0
2450

Путинова Русия 2018 и Russica 2018

Българската Russica се занимава с Путинова Русия през цялата 2018 година. Дали е сторила това адекватно ще покажат идните години, според това доколко подбраните теми и проблеми ще се окажат по-значими от една всекидневна хроника, или пък не. В един кратък материал, завършващ годишния цикъл, не се наемам да обобщя в интересуващия ме ракурс цялата 2018-а на Русия – особено като гледам как други го правят смело в още по-къси материали. Ще хвърля обаче един общ поглед върху Russica 2018. С две цели: да проследя, макар пунктирно, някои наченати теми и да спомена, макар насипно, някои неспоменати досега събития.

Путинова Русия

Правозащитникът. Все още е в затвора, „под следствие”, Оюб Титиев, шейсетгодишният чеченец, който бе арестуван на 9 януари т.г., а милиционерите сложиха пред него марихуана в колата му, за да го обвинят, че я е пренасял. Писах при ареста му: „този човек сега седи в мръсна стая със спарен въздух и си мисли какво ще го направят”. На всяка по-нова снимка изглежда все по-зле и не смея да му пожелая скорошно освобождение, за да не прозвучи подигравателно. Светла ѝ памет, почина наскоро легендарната правозащитничка Людмила Алексеева и Путин се показа на погребението ѝ. Тя е световно име и Путин рече да си присвои част от посмъртния ѝ блясък. Почит към мъртвите правозащитници, но Титиев – в затвора до второ нареждане.

От половин година е под домашен арест може би най-добрият напоследък руски театрален режисьор и изявен критик на режима Кирил Серебренников – също по лъжливо обвинение (присвояване на държавни средства, отпуснати за неговия театър). Както и за Титиев, за него се застъпват някои смелчаци в Русия и множество съвестни хора и институции отвън. И както при Титиев – ефектът е никакъв.

От друга страна, макар и рядко, но се чува за случаи, когото по-високи инстанции оправдават правозощитници. Произволът е безогледен само спрямо специално подбрани знакови личности, за да има обществен резонанс. Резонира посланието: „Като не убиваме като Сталин, да не мислите, че не сме всесилни? Кога има и кога няма закон, решаваме ние”. И масата хора са доволни, че не те, слабите, а всесилните им властелини ги решават нещата, „по целесъобразност”. (Апропо, знам, че тази тема е масово безинтересна и в Русия, и в България. Това е част от проблема. Затова започвам с нея.)

Президентът. Владимир Путин, според готвача Ути Бъчваров, приживе е превърнат в „Путин с телешко”. А според световните медии „готвачът на Путин” – Евгений Пригожин, от ресторантьор се е превърнал в международен бизнесмен, който използва руски частни войски, за да му върви петролния бизнес в Сирия и неизвестен бизнес в Централноафриканската република. А когато трима руски журналисти отидоха в ЦАР да разследват дейността на т.нар. Частна военна компания „Вагнер”, спонсорирана от Пригожин, те бяха веднага убити от неизвестни лица. В годишната си пресконференция преди дни Путин обаче обясни, че руските частни войски можели да действат като бизнеси където си искат, стига да не нарушавали руските закони. Това е последната му словесна манипулация, която ще отбележим тази година – Путин прехвърля вниманието към действията на „Вагнер” и тути кванти, докато именно според руския закон те няма защо да действат, за да са престъпници, самото им съществуване е престъпление. Но Путин може да каже: „Престъпници или не, щом не действате против (моята) Русия, действайте!”. И му ръкопляскат.

Руската православна църква не се справи с поставените ѝ задачи. Путин няма да смени сътрудника Гундяев от поста Патриарх, но автокефалията на Украйна, при това не самозвана, а благославена от нашия общ Вселенски патриарх, е сериозно политическо поражение и руският режим открито го третира като такова. Неотдавнашната руска провокация в Керченския пролив се коментира в Украйна в стил „империята отвръща на удара” и има опасения, че това е подготовка за ново голямо руско нахлуване, за което обаче украинците „били готови”. В момента и двете страни предварително се обвиняват, че готвели провокации. Защо Украйна иска да провокира Русия в този момент, знае само официална Русия, но не го крие: по заповед на „войнолюбците” от Запада.

