1
2515

Пустинята

За първи път виждахме пустиня. Истинска голяма пустиня, която стигаше до хоризонта. От вятъра ръбовете на дюните бяха станали остри като нож. А златният пясък беше ситен като захар.

Отдавна се канехме да дойдем тук, на гости на Мансур. Семейството на Мансур живееше на три часа път от столицата, в едно селце, което се намираше в сърцето на пустинята. И един пролетен ден се наканихме – майка ми, баща ми и ние двамата с брат ми. Мансур ни взе с огромния си пикап от квартирата и потеглихме. Майка и татко седнаха при Мансур в кабината, а ние с брат ми се настанихме отзад в каросерията. За пръв път пътувахме на открито в каросерията на пикап. Седяхме на пода сред денковете с провизии, сред туби с вода и няколко варела с нафта и присвивахме очи от вятъра. Болезненото друсане не отменяше факта, че участваме в истинско приключение. А за двама петокласници това беше най-важното нещо. Тъкмо бяхме прочели „Наследникът от Калкута” на Щилмарк и „Симба” на Петър Бобев и в кръвта ни вече бяха разтворени солените кристалчета на голямото любопитство към света.

Мансур държеше в столицата работилница за ремонт на електрически мотори. Баща ми, който в родината си беше зам.-директор на голям институт по електропромишленост, беше започнал работа при него като бобиньор. Пренавиваше бобини. Бързо понаучи езика и се сприятели с Мансур. Мансур пътуваше при семейството си веднъж месечно. Така дойде и поканата за това гостуване.

Стигнахме селото. Минахме през площада, където имаше голяма палма и кладенец. И излязохме от другата му страна. Пикапът спря.

Семейството на Мансур живееше в кирпичена къща на един етаж с няколко стаи. До къщата имаше навес със стопански постройки. Мансур имаше стадо овце. Тъкмо се бяха родили агънцата, които подскачаха край майките си. Ние с брат ми изпаднахме в захлас. Като на село, извикахме в един глас.

По-нататък зад плета видяхме и няколко камили. Те лежаха на земята, дебелите им бърни мърдаха като зайчета, а миглите им бяха дълги като на момичета. До нас се появи момче, година-две по-голямо от нас, с въздушна пушка в ръка. Един от синовете на Мансур. Не ни трябваха думи, за да се разберем. С жест на владетел то ни покани да разгледаме пустинята. Започнахме да се изкачваме и да слизаме по безкрайните дюни, които започваха на стотина метра от къщата. Когато спряхме и се огледахме, около нас се виждаше само пясък. Момчето пъхна оловната капсичка в пушката и ми я подаде. Аз се прицелих, както бях виждал по филмите, но после я свалих. Не знаех по какво да стрелям. Момчето с бавен жест ми посочи нещо на двайсет-трийсет метра от мен. Не виждах нищо, после видях ушите на един заек. Вдигнах пушката и стрелях. Ушите изчезнаха.

След малко слънцето застана червено на ръба на хоризонта. А сетне изведнъж се скри и въздухът стана мастилен. Стъмни се много бързо и захладня. Забързахме към къщата, но ни отне половин час да се приберем. Бяхме се отдалечили доста.

В голямата стая беше запалено огнището. Сервираха ни ориз с овнешко. Ние с брат ми бяхме изгладнели от разходката и гълтахме като патоци големи късове месо. Имаше над петнайсет човека, домочадието на Мансур, големите му синове с жените и децата им. Татко и Мансур си говореха, със своите 400–500 думи татко се справяше отлично, а от време на време се обръщаше към нас и ни превеждаше. По едно време от леглото до стената се чу глас, плътен, но с големи пукнатини, глас на много възрастна жена. Мама се наведе към нас и ни обясни – това е прабабата на Мансур, годините ѝ били над сто.

Бабата започна да разказва нещо. Между думите имаше големи паузи, в които се чуваше само нашареното ѝ с мраморни жилки дишане. Но всички мълчаха и слушаха.

