъд има правото да бъде Негов носител? Както винаги – мъгла, облаци, небулозни вещания…

    За разлика от строгата конкретика и твърдата доказателна сила на скръбно поучаваните двама автори. Слава Богу, има ги!

  4. „Съсъд на Светия Дух можем да бъдем единствено в нашата заедност.“

    В чия – „наша“? С кого/какво – „заедност“? Добре познати „апели“, колкото изтъркани, толкова и лукави.

    И от чии (от кои „наши“/ваши) асолютно задпределни позиции тук високомерно се раздават оценки и менторски предписания, (с подправки от пода на като че добронамерена „обективност“, пък даже и бащински потупвания по рамото – от рода на „там добре, добре, момче“, но тук „внимавай, малкия“), че и строги указания, давани на Св. Дух, „единствено“ къде, как и „единствено“ какъв „наш“ (?) съсъд има правото да бъде Негов носител? Както винаги – мъгла, облаци, небулозни вещания…

    За разлика от строгата конкретика и твърдата доказателна сила на скръбно поучаваните двама автори. Слава Богу, има ги!

    • Съжалявам за дублирането на поста и за двете (а може би и повече?) печатни грешки. Съзнавам, да, нетърпеливостта е прастар порок. Казвам го не за да се самоизвинявам, а за да поискам прошка. Добре, че поне не рушат общия смисъл ва този ми коментар-възклицание.