Западът против Путинова Русия

През годината противодействията на Запада бяха твърди в малкото и меки в голямото. Скорошен пример от Съединените щати: продължават санкциите лично против олигарха Дерипаска, личен приятел на Путин, но спират санкциите против неговите фирми (след като намалее личното му участие в тях). Официална Русия е във възторг: със САЩ можело да се говори разумно! Макрон осъжда излизането на САЩ от Сирия, но САЩ невъзмутимо направиха този популистки подарък на Путин; че това било тръмполитика, популистки прицелена в преизбирането на президента, сигурно е вярно, но това обяснение не отменя факта. Тереза Мей поддържа остър тон вследствие опита за убийство на двамата Скрипал, но пò на изток строежът на „Северен поток” си върви. Ангела Меркел е безкомпромисна в двойнствената си позиция (оксиморонът като реалност). В резултат нищо не пречи на Путиновия министър на войната Шойгу да обяви, че стъпалата на новостроящата се „главна черква” на руската армия щели да бъдат отлети от метала на немски бойни машини от Втората световна война. Дали това – да тъпчеш Германия – е днешната путиноидна представа за величие? Чувам отсега възражения: „Ще тъпчат Хитлерова Германия, правилно!”. Но това е лъжа. Елементарната истина е, че днешният православен солдатин (мюсюлманите в армията да му мислят), запътен към Божия храм на любовта и прошката, трябва отново и отново да тъпче трупа на врага, иначе няма да може да влезе при Христа. Това ритуализирано тъпчене на Хитлерова Германия е просто постоянно напомняне, че Путинова Русия иска да тъпче всички. По което не се отличава от Сталиновата. Но днес руските военни вече представят това желание като Кръстоносен поход към Светите земи – против Запада![1]

България и Путинова Русия

Празници са, да почнем с нещо положително, при това с две: БПЦ не осъди Константинополската патриаршия за украинската автокефалност и министър-председателят на България осъди Керченската провокация. Разбира се, Синодът не осъди и разколническата позиция на РПЦ, а Борисов не осъди Русия, а „събитието”. От друга страна, Русия, която очаква от България колониално послушание, няма как да не оцени тези половинчатости изцяло като неправилности. Като пиша „разбира се”, имам предвид, че трудно би могло да очакваме друго, а не че разбираме защо се случва. Russica се опитва да обяснява днешните проруски нагласи и постъпки на България не просто конюнктурно, а в контекста на исторически комплекси и народопсихологически стереотипи. Комплексите и стереотипите винаги пречат на рационалното поведение, а у нас и често го заместват. Допълнителният проблем обаче е, че има два типа рационално поведение: „Разумно е България да се противопоставя на Путинова Русия, това е добре за всички!” и „Разумно е България да не се противопоставя на Путинова Русия, защото от това печеля лично аз!”. Ако преброим случаите на българско противопоставяне или на покорство през 2018 г., ще можем да добием някаква представа и за броя на хората от двата лагера.

Що се отнася до количествата – покойният археолог, професор Иван Венедиков, си спомня какъв виц му разказал (на Бъдни вечер 1943 г., на френски език в „българско” Скопие) германският войник и колега археолог Ланге: „Казват, че вие, българите, сте 12 милиона! – Ама ние сме само 6! – Не, защото 6 милиона българи са за Германия, и 6 са за Съветския съюз!”. „Това ме огорчи – пише Венедиков – но не отговорих. Дали не беше прав?”[2]

А относно една „исторически обоснована” проруска позиция – пак Венедиков си спомня за един разговор, който заедно с брат му Димитър водят с историка Христо Гандев, веднага след 9.IX.1944 г. Гандев: „Не мислите ли, че България ще бъде поставена много по-добре в границите на една голяма империя, която ще ѝ гарантира много по-свободно развитие [к. м.; оксиморонът тук е в ролята на аргумент], отколкото досега?”

Венедиков коментира: „Разбира се, ние знаехме много добре как се е чувствала България в една такава империя, Османската, от властта на която едва се беше измъкнала, разкъсана и осакатена. Гандев имаше чисто теоретическо разбиране по този въпрос, при което суверенитетът на една страна, миналото, борбите не значеха нищо. Той искаше България да стане част от тази червена империя. Убийствата, затворите, престъпленията, бяха нещо, през което трябва да минем, за да можем да влезем в тази нова империя”[3]. Венедиков споменава също, че Гандев е специалист по нашето Възраждане. Питам се – от тази позиция ли е мислил и за Възраждането? Хората, познавали Гандев, са в по-добро положение да отсъдят доколко разбирането му за новата ни (не)свобода е било също толкова „чисто”, колкото и „теоретическо”.

А ние, в чест на празника (както казваше Константин Павлов), да си турим на лицето една шопска усмивка и да речем (заедно с Елин Пелин в умилителната му шопска пародия на Вазовия романс „Отечество любезно…”):

Нека да си дума кой каквото сака,
нека да ни лаят пцета по сокака,
ама и Русия на Деда Ивана
да дойде да каже: триста гроша давам,
Отечество мило, я пà те не давам! [4]

На главната страница: „Камуфлажният военен храм” на министър Шойгу – проект. Снимка: Министерството на отбраната на Руската федерация

[1] По повод на храма военният куратор на многомилиардното строителството казва: ”Всеки войник на Малахов курган [Кримската война, в която през 1856 г. Англия, Франция и Турция побеждават Русия] ясно е разбирал, че воюва и за Витлеем. Това, което става сега в Сирия, може да се смята за пореден акт от войната за яслите Господни”.
[2] Венедиков Иван. Познайте ги по делата им. Изд. ”Христо Ботев”, С., 1993. с. 239.
[3] Пак там, с. 255.
[4] Благодаря на проф. Филип Панайотов, който ми напомни за това Елинпелиново бисерче.