Историята, която тя разказа и която татко после ни преведе, беше следната.

Дълго време в пустинята не било капвало и капка дъжд. И кладенецът в центъра на селото започнал да пресъхва, водата в него слизала все по-надолу и надолу. Но хората в пустинята са изобретателни. Те знаели, че има едни мъхнати растения, които задържали в себе си влагата. Ако минеш сутрин и внимателно пробиеш кожичката им, можеш да изцедиш няколко шепи вода от всяко листо. Хората обикаляли в зори с мехове и събирали безценните капки вода.

Но безводието продължавало. Наложило се да колят камилите. Камилата за човека в пустинята е като член на семейството. Но нямало друг начин. Камилите знаели какво ги очаква. Те плачели с човешки сълзи, когато мъжете сутрин вървели към тях, криейки ножовете в ръкавите си.

Накрая старейшината изпратил да доведат един духовник от някакъв манастир, който се намирал на два дена път. Довели духовника. Той извел цялото село, застанал начело на шествието и започнал да се моли.

Но дъжд нямало и нямало. Изпратили набързо духовника обратно в манастира.

Хората вече се готвели за най-лошото – да товарят багажа на дузината камили, които били останали и да потеглят в търсене на ново място за живеене.

Гласът на бабата млъкна. Въглените в огнището припукваха и от червените им сърца от време на време лумваха жълти и сини пламъчета. Мълчанието натежа като камък, но никой не го нарушаваше.

По едно време Мансур попита нещо. Гласът на бабата пак се чу, тъмен като коренище. Тя каза нещо кратко и после утихна.

Заведоха ни в стаята, в която щяхме да спим. Ние с брат ми заспахме веднага, уморени от толкова много впечатления. На сутринта се застягахме за път обратно към столицата. Когато минах през стаята с огнището, аз хвърлих един поглед към леглото до стената, откъдето снощи идваше гласът на бабата. Видях завитото ѝ с черга тяло. Чергата имаше същите шарки, каквито бяха и чергите на село.

Когато се прибрахме в квартирата, седнахме и четиримата на спалнята в стаята на майка и на татко и два часа си разказвахме впечатленията. Дори включихме касетофона „Айва”, за да запишем разговора си. И четиримата съзнавахме, че това ще е спомен за цял живот. Накрая брат ми не забрави да попита татко и за последния въпрос на Мансур, както и за отговора на бабата. И татко отговори. Но за беда, не помнех какво отговори татко.

Затова, когато случайно намерих тази касета с този запис вчера, в старата дървена секция от голямата библиотека в стария ни апартамент, която бях свалил при преместването в мазето и където сега държах част от книгите си, аз настръхнах. Споменът за пустинята отново нахлу в главата ми. Бях се доближил пак до вратата, която дълго време стоя заключена, но май ненадейно бях намерил ключа. Пъхнах касетата в допотопния касетофон „Сони”, който се търкаляше из къщи и все още работеше.

Но от касетата не се чу никакъв звук.

И нищо чудно. Оттогава бяха изминали петдесет години.

Ето защо се реших да разкажа този спомен. С надеждата, че може пък заключената врата да се отвори сама.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПарадигмата на превода
Следваща статияДа се докажеш навън

1 коментар

  1. Недосегната

    Въздухът е чер като отрова,
    мътен е и страшно ме души.
    Вятърът – артист и стар,и ловък –
    хвърля се от кестена плешив.

    Бих желала в този миг да стъпвам
    в пясък побелял от доброта
    длани от морето да отдръпвам,
    длани побелели от солта.

    Искам като прах да побелея,
    бяла като брезова кора,
    в сенките добри да се прелея
    и да бъда като тях добра.

    Щом на белотата ми посегнат
    нощи като прилепно ято,
    да не позволя да ме досегнат
    и ме изгорят като листо.

    Петя Дубарова

    16.11.1975